КОРАБНИКЪТ И КОРАБОНАЧАЛНИКЪТ РАЗКАЗВАТ…

Крум Кънчев

Бурята се сменя в затишието на един слънчев ден. Една хвалебна песен звучи в цялата природа. Един благодарствен химн пее небето, пияно от светлината на собствената си синева.
И моряците пеят. Сърцата им струят радостта на щастливите. Гордостта на победителя е озарила техните лица. Така мили, така обичливи сa тия храбрeци с груби рyце и детинско чисти сърца!
Корабникът, бил в далечно плуване, разказва:
- Идвахме от Австралия. Когато наближихме екватора, минахме пределите на пасатите. Попаднахме в безветрие. Слънчевите лъчи, подобно отровни стрели, падаха отвесно. От силната топлина смолата по палубата се разтопи. Корабният под заприлича на решетка. Заливахме го непрестанно с вода. Напразно. Всичко се изпаряваше, без да остане никаква следа. Кърмчията беше с риза, закопчана с металически копчета. От слънчевата топлина копчетата се разтопиха и ризата му се разгърди. Това беше точно на екватора.
Седящият до него моряк го прекъсва и го запитва:
- Ами като какво нещо е това - екваторът?
Старият корабник се чуди какво да му отговори, но скоро се стъписва. Извиква на помощ своето горещо моряшко въображение и продължава:
- Какво? Нямате ли представа за екватора?… И аз, в случая, за който ви разправих, не го видях, защото слънцето падаше право върху нас, и очите ни слепееха, но друг път имах щастието да го видя…
Това ми се случи преди петнадесетина години. Служих на голямата четиристожерна платноходка „Коломбо”. Непрестанно вятърът беше попътен. Наслаждавахме се на лазурносиньото небе, на златолъчото слънце. Така достигнахме екватора. През пасатите, които обикновено се придружават от обилни дъждове, този път минахме без да падне нито капка дъжд. Слънцето беше изпарило значителна част от водата, като беше понизило нейната повърхност.
Отдавна беше настъпила нощта. Тъмна и непрогледна, без звезди, лишена от светлината на жълтата луна. Отвратителна и страшна нощ, с една дума казано.
Чух страшен шум горе на стожера. Напрегнах си погледа. Какво да видя? - Екваторът цял излязъл над водата. И понеже нашите стожери бяха по-високи, опираха в него. Корабът ни остана като завързан и заплетен в екватора.
Веднага събудих корабоначалника и цялата обслуга. Всички бяха очевидци на тази необикновена случка. Всеки от тях е в състояние да разсее вашите съмнения, ако наистина смятате, че не ви говоря самата истина.
Минаха няколко тягостни минути, дълги като последните мигове на осъдения, очакван от въжената примка на бесилото. Слава Богу! Първият стожер се отскубна. Той премина екватора. Вторият се беше вплел здравата в него: нито назад, нито напред. Да чакаме ли пак няколко минути, както беше с първия?…
Дойде утрото. Слънцето изгря. А после наближи обедното време, когато бяхме свидетели на лунно затъмнение. И вярвате ли? - То ни спаси! Точно тогава, точно при лунното затъмнение, имахме най-голям прилив. Водата буйно нахълта и покри екватора. Корабът ни се издигна, а след миг ние продължихме пътя си. Прескочихме екватора. Истинският екватор. Разбрахте - нали?
Всички слушат. Необходимо ли е забавният разказ да бъде непременно разбран? И после: това е преживелица на стария корабник. А има ли нещо невероятно в морето? Има ли нещо невъзможно за една действителност, чужда на законите, които създават и обясняват явленията на сушата?…
Но ако корабникът живее със спомените за безкрайни странствувания, ако той през часовете за почивка упива простите сърца на младите си другари с духа на своето въображение, мощно като духовните рожби на първобитния човек, - в това отношение не се различава и корабоначалникът.
Моряците са вярващи. Душите им преливат от съкровища, подобно океаните, с които са свързали своята съдба. Моряците са по-горе от обикновените хора. От висотата на своето благородство и съвършенство, те съзерцават с ведър поглед света, като възприемат живота от гледището на чудесното, приказното. Това им се налага от суровата действителност, с която са свързани. Това им се налага от хилядите пречки, срещани по жизнения им път. На моряците е потребен извор на сила, на вяра, на упование…
Корабоначалникът слуша ехтежа на вятъра. Той е на поста си. Готов да се срещне с ожесточения враг, той не се плаши от неговите пристъпи. Някой му шепти думите на назиданието:
- Храбрец е твоят кораб! Добър дух бди над него и го пази. Този дух се отзовава с любов на сърдечната моряшка молба: „Боже, пази моряците”!
А най-важното, корабоначалникът е твърдо убеден в разказа за духа на детето, покровител на корабите…
… Когато умре некръстено християнско дете, според народния обичай, то бива заровено близо до гробищата, но вън от тях. Случва се гробът на това низвергнато от хората тяло - да е близо до гора. И когато духът му отлети, за да се приюти някъде - нерядко се случва той да се внедри в някое дърво: в едно от дърветата на ближната селска гора. Идват дървари. Между многото дървета, те отсичат и дървото, станало живелищно гнездо на детската душа. И когато дървесните стволове се отнесат в корабостроителницата, и това - с духа на детето, послужва при градежа на новия кораб.
Ето: същинска горда птица, корабът броди по просторните води. Той става чуден дом, плуващ всред пустинното море. И само това ли? В него е включена малка стая, неизвестна никому, дори на корабостроителите. О, това е гнездото на детския дух, станал пазител на кораба!
Времето тече. Вятърът хиляди пъти е издул корабните платна. И често, редом с рева на страшната буря, редом с песните на моряците, звучат и стъпките на духа-пазител.
Невидимо, но с вълшебна сила, детето съществува. То живее приказните мигове на един избраник, боготворен и тачен с благоговението пред неземна сила. Щастлив е, който види детето. Силна и ненарушима става неговата вяра в мощта на кораба, покровителствуван от безсмъртен дух. И ако се намери такъв щастливец, той разправя за видяното на своите другари от кораба. И никой не се съмнява. Най-малко: корабоначалникът, така отблизо засегнат от това рядко щастие. И макар без име, макар невписано в списъка на корабната обслуга, детето-дух живее като вълшебно въплъщение, приело образа на младеж с облекло и привички на човек. Корабоначалникът му поставя блюдо на масата редом със своите блюда, отрежда му легло в най-избраната част на кораба и в душата си таи обич към детето-пазител - неотстъпваща със своята сърдечна топлина на обичта, що го свързва със свидната му рожба…
Явят ли се бури, които се силят да скъсат корабните въжета, да продънят белите платна и с бесен пристъп да отворят смъртоносна рана на плуващото дървено жилище-застанало на корабния нос, заливан от разпенените води, детето закриля кораба: подобно ангел-пазител, то трепетно бди над тежката му участ.
Настава ден, когато детето напуща покровителствувания кораб. Защо? - Дали, обидено от някого, или недоволно от живота си тук, където не е намерила покой неспокойната му душа, отлитнала от своето тленно тяло?
Недоволно от живота на кораба, детето е недоволно и от себе си. Покатерва се на най-високия стожер и нирва в бездънните тъмни води, за да не се върне никога вече. Корабът, останал без покровител, продължава своя брод: това не е нищо друго, а летеж към неотменна гибел…

——————————

сп. „Гребец”, бр. 7-8, 1935 г.