СВЕТИТЕ СКИТНИЦИ – ІІ

Георги Ангелов

из дневника

*

Конфуций: „Само с жени и нищожни хора е трудно да се общува. Приближиш ли ги до себе си, стават нескромни. Отдалечиш ли ги, намразват те.”

*

Уайлд: „Само модерното става старомодно.” Трубадурите и епигоните на западната поезия у нас биха могли да сложат като мото на всичките си книги съждението на ирландеца.

*

По повод смъртта на големия Иван Николов важи отново сентенция на Уайлд: „Днес всеки велик човек има ученици, но винаги Юда пише биографията му.” Добавям - и раздава награди на негово име. Задължително - на себеподобните си.

*

Времето може и да е безмилостно към слабите автори, но и в България смъртта е смърт завинаги. Или почти, което е същото.

*

Първият въпрос към дадена творба трябва да бъде: къде тук е драмата? За справка: Вапцаровото „Кино”.

*

Рионан е била будистка монахиня. Живяла е през 19 век. Написала е:

„64 пъти очите ми гледаха сменящите се картини на есента.

Достатъчно дълго говорих за лунната светлина.

Не искайте от мен нищо повече.

Само надавайте ухо за гласовете на боровете и кедрите,

когато вятърът замлъкне.”

… Гласовете на боровете.

… Когато вятърът замлъкне.

… Тъгувам, Рионан, будистка безмълвнице.

… И те поздравявам с гласа на малкото кедърче, което расте в градината ми.

*

Гледам те, градски Факторе, неолиберален послушнико - лъгал си ме, подценявал си ме, пръст си ми размахвал, спирал си ми много книги. Повтарял съм си: „Дето да му кажеш посерко, кажи му бисерко”, но когато от твое име идват да ме „съветват”, кипвам: „Бой се от мечката, че и от ла..ото й ли?”

*

Забелязали ли сте, че кариеристите, лъжците, използвачите, употребяващите хората, безскрупулните притежават някакво своеобразно лекомислие и невзискателност, че те не държат на дадената дума (или я разтягат до безобразие в бюрократичната си всеовластеност), нито на семейството си и че са нихилисти във всички аспекти на живота, независимо какво показно поведение демонстрират.

*

Тази нервна, скокообразна, накъсана, но изобилна речовитост на Х. У. е в съответствие с неговата неуравновесеност. Ритъмът е огледало на автора. И на човека.

*

Никога не съм чел с удоволствие Маларме - не само Борхес го намира за нечетим - но тук е забележително точен: „В това общество, което му отказва правото на живот, поетът е човек, който се оттегля, за да извае собствения си надгробен паметник.”

*

Константин Канев е един от изключителните родопски и български народопсихолози. Няма да го откриете в учебниците по литература. За сметка на това в тях вече се мъдрят „отгледани” автори като Георги Господинов.

*

Снегът се е стопил. Върху едно борче белеят тук-там снежни топчици.

Сякаш вятърът е издухал сметана върху дръвчето.

*

Стар лагерист от Белене. Лежали са заедно с Коста Босяка. Сега си вади прехраната с циглене на паркет. Разправя на компанията в ресторанта:

- Няма да повярвате! Веднъж видях в счетоводната книга на една проститутка надпис от Хайне: „Пред мен има един светъл  живот, презирам всеки, който ми пречи да го живея.”

*

Доколкото ми е известно, петдесетте дъщери на цар Данай не са смогнали да заченат деца - убили са съпрузите си още през първата брачна нощ. Защо тогава ми се струва, че сме техни потомци - като грешните данаиди и ние, българите, сме осъдени цял живот да пълним вода в пробита бъчва. Но те поне са знаели защо са наказани. А ние? Ние ще научим ли някога защо?

*

Може и е бил понякога арогантен Кирил Христов, но в „Бели дяволи” е отгатнал бъдещето: „Велика е организираната сила на злосторниците в моята малка страна! Безкрайно печална е съдбата там на всеки носител на искрица Божи дух!”

*

Видимите инструменти на българското управление посочи още Хайтов: Световната банка, ЕС, МВФ. Нито за секунда читавият българин не е мислил да се идентифицира с тях, камо ли да им служи. Те ни са наложени от предателски, антибългарски интереси, зад които стои империята - САЩ. Но дали пък поробителят и робът, търпящ като вол, не искат да съжителстват заедно по една удивителна симбиоза между приемник и паразит? Не ми се иска да вярвам, че е така.

*

Бунин: „Чехов никога и с никого не е бил близък.” Е, и какво от това? Кой губи - Чехов или другите? И все пак колко безрадостно звучи признанието на самия Чехов: „Тъй както ще лежа в гроба си сам, така всъщност и самотно живея.”

*

Какво ли е да си роден в Киото преди триста години, после да потънеш в провинцията, да продаваш ветрила, за да се прехранваш, да си останеш приживе неизвестен, а и потомците да знаят малко за теб. Но до смъртта си да рисуваш водопади, облаци и вишни и любимата ти природа да изпълва всичко, да пронизва, но пестеливо създаденото от теб. Да оставиш на родените по-късно любезната и опрощаваща мисъл: „Понякога изкуството изисква да обърнем гръб на всичко.” „Понякога” - защото не можеш да очакваш дори от талантливия да му се отдаде до такава степен, както ти. Става дума за Юзен, гениален японски художник и учител на мнозина.

*

Забравихме го Петър Бобев. Дал ми е много по времето, когато бях юноша. „Куцият дявол”, „Мечът на Атила”, „Отровният пръстен”, „Гладиаторът” и колко още… В „Разум над бездната” открих: „Всеки да се чувства отделна, независима личност, освободена изцяло от оковите на чуждото вмешателство. Всеки - сам в своето съзнание, което значи - в своята духовна крепост.”

Мисля за теб, Петър Бобев. За твоите мъжествени и справедливи герои, за всички деца, които са обикнали историята чрез теб. Дано най-после Там си открил калокагатията - съчетанието на добро и красота. Казвам - Там, защото тук, на земята, както сам си го написал - тя е гибелна за обикновените смъртни.

*

Не можем да не се съгласим с Боян Болгар: великите обичат да подценяват себе си. И той дава пример с Данте, Реноар и др. Според Йордан Милев Омар Хаям „не вярвал в своите литературни дарби” и дори искал да изгори, както преди него Вергилий и след него Кафка произведенията си. Клайст дори успял. След двадесет години труд Гогол се съмнява, че попрището на писателя е негово поприще. Но „свещеното недоволство” от себе си не е чуждо и на нашите класици. Чудомир: „Не съм мислил да ставам писател, нито, че съм станал!” Лилиев: „Какъв поет съм аз!” Яворов пред Михаил Арнаудов: „Аз никога не съм се чувствал литератор.” Пеньо Пенев се възприемаше като редник в поезията. Такива сурови преценки ще охладят ентусиазма и на най-напористите. И по-добре! На литературата трябва да се посвещават само най-устойчивите. Претърпелите всичко.

*

На заразените с бодрячески оптимизъм патриоти би трябвало по-често да се повтарят думите на Хайтов: „Националното поведение в общи линии остава непроменено. Накрая се досещаш, че става дума не толкова за тоталитарна система, а може би за тоталитарна природа. Нямам време за нови илюзии!” и той, „търсещ настървено българина цял живот” не се подвоумява да добави по-късно: „Стъписва ме фактът, че всички големи българи като Вазов, Ботев, дядо Петко Славейков и дори Любен Каравелов, та че и Левски, в края на живота си са се разочаровали от българина, за когото те са били готови да умрат. Това не е случайно!”

Ще кажат, че това са моментни, второстепенни състояния в живота на големия писател. И така да е, в което се съмнявам, стъписването на Хайтов има за цел не да оскърби националното ни самочувствие, а да го пробуди и мобилизира. Херцен: „Ние, писателите, не сме лекари. Ние сме болката.”

*

Прокна, дъщеря на атинския цар Пандион, жена на тракийския цар Терей и сестра на Филомена решила да отмъсти на мъжа си за насилието над сестра си. И как било наказано сексуалното посегателство? С убийство на дете и канибализъм. Заедно с Филомена тя убила, сготвила (?) и поднесла на Терей собствения им син. Естествено Терей ги погнал. Боговете, милостиви и този път, превърнали Терей в папуняк, Филомена - в лястовица, а Прокна - в… славей.

Странно, както и да е постъпил Терей, контрата остава у него: сготвят сина му, а после го превръщат в папуняк, чието споменаване и досега е свързано с неособено красиви асоциации. Не е далеч от ума, че негативизмът към траките от страна на гърците и сега си е казал думата.

А детеубийците Филомена и Прокна, позволили си да дадат на мъжа да яде от собствения си син, митът превръща в две широко известни и възхвалявани от поетите птици.

Какво излиза? Произходът на славея и лястовицата пак е гръцко средство да се натрият носовете на траките. Сигурен съм, че когато слушаме трелите на славея, и за секунда не се замисляме, че това е гъркинята Прокна, хладнокръвно поднесла на съпруга си тяхното дете… Злото, неизменното зло, винаги е обличало дрехите на Истината и Доброто. Как иначе би оцеляло? Или точно това е искал да намекне древният митотворец?

*

Все повече започвам да се убеждавам, че българският манталитет, по-скоро за зло, отколкото за добро, е и ще си остане късно средновековен. Социално реагиращо и постигащо резултати общество в България просто няма да има. Родили сме се в страна, която ако не е напълно безразлична или ехидно-завистлива към талантите си, то почти без изключение е пагубна за тях. Горко на неродените български гении. Чака ги лудница или самоубийство. Ако и те не свършат работа, неандерталската ирационална злоба и завист ще ги довърши.

*

Поради силата на тъмната предопределеност отцеубийството на Едип е поне донякъде обяснимо. Но какво обяснение може да има отцепродавството, за което се пее в наша народна песен? Син води баща си, завързан със синджир, на пазара. Стигат до кладенец. Бащата отронва със сарказма на изгубилия всичко: „Да пийна водица, да хрупна тревица, да наддам, та по-скъпо да ме продадеш”. После съветва сина си с парите от продажбата да отгледа децата си. Но и това не жегва дебелоокият отродник. Накрая старецът изрича най-тежкото: нека синът му да си вземе синджира - когато децата му пораснат, да има с какво и него да отведат на пазара. С други думи - и синовният ред ще дойде.

Не съм специалист по фолклора на Балканите - тайно се надявам и другите народи да имат подобни мотиви. Нали човекът е един и същ навсякъде? Само ние ли ще сме тези, дето посягат на миналото, забравят предците си, продават кръвта си? Не искам да повярвам, че е така. Илюзиите имат великата сила да удължават живота.

*

Какво ли не се случва в народните ни песни - син продава баща си, майка разделя влюбени. Но следващата история не е взета от фолклора, разказва я Никола Сталев в „История на Първомай и Първомайско”. В дните преди Девети септември полицейският агент Георги Благоев казва на своята невръстна жертва: „Не се плаши, чичовото, ножчето ми е много наострено, няма да те заболи.” И му прерязва врата. Спомняте ли си думите на Стайнбек, че всеки мъж трябва да има за свои всички деца по земята. По нашите географски ширини, а вече и навсякъде, подобна философия е рядкост. Нещо повече: стремежът към Танатос така дълбоко е пуснал корени в душата на българина, че всички опити да бъде изтръгнат от нея приключват с преждевременната смърт на опитващия се - по стародавен обичай той, като дете на слънцето и светлината, поема с усилията на околните към обителта на Тангра… Затова ли и покойният Сталев предлагаше Първомай да бъде наречен не иначе, а Танград?

*

Бях убеден, че в литературата има няколко знаменити слепци: Омир, Рудаки, Милтън и Борхес. Но Антон Дончев ме поправя: „Преди векове славяните ослепявали певците си - да ги накарат да гледат само хубостта на словото.”

Прабългарите изпращали при Тангра най-достойните сред тях, славяните пък ослепявали певците си.

Убийство на най-читавите.

Ослепяване на чедата на Евтерпа.

Този страшен атавизъм не продължава ли и сега? Точно както в езическите времена.

Понякога се питам: докосвало ли ни е изобщо християнството?

*

Поетът Асен Димитров-Феликс (в разговор, 90-те): „Поетът има такъв мироглед и качества, за които гмежта, пък и не само тя, не е дори в състояние да си представи. Тя и не подозира за тях. Затова участ на поета е да бъде подценяван, от което той не се страхува.”

*

Едно от най-хубавите заглавия на книга, които съм срещал, принадлежи на Рашко Сугарев: „Погребани като семената”.

*

Защо да се залъгваме - всеки Алеко знае за бъдещото си убийство, познава поименно и убийците си, но никога не може да повярва, че ще го извършат, че ще стигнат до там.

Любопитството убивало котката.

Предполагаемата искрица у подлеца убива алековците.

*

Не само бързата работа, но и бързата реч е срам за майстора.

В Родопите се натъкнах на непознатото ми дотогава понятие „сабор”.

Ще рече да обмислиш думите си, преди да ги произнесеш; да помълчиш, преди да заговориш.

А ето Саади - преди седемстотин години:

„Мъдрецът, преди дума да отвори,

ще си помисли и ще заговори.”

И веднага след това:

„При разговора - помисли - и плавно;

не е беда, ако говориш бавно.”

*

Прочетох някъде: „До момента, в който Чуковски се заема с издаването на Некрасов, са известни 32 214 стиха на поета. Чуковски открива 15 000 нови стиха и 35 печатни нови коли прозаични текстове.” Сравнението с българската литературна действителност може да бъде отчайващо.

*

Цели 111 комедии времето е изтрило от Тит Макций Плавт - оставило е скъпернически някакви си двайсетина. Но и те му стигат. Обичам да препрочитам две от тях - „Гърнето” и „Менехмовците”. Особено последната. Може би пръв в световната литература в тази свежа комедия Плавт детайлно разработва образа на паразита - лакомия безделник, който се увърта около дома и усърдно предразполага стопанина, за да си „отработи” яденето. Днес такива са грантаджиите - всички до един представители на либералния клан. Откритие на комедиографа, валидно и днес е, че паразитът, по правило образован и духовит, е почти винаги отмъстителен интригант.

*

Една от почти невъзприетите от литературната ни критика мисли на Белински гласи: „Критиката трябва да говори на прост език високи истини”. При нас е обратно и дори съвсем иначе: полуистини или направо лъжи, изказани с крайно усложнен „академичен” език, се приемат с благоговейно проблейване или пълно безразличие. Крайностите като начин на оцеляване.

*

Емили Дикинсън: „Дори градината на Гетсимания е само провинция до центъра на битието.”

Иван Динков отива още по-далеч: „За поета Гетсиманската градина е само квартална градинка.”

И двете изречения са проява на прикрито, но претенциозно и поради това двойно по-несъстоятелно като философия антихристиянство.

*

Помниш ли ме още, дом? Стени, пропукани от старост; сбогували се с миналото сенки; два-три предмета с антикварна стойност; дрехи, победени от молците - ще се изправят ли срещу забравата, когато…

*

Четири са опасните тенденции, лъжливите пътеки в литературата според Цветан Стоянов: 1) образна стандартизация, конфекция; 2) стремеж към оригиналничене, необикновеност, измисленост; 3) алогична сетивност; 4) външен художествен тезис.

Втората и третата тенденция са тясно свързани. В поезията ни алогичната сетивност с невероятна мимикрираща сила се появява непрестанно. Това явно е свързано по някакъв начин с Непостоянството като наша органична национална черта. Стоянов разглежда тази сетивност като излизане на преден план на отделното, хаотичното, неорганизирано усещане; тогава „цел става изразяването на усещането, а не единството на съзнанието”. Така „всяко късче е със своя атмосфера”, наблюдава се „смяна на настроенията”, „раздвояване на съзнанието” и накрая „разрушаване на художественото единство”. Нещо повече - Стоянов твърди, че „алогичното усещане разрушава естетическото единство, въпреки, че може да бъде предадено ефектно и убедително.” Затова можем да потвърдим, че цялостността на стихотворението, единната му сетивна гама говори за единство на съзнанието, за цялостност на съзнанието. Ето защо ми се струва, че много от експериментаторите в поезията се самозаблуждават; множеството усещания, но хаотични, са просто неудачен експеримент. Резултатът липсва…

*

Всуе Цветан Стоянов предупреждава и за многословието; за липсата на поетична култура, което кара авторите да изхождат само от непосредствените си импулси; за емоциите без юзди; за разлятата стихотворна композиция; за усложнената и нелогична мисъл… Всуе… У нас не само всеки голтак се чувства Бисмарк, но и всяка пишурка - талант.

*

Международната мафия, космополитна по своята нагласа и философия, нагла като поведение и манталитет, си измисли глобализма, за да властва спокойно, без ексцесии над икономически заробените от империята народи. Тя не търпи държавност…

*

- Умира баща ми - разправя - в студената болница. По едно време поиска да го погаля. Пред сестрите, пред лекарите, пред майка ми… Но аз замълчах и излязох. Ако вземем да се поддаваме на слабости, на глезене…

Докъде е стигнал днешният човек, мисля си по-късно, жаждата за близост на умиращия баща синът да възприема като… глезотия.

*

С втори клас е, но е окумуш момче - работи като хала, не смогвам да подреждам дървата, които сече. По едно време ме поглежда:

- Виждаш ли ги тия дървета с черните сърца? От тях брадвата отскача. Не се секат лесно.

- Знам - отвръщам му. - И с хората е така. Ония, с черните сърца, и смъртта ги не ще. Затова светът е пълен с негодници.

Смехът му, висок и чист, откънтява под смръщеното декемврийско небе.

*

Българската образователна система в дълбочината си вече е „цивилизация без култура” т. е. тя е образ на цялото ни общество.

*

И на такъв разговор съм присъствал между читател и поет. Обсъждат новото стихотворение на поета.

Читателят: - Не го разбирам.

Авторът: - И аз.

Читателят (с усмивка): - Ти може да не го разбираш, но аз - трябва.

*

Пеньо Пенев предсказа ранната си смърт, също - и Яворов, и Димчо, и Димитър Бояджиев. Откриваме го при Есенин и Гумильов, при перуанеца Сесар Вайехо, при Висоцки, дори при техния скромен поетичен събрат от Брацигово - социалистът Кирил Гюлеметов, който замръзва в окопите на Първата световна война. А какво, ако не предчувствие за близката смърт са и думите на Стамен Панчев: „Може би последен ден е тоя, в който те милува твой баща.”?

*

Пеньо не публикува приживе своите кратки лирически текстове. Те остават, както биха се изразили критиците, „заключени” в бележниците на поета. Ето някои от тях:

„Буря в чаша вода.

Бунът на куклите.”

„От сълзата ми не пий, муха! -

ще се отровиш.”

„Една троха вяра -

за цяла година!”

„Няма къде куче да подслониш,

а ще гледаш

човек!”

„Тъжно е…

Тъжен е тоя свят,

тъжен е, мое момче.”

„Сградата е толкова млада,

че още

и сянка не хвърля.”

„Парче от рая

или гръм

държи то

в малкото юмруче?”

„С една ръка тя

люлее люлката,

а с другата се храни.”

„Правих зиг-заги?

Та и морският бряг

е в зиг-заг!”

„Син -

скъп като тежка победа!”

Добре, че тези краткостишия са оцелели.

Десетки Пеньо Пеневи стихове не са.

*

От целия огромен „Летопис” за живота на Яворов съм си записал няколко извода, които изглежда са непреходни за родните литературни нрави. Яворов не ги е изрекъл изрично, но те се налагат от само себе си след прочита на „Летописа”. Ето ги: Не разчитай на никакво признание, на никаква похвала, на никакво одобрение - човек е променлив и хаотичен, не улавя нещата. Българските литературни нрави са море от злоба и трябва да имаш дебела кожа. Не изневерявай на себе си. Приготви се да бъдеш постоянно атакуван и отричан. Ще те „покровителстват”, ще бъдат снизходителни, противоречиви, едностранчиви, иронични - такива са хората, не обръщай внимание. Не бързай с издаването на книги. Изпипвай.

Впрочем с издаването на книги не всичко е еднозначно - Тагор има над 100 книги, а Пабло Неруда и Лем издават всяка година по една…

*

Страшна е тази изповед, но останалите или са замълчали почтително, или разсеяно бъркат в чиниите си, или се усмихват угоднически. А градоначалникът продължава:

- Ако вземем да се церемоним и с животните докъде ще стигнем? Аз, например, на онази сърна й видях веднага сметката. Гледам я, нещо бавна ми се вижда - после разбрах, че малкото й било наоколо. И какво от това? Вдигам пушката и - на земята. Отивам до нея - тя била още жива. И ме гледа. И плаче. Ама аз ловец ли съм или лукова глава? Треснах я и толкова. Плачела ми била…

*

В печалната редица на самоубитите български писатели не влизат само Яворов, Димитър Бояджиев, Н. В. Ракитин, Пеньо Пенев, Веселин Андреев, Петя Дубарова и Чудомир. За Германов и Григор Ленков не е напълно ясно. Но сред тях са още Атанас Трендафилов, Мишо Хаджийски, Христо Банковски, Богомил Тодоров, Веселин Тачев, Йосиф Йосифов, Тодор Монов, Людмила Исаева, Йордан Гуглев, Банчо Банчевски (оперен певец), Иван Бурин, Минко Николов, Росен Босев, Венета Вълева, Малина Николчева, един от последните засега в този ужасяващ мартиролог е Тодор Велчев-Тато… Има и други, чиито близки са пожелали краят на техните близки да остане неизвестен за широката публика.

Нека помним тези имена, така те няма да умрат завинаги…

*

Тъжен мост за сближаване са покойниците. Пък кой знае - може те да са по-живи от нас.

Арабите вярват, че мъртвите не са ни повече врагове.

Дебелянов: „Мъртвият не ни е враг.”

Остава ни малка и в същото време гигантска крачка - да приемем за ближни и живите.

За следващите пет хиляди години подобна крачка може би е възможна. Защо не? Вие нямате ли мечти?

*

От римляните е останало: Родината е там, където ти е добре.

Днешната отвъдокеанска доктрина, в която се мъчат да ни вхомотят е същата. Ще излезе, че това е философията на не една неразумна империя. Внедрявана най-вече сред покорените.

Тя носи лаконичното название „отродничество”.

*

Нито една хунта - политическа, литературна или бюрократична, не може да мине без своите анонимни доносници, без чевръстите си угодливи гончета. Достойния писател можеш да различиш и по категоричното му дистанциране и от Мамона, и от слугите му - уж проста и многократно повтаряна истина, а следовниците й сред пишещите братя във всяко поколение се броят на пръстите на ръцете.

*

На ябълково дърво в градината - гнездо. Опадалите листа, отишлият си сняг са го открили. Колкото шепичка е. Държи се на тънко клонче. Как се е задържало след преспите сняг, от които бяха натежали клоните? И как птичките са го изградили във формата на кутийка, за да снесат и измътят малките си в него?

А сега (и това не е банална метафора, а съвсем жива реалност) гнездото е като съсухрена длан, която е пуснала птиците.

*

Има-няма десетина дни от погребението на майка ми, при едно от отиването ни до гробищата видях нещо, което ме изненада: пръстта още не се е слегнала, отстрани на гроба колкото искаш пръст - тепърва има да я слагаме при другата, а тук-там покарал плевел. Човекът си е отишъл вчера, както се казва, но плевелът, невъзмутим и неуморен, вече бърза да се настани, да заяви насмешливо правата си, да се провъзгласи за единствения господар на това скръбно място. И тогава се запитах: как трябва да пишем, как трябва да ваем творенията си, какво трябва да бъде словото ни, та ако не да го отмине плевелът на забравата, то поне да го забави? Наистина, какво?

*

Какво ни завеща Озеров? Да се отказваме от несъществените детайли в стихотворението; да мислим за звукописа и „желязната организация” на стиха; да се отказваме от ефекти и украшения, както и от желанието да се угодничи на читателя; да говорим с думи, с паузи, с мълчание; да си служим с намеци; да държим повече на епитета, отколкото на метафората; да подбираме душевните си преживявания; да изберем сами какви да бъдем: поети-живописци, поети-музиканти или поети-философи; да пишем така, че поетичната форма да не се усеща; да помним, че крайностите са сладникавост и сух академизъм; да бягаме от речевите фокуси; да не забравяме, че литературните групи са като обикновените кибритени кутийки; чрез частното да предаваме общото; да не искаме да бъдем неясни; да бъдем с разнообразен речник; да познаваме цялото творчество на един поет, ако искаме да го разберем; да не се доверяваме в поезията никому; дори и един недостатък да има в стиха, да не го оставяме; да не забравяме, че да бъдеш поет е опасно като огън; да уважаваме както гръмоподобното, така и ефирното слово. И най-сетне - да следваме, според силите си, девиза: „Простота без опростенчество и достъпност без баналност.”

Половината от това да усвои поетът, не е живял напразно.

***

Писателят Велчо Милев - в разговор, за литературата: „Тая нива е безкрайна… Тя е като небето.”