Александър Михайлов

Аз срещнах я на улицата шумна.
Аз пих от устните й дъх на ром.
Затопли ни вълшебен огън, лумнал
в един крайречен, скрит в салкъми дом.
Мълчеше мракът - слепият гадател
на вечната загадка - любовта.
Добрият дух, добрият наш приятел,
с усмивка вече духнал бе свещта.
На съмване тя среса с бежов гребен
косите си, лек път ми пожела.
Угаснал беше огънят вълшебен
в квартирата с мизерните кресла.
Отново бях на улицата. Крачех,
обзет от мисли за греховността
и с чувство за вина без сълзи плачех,
оплаквах дъщерята на нощта.