ФРАГМЕНТИ

Драгомир Шопов

Има случаи, при които цял живот човекът не се е научил да живее.

Старостта е бъдещето на младите.

Колкото и да се стараеш, не можеш да бъдеш добър към всички.

Има неписани закони, които превъзхождат тези, приети от парламента.

Щом живееш дълго, ще понасяш несгодите на старостта.

Най-добрият рефер на футболния мач е този, чието присъствие на терена не се натрапва на зрителите. Така е и с добрия политик - не е необходимо той да е постоянно в светлината на прожекторите, услужливите медии да преекспонират непрекъснато образа му и натрапчиво да ни занимават с него.

Много е полезно да се научиш да слушаш. В някои случаи - по-полезно, отколкото да се научиш да говориш.

Рано сутрин, преди разсъмване, става най-тъмно.

Един от съществените моменти в публицистиката на Христо Ботев е интересът му към славянските народи и тяхната нерада съдба. Той е коментирал случващото се в славянските страни и винаги е изразявал възхищението си от борбите на славяните за свобода. Учил в Русия, отлично запознат с поезията на Пушкин, Лермонтов и Некрасов, с публицистиката на Белински, Добролюбов и Чернишевски, Ботев е имал желание да продължи обучението си в Прага, което не могло да се осъществи. Неслучайно у него била много силно изразена идеята за единството и свободното развитие на славяните. Ботев писал: „Додето народите бъдат разделени помежду си и гледат един на друг като на врагове, дотогава не ще има щастие на земята”. В своя вестник „Знаме” през 1875 година, след като проследява някои журналистически материали в чешката преса, отнасящи се до България, Ботев ги цитира дословно: „Българският народ е запретнал юнашките си ръце и скоро ще свали от шията си турския хомот. От тоя народ зависи решението на източния въпрос”. Специално внимание той обръща на въстанието в Херцеговина, убеден, че на херцеговчани незабавно трябва да се помогне. В огнената публицистика на гения има такива редове: „Ако е херцеговското въстание силно и доста разпространено, трябва ли да се говори, че вече не е време да стоиме със сгърнати ръце и да чакаме да ни падне свободата от небе със зюмбюл? Не е ли нужно, изключително необходимо, да се съберем, колкото е възможно по-скоро, да се посъветваме що да работим и как да работим и да захванем да прилагаме на практика нашите решения? Това е, мислим ние, свята длъжност на всяка чиста българска душа - и кой е народен и добър, трябва да се докаже сега…” Ето още един от големите уроци на гениалния Христо Ботев, много нужни в глобализиращия се свят, когато все повече препятствия се изпречват пред славянството и пред солидарността на славянските народи.

Страданието трудно може да се забрави.

Голямата поетеса Дора Габе казваше, че човек трябва цял живот да пази детето в себе си.

Няма старо изкуство. Великият Достоевски отбелязва, че няма стара тема, по която да не може да се каже нещо ново.

Не се опитвай да излъжеш живота.

В голямата поезия думите трябва да се чувстват добре една до друга, да си помагат, да се разбират, да им е уютно.

Казват за някого: „Той е толкова хитър, че може и на бедуините в Сахара да продаде пясък”.

Подлеците умират, но подлостта - никога.

Само безличният няма врагове.

Известно е, че Симеон Радев поставял по-високо поезията на Кирил Христов от тази на Яворов, за когото писал: „Първите му работи са чудесни, но последните не са поезия, а витийство”. Звучи ми доста странно това високомерно отношение към един от най-големите поети на България. Може би за да оправдае своите пристрастия към Кирил Христов, Радев отбелязва, че в литературния живот на Яворов има две нещастия. Първото - задето е попаднал в кръга „Мисъл” и че, тъй като не е бил достатъчно образован, не е могъл да участва като равен в разговорите между д-р Кръстев и Пенчо Славейков. Чувствал се потиснат. Второто нещастие е свързано с престоя на поета във Франция. Според Радев, той не е знаел добре френски език и не е бил в състояние да разбере най-ценното от голямата френска поезия. Но всичко, до което се е бил докоснал, е разпалило амбицията му да надмине себе си. Радев казва: „Тук Яворов е обладан от някакво главозамайване, което го кара да се смята за мислител”. Всичко това е доста странно, за да не кажа по-остри думи. Жалкото е, че един толкова издигнат, талантлив и уважаван човек като Симеон Радев не е бил в състояние да потисне негативните чувства в себе си и е нанесъл доста тъмни краски върху образа на първия модерен поет на България. За разлика от него знаменитият италианец-българовед Луиджи Салвини, добър познавач на нашия език и култура (превел през 1930 година 33 български народни песни и посветил много страници на най-големите български писатели) пише: „Като поет Яворов е между най-големите, с които България се гордее. В развитието на литературата неговото място е най-значително. Както Ботев изразява болката, от която се ражда свободата на родината, така Яворов изразява страданието, от което се ражда свободната личност”.

Един уважаван поет ми казваше, че се чувства виновен за всички човешки нещастия.

Кой може да свали трънения венец от челото на XXI век? Може би такъв още не е роден.

Очакването понякога е по-стимулиращо от постигнатото.

Полунощ. В тъмното небе се вижда само извитият крайчец на луната и аз мислено го продължавам, докато цялото кръгло лице на нашия спътник не заблести в съзнанието ми. По същия начин понякога само от една строфа или от един образ може да се усети цялото стихотворение, без още да е прочетено докрай.

Запомних нещо, което срещнах у Бърнард Шоу: „Поетите разговарят гласно със себе си, а светът ги подслушва”.

Преди много години на Празника на поезията, организиран в Чирпан , се срещнах с брата на Яворов Атанас Крачолов - висок, силно мургав мъж, известен адвокат. Гледах го, чувах гласа му, седнали в една от стаите на родната им къща, сега музей, а виждах един млад човек, студент в София, издържан от брат си, докато следва, най-близкият човек на големия поет. Разказваше, че веднъж, когато придружил слепия Яворов до лекаря за някакви нагревки, в чакалнята заварили Иван Вазов. Той развълнуван поел ръката на Яворов, който веднага го познал сигурно по гласа и тихичко прошепнал: „Учителю, учителю…” „Имах усещането, че с тези думи брат ми се прощаваше не само с поета, който му бе любим учител, а може би и с поезията…”, продължи разказа си Атанас Крачолов. И добави: „Много трудно ми беше да гледам как се измъчва брат ми. Веднъж се осмелих да му кажа, че Лора не заслужава нечовешкото му страдание. Помня думите му: „Мило братче, аз и сега я виждам до себе си, ето я - облегнала се е на рамото ми и кротко се усмихва..”

Някои поети произнасят на глас думите, когато пишат своето стихотворение. Може би за да разберат как тези думи ще звучат в пространството, населено с много гласове.

След земетресението от старата къща бяха останали само озъбени греди и убити тухли.

Най-трудно от всичко на този свят се променя човекът.

Когато съм много изморен мисля, че мога да си почина в черупка на орех или в гнездо на птица.

Тъжно. Дърво в студеното снежно поле - без пътека, без стъпки на хора.

„Бързай бавно!” е изрекъл римският император Август. Неговото управление е златен век за римската литература. Тогава работят Хораций, Вергилий, Овидий и др. „Бързай бавно!” - колко полезен съвет за писателите и изобщо за хората на изкуството .

Елин Пелин съветвал един млад белетрист, когато започва работа върху свой разказ, непременно да знае какъв ще е краят на този разказ. Иначе, казал, авторът ще прилича на човек, тръгнал нанякъде, но без да знае къде ще стигне.

След всички изпитания и несгоди човек се опитва да се възстанови, като от разкопка да събере всяка частица от себе си с тревожната надежда, че може би някъде ще открие и сърцето си.

През 1979 година в България бе учредена Международната литературна награда „Никола Вапцаров”. Нейни лауреати станаха някои от най-известните световни поети: Ален Боске (Франция), Едуардас Межелайтис ( СССР), Иняцио Бутита (Италия), Уйлям Мередит (САЩ), Ярослав Ивашкевич (Полша), Амрита Притъм (Индия), Никифорос Вретакос (Гърция), Ернесто Карденал (Никарагуа) и др. От 1989 година обаче тази награда, незнайно защо, не е връчвана, без да е забранена или отменена. Тя просто безотговорно е забравена! Голямото дело на Вапцаров не заслужава подобно отношение. Поради тази именно причина бе сформиран Национален инициативен комитет, наброяващ повече от 90 български писатели и бе изпратено още през 2003 година отворено писмо до всички най-отговорни институции у нас - Президентство, Народно събрание, Министерски съвет - с молба за възстановяване на наградата. До този момент, 13 години вече, нищо не е направено. Толкова ли Никола Вапцаров е неудобен за някои в днешна уж демократична България и то във време, когато неговата поезия се знае и е високо оценена навред по света? Италианският поет Салваторе Куазимодо бе казал: „Народи, които имат личности като Никола Вапцаров, растат в очите на света”. Поетът от САЩ Уйлям Мередит бе убеден, че „…животът и стихотворенията на Вапцаров представляват образец на човечност и на любов към народа. Неговата поезия е пример как трябва да се живее и се бори човекът за истината и доброто”. Португалският поет Ежиту Гонсалвиш беше искрено развълнуван, когато изрече тези думи: „Вапцаров беше стръкче, което разцъфна в мечтата за една нова България. Той не можа да види изгрева на онзи ден, когато на фашистите беше нанесен смъртоносният удар, не видя как се разпръснаха облаците, които скриваха звездите през фашистката нощ. Но неговите стихове се пишат от различни ръце, на разни езици, защото поетът, който се е пожертвал за свободата, става безсмъртен”.

Старогръцкият философ Диоген спял в една бъчва. Той бродил по атинските улици с фенер в ръка и когато го питали защо прави това, отговарял: „Търся човека!” Българският Диоген сигурно не би си позволил да търси човека, защото този човек, верен син на днешното време, сигурно би му откраднал бъчвата.

От стъпките на тишината иде хлад, сякаш някой невидим е разтворил широко портите на снежния хоризонт.

В софийския дом на поета Иван Хаджихристов, преместил се от Стара Загора в столицата, говорим за поезията. Аз бях взел със себе си стихосбирката му „Елен и гора”, издадена през годината, в която съм роден - 1938. Бай Иван я пое, погледна ме със сините си очи и каза, че от цялата книга си цени само кратката поема „Анна”:

А нявга в стария квартал
аз млад поет, ти моя Анна.
Свърши се буйний карнавал
и ида: вечерта е странна!
И чуден бледният опал.
И некролог, на него: Анна
умря за всички ни. Печал.
….
Дали бих могъл в тоя час
сред твойте блянове лъчисти
една лъча да бъда аз?
Просветват скръбни аметисти,
ухаят призрачни цветя
и Анна в блянове лъчисти,
и колко е прекрасна тя!
Поезията на този изящен поет е елегантно метафорична, красива, дълбока. Някаква чистота, благородство и своеобразен аристократизъм носят неговите стихове. Внимателното вникване в тях показва желанието на автора да се освободи от тежките примки на безмилостния живот, от горчилката на мъката и да потърси спасение в нещо друго - измислено, красиво, нереално. Оттук иде драматизмът на хаджихристовата поезия - от постоянния сблъсък между това, което е, и това, което иска да бъде. Самобитен поет, до известна степен необикновен, но винаги искрен, човечен и мъдър, той умееше да се радва на леса и птиците, на забучилия се в сините хълми вятър, на градинаря при галактиката от тъжни дюли, на тракийския простор… В древните истини поетът откриваше големия смисъл на битието.

Светът не е съвършен, не е и справедлив. Той постоянно се развива, приема различни форми, но като че ли все нещо не му достига, за да стане по-добър.

Богатият никога не е истински свободен и независим.

По едно време поетът Ламар беше започнал да пише писма до покойни негови приятели. Веднъж ми даде да прочета едно такова писмо до големия карикатурист Илия Бешков: „Драги Илия, ония магарета, които ти нарисува с кибритени клечки към „Хитър Петър”, ще останат вечни, че те са носили человека по каменистите пътища на живота. Между великото и смешното има пролука на успокоението, на безразличното отношение към живота. И може би тия, които са се успокоили в това междуречие, са най-достойните в обществото”. Ламар говореше интересно, оригинално. Слушайки го си представях неговия неподражаем и богат слог като тънко изографисана порта, по която, взреш ли се по-внимателно и по-отблизо, ще съзреш майсторски изваяно птиче с отворена човчица или лозов лист, набразден като старешка ръка…

И досега в Прилеп на родната къща на Димитър Талев на улица „Пере Темелкоски” № 4 няма никакъв знак, че тук е роден един от най-големите български писатели. Малцина знаят, че той е бил предложен за Нобелов лауреат от френския професор Роже Бернар, който е завеждал катедрата по български език и литература при Висшето национално училище за живи източни езици в Париж. Многократно Талев е бил поставян редом до такъв творец, носител на Нобелова награда, като Иво Андрич.

Голямото изкуство, въздействащо на милиони, трасира пътя към свободата.

За да бъдеш силен човек, трябва да имаш силна вяра.

Всеки страх е предпоставка за подчиняване на някого или на нещо.

Когато пишеш, не мисли какво ще си кажат хората за това, което си написал. Бъди верен единствено на себе си и не се съобразявай с чуждите вкусове, защото - колкото хора, толкова вкусове.

Една френска поговорка гласи: „Малко думи, много идеи”.

Парадокс от гръцки език значи неочакван, значи мнение, което противоречи на общоприетото схващане и на здравия смисъл. Още - явление, което не съответства на обикновените представи за нещо. Към един от изненадващите парадокси в живота ме насочи случилото се с великия Балзак. Нему принадлежат думите: „Красотата - това е добре облечена истина”. Когато той умира, знаменита прощална реч произнася Виктор Юго. Като отдава заслуженото на всичко, сътворено от Балзак, в което, по думите му „ние виждаме цялата наша съвременна цивилизация”, като е убеден, че „от висотата на неговите книги ще блести неговата слава”, Юго казва: „Великите хора сами изграждат пиедестала си, а бъдещето се нагърбва да издигне статуята”. Ето тук стигам до парадокса. Той се състои във факта, че гениалният Балзак незнайно защо не е положен в Пантеона, където са най-великите синове на френската нация. Тази висока чест обаче е отказана и на Лафонтен, на Стендал, на Мопасан, на Бомарше, на Дьолакроа, на автора на Марсилезата Роже дьо Лил… Наистина, какъв парадокс!