Бистра Асенова

КЪЩАТА

Всеки има дом, където се завръща в детските си спомени. За мене това е къщата, в която живееше Голяма-мама. Не помня дома, в който съм се родила - напуснали сме го, когато съм била почти бебе. След това сме живяли в други къщи, в други градове, в различни апартаменти, но моят истински живот започваше, когато се връщах при Голяма-мама във Варна. В старата просторна къща, в нейния сенчест тайнствен двор е моето детство, там са моите най-свидни спомени.
Тази къща дори не беше собственост на Голяма-мама, а на нейна братовчедка. Голяма-мама живееше там под наем. Къщата се обитаваше от четири „баби”, макар че думата „баба” не се споменаваше и минаваше за обидна. Собственичка беше танте Ема, съпруга на видния варненски лекар Иван Теодоров, допринесъл изключително много за развитието на Варна като морски курорт. Танте Ема беше вече вдовица. При нея живееха сестра и - танте Юлия и сестрата на мъжа и - танте Катя. С тях живееше и кака Велика - дългогодишна слугиня. Тогава вече имаше народна власт, но на кака Велика бяха разрешили да остане - от една страна по нейно желание, а от друга - понеже танте Ема беше почти неподвижна.
Това беше стара просторна къща, строена може би в края на ХІХ или началото на ХХ век. В нея бе живяло голямото семейство на доктора. Различни съдби бяха разпръснали потомците му в други градове и държави. От собствениците бе останала само танте Ема.
Големите стаи бяха пълни със солидни стари мебели, стари снимки и портрети. Всяка от възрастните жени беше обградена от спомените си, всяка пазеше нещо свидно, изключително важно за нея самата.
Кака Велика имаше един скрин, в който държеше чеиза си. Стари пожълтели чаршафи със стари пожълтели дантели чакаха женитбата и. Като израз на голямо доверие тя показваше на нас, децата, чеиза си, ръцете и го галеха и ние си го представяхме разстлан в широка светла къща, пълна с деца. Любимата ни игра с нея беше да измисляме какво ще ни сготви на сватбата си. Бяха тежки години и моите фантазии на тема „ядене” бяха много ограничени. По-големите ми братовчедки измисляха сложни и екзотични ястия, а най-доброто, което успявах да измисля аз, беше „кокошка с ориз”. Кака Велика беше много разочарована от бедната ми мечта, но все пак обещаваше да ми я сготви.
Танте Катя не беше слугиня, но в йерархията на къщата стоеше по-ниско от кака Велика. Тя никога не беше работила, не беше и омъжвана. Живяла бе първо в бащиното си семейство, завършила американски колеж, после живяла при брат си и накрая - по милост - при жена му. Нямаше никакви доходи, възлагаха й само неотговорни задачи. Беше болна от епилепсия, но припадъци получаваше рядко и бяха леки. Кака Велика ни плашеше с разказите си за припадъците, но аз съм присъствала само на един и то след доста години, не беше нищо страшно. Танте Катя почти не притежаваше лични вещи. Най-скъпата й вещ беше един часовник. Беше джобен часовник, но по-малък от мъжките, държеше го в кожено калъфче. Споделяше ми, че никога не се е развалял и никога не е изоставал или избързвал. Грижата за часовника бе най-любимият й ритуал. Спазваше го с фанатична точност - навиваше го и го избърсваше от прах в точно определено време. Аз бях една от малкото, на които го показваше. Другите, особено по-големите, не я приемаха насериозно. Спомням си, че любимата й закуска бяха овесени ядки. Но дори и това рядко можеше да си позволи. Ако бе живяла в наши дни, би могла да се препитава от уроци по английски, но по онова време този език не беше популярен в България. Танте Катя знаеше и руски език и от единичните уроци или преводи си позволяваше два-три пъти в годината овесени ядки и почистване на часовника от часовникар.
Танте Катя и кака Велика живееха в приземния етаж. Децата от къщата и приятелите бяха по детски жестоки. Вечер любимо занимание бе да тропаме на прозореца на танте Катя. Никога не съм участвала с удоволствие, беше ми мъчно за танте Катя и затова най-често ме изпращаха да тропам от улицата. Там имаше перде. Другите деца се струпваха на прозореца откъм двора, който беше без перде, и гледаха как танте Катя се щура из стаята, прибира някои неща и умираха от смях. Сега си мисля, че може би танте Катя си е давала сметка, че това е театър, но не е искала да разочарова зрителите.
Танте Ема и танте Юлия бяха от „висшето общество”. Танте Юлия е съпругата на Филип Симидов - русенски фабрикант, поборник и съратник на Левски отпреди Освобождението. Вече не беше заможна. Живееше при сестра си от пенсията си и малкото останали пари. Спомням си, че беше болна от „задух” и когато цъфтяха лилиите, затваряше прозореца си. Тя имаше един папагал, запазен в спирт. За този папагал се разказваха много легенди. Говорил е ясно и много често на място, бил е любимец на всички нейни близки и най-вече на децата. Ние, второто поколение деца, не го бяхме виждали на живо, но много обичахме разказите за него. За чичо Тодор разказваха как се промъквал една вечер късно по чорапи и изведнъж се чул глас: „Ти къде си бил? Къде си бил?” А когато леля Мичи била бременна, веднъж пред гости папагалът Макси попитал: „Мичи, как е беби?” По онова време за „такова” състояние се е говорело само между жените, леля не знаела къде да гледа от срам.
Най-високо в йерархията на къщата беше танте Ема. Тя имаше много деца и внуци и освен това къщата беше нейна. Бе успяла да скъта и някакви пари, чуваше се, че „обръща парите в злато”. Тя беше строга и студена жена. „Студената швейцарка”, казваше Голяма-мама. На децата не се радваше особено. При нея ни водеха преоблечени, измити и вчесани. Тя седеше в един люлеещ се стол, поклащаше се тържествено и рядко се обръщаше към някой от нас - внуците, било нейни или на Голяма-мама.
Но парите на танте Ема изглежда не са били чак толкова много, защото къщата започна да се продава - парче по парче. Продаваше се обикновено частта, където живееше Голяма-мама, защото тя беше единствената наемателка.
Най-напред се продаде задната част на къщата, заедно със задния двор. Това не наруши особено чара и красотата й. Остана големият преден двор с чудесната цветна градина. По градски обичай бяха направени фигури от чимшир. В тях растяха бели „царски” лилии, тъмножълти астри и червени рози. Отстрани аленееха „пламъци” и латинки. Градината беше гордостта на всички. В топлите летни вечери по стълбите слизаше бавно с бастуна танте Ема и царствено се разхождаше из алеите, покрити с жълт пясък. За градината се грижеше кака Велика. С гордост казваше: „Десет лейки не ми стигат да я полея всяка вечер!” Ние, децата, също помагахме, основната ни задача бе да я чистим от охлюви.
Аз харесвах най-много двете високи чимширени стени, които ограждаха градината от другата част на двора. В тях можеше да се скриеш, зеленият полумрак беше като част от някаква приказка и те отделяше от останалия свят. Там си представях, че съм омагьосана принцеса и очаквах чудеса. Те наистина се случваха. Един ден танте Ема ме извика и най-неочаквано ми подари гердан от червени камъчета. Казаха ми - гранати.
Къщата имаше широки стълби, обвити от един храст с ярко оранжеви цветове, които цъфтяха цяло лято. Това за мене е най-красивото увивно растение, може би защото идва от детството.
Между стълбите и оградата се образуваше малка затворена градинка. Там под смокинята имаше пейка и на сянката напролет растяха кокичета, а след тях - момини сълзи. Пейката обикновено се заемаше от по-големите, а дребосъкът се настаняваше на топлите стъпала. Унесено слушах разказите и историите, докато очите ми се затваряха напълно и Голяма-мама ме отвеждаше да спя.
След това продадоха двора. На два метра от стълбите изникна висока тухлена ограда. Изчезнаха чимширите, лилиите и розите. На тяхно място построиха нова къща. Остана само малкото дворче между стълбите и оградата.
После продажбите тръгнаха бързо. Като продадоха половината къща, Голяма-мама започна да живее в една стая. След като продадоха и тази стая, тя слезе в приземния етаж заедно с кака Велика и танте Катя, които заживяха в съседната стая. Танте Юлия беше вече починала и нейната стая на етажа също беше продадена.
В сутерена с постоянния мирис на мухъл Голяма-мама нареди голямата полирана маса, поизтърканите плюшени кресла и отоманката, на която спях, нейното легло с дърворезбите, портретите на дядо ми в пълна парадна униформа, на чичо ми със студентската шапка, на баща си - дядо Ради - с най-високото отличие, „княжеска звезда”, и животът почна отново.
Накрая продадоха и остатъка от къщата. Кака Велика купи стаята от сутерена с парите, които беше спестявала цял живот. Танте Катя остана да живее при нея. Един ден я намериха умряла тихо и незабележимо, както бе живяла цял живот.
Танте Ема и Голяма-мама заминаха при дъщерите си в София.
Старата къща изчезна под бетонния саркофаг на модерен жилищен блок. Един ден отидох до Варна и не можах да открия старата къща, нито дори частица от нея или от двора. Обратният път към детството бе затворен. Вече не съществуваха Голяма-мама, танте Ема, танте Юлия, танте Катя, кака Велика, нямаше го и онова дете.
Оттогава често сънувам, че търся къщата и все не мога да я намеря. Оказва се, че съм на друга улица, в друг град с непознати хора. Струва ми се, че ще я намеря зад следващия ъгъл, но и там се оказват чужди къщи с чужди хора и така, докато се събудя и проумея, че не мога да я намеря не само насън, но и в реалния свят. И събуждането от кошмара не ми носи удовлетворение.

КОЛЕДА

Годината е 1948. Очаквам Коледа с голямо нетърпение. Предната година, 1947, съм прекарала коледните и новогодишни празници в Санаториума в Трявна. Храната там е била достатъчно и е било топло, но ги е нямало мама, татко и Пепи. Впрочем в Санаториума не сме празнували Коледа, а само Нова Година.
Но вкъщи ние винаги празнуваме Бъдни вечер, независимо че мама и татко на другия ден са на работа. Не спазваме изрично пости - и без друго храната е все постна. За празника мама винаги слага на масата най-малко седем постни храни. На трапезата всеки път има зелева чорба с праз и червен пипер, печен боб, постни зелеви сарми, лук, чесън, печена тиква и тиквеник, а орехи, ябълки и мед - ако могат да се намерят. И непременно топла питка, омесена от мама, кана с вино и понякога лимонада.
Татко не взема участие в готвенето. Той много рядко се включва в домакинстването, но за сметка на това всяко нещо, с което се захване, се получава отлично. Например киселото зеле. Нашето зеле винаги е най-доброто в цялото здание - „бялото здание извън пристанището”, където живеем ние четиримата с мама, татко и Пепи. Най-напред татко избира зелето. Никой не знае как точно го избира, но татко никога не греши. Мама само почиства зелето и оттам нататък го поема изцяло татко. На тавана е поставил дървена бъчва, която трябва да бъде идеално чиста, за да няма „дъх” зелето. На зелето татко слага сол и може би още нещо, но не съм сигурна. Казва, че най-важно е зелето да се „претака” редовно. В резултат, винаги имаме чудесно кисело зеле - нито много солено, нито много кисело. Много често някой съсед се обажда:
- Бъчваров, ще дадеш ли малко от хубавото зеле за ракийката? Заповядай и ти!
Татко казва:
- Нали знаеш, че не пия ракия. Ако има малко винце - готово!
Татко обича да е с компания и да си пийва, но само вино.
- От виното човек става весел, а от ракията - зъл - казва той.
В къщи много често ядем боб. Мама твърди, че е полезен и насища, а татко - че го харесва:
- Сготви един боб, че да се нахраним!
Бобът за Бъдни вечер се готви по специален начин - без много сос и запечен във фурната, поръсен с орехи /ако има/. Вкусно и празнично! Татко смачква главата лук с ръка - така лукът става сладък - и го топваме в солта. Скилидките чесън ги топваме в меда /ако има/ - стават по-вкусни и не лютят. Питката е съвсем топла и така хубаво мирише, че само питка да ядеш! Мама е голяма майсторка на месене и точене - питки, баници, милинки, понички, мекици - въобще, тестени работи. Така сме отраснали. Не се смята, че е вредно и че се пълнее.
Мама и татко пийват по чаша вино. На Пепи и на мене дават вино, разредено с лимонада - казват му „шприц”. Виното е наливно, от Толупа - известен винар в Бургас.
След тиквеника и печената тиква всеки взема орех. Всеки избира хубав на вид орех, за да е хубав и отвътре, защото по вътрешността му се гадае каква ще е годината. Когато орехът е здрав отвътре, през годината човекът ще е здрав и ще има късмет, ако орехът е костелив - нещата ще стават трудно, ако е гнил отвътре - лошо.
Вкъщи винаги има коледна елха, дори да са само няколко клончета. Традицията не бива да се нарушава. Татко се шегува:
- Ако не намеря елха, ще украсим фикуса на майка ви.
- Само да сте посмяли, ще изсъхне! - заканва се мама.
Не си спомням да сме украсявали фикуса.
Украшенията за елхата правим винаги заедно с татко. Той рисува хубаво и има разнообразни идеи. Направата на украшенията за мен и Пепи е любимата част от празника. Цяла година събираме „злата” /станиоли/ и цветни лъскави хартийки. Започваме от гирляндите - нагънати като хармоника, синджири от лепени ленти, едни особени синджири, измислени от татко - с рязани звена. Нагъваме, лепим, помагаме си с език. В това време татко изрязва от дебел картон звездите: петолъчка /мама я нарича „идейна”/, но тя е с различна дължина на лъчите и е много красива; също и звезди с шест и осем лъча. Ние с Пепи облепяме звездите със „злато”. Татко изрязва и шестоъгълни снежинки, които боядисваме с бяла блажна боя, останала от боядисването на прозорците. Имаме „ангели” от книжарницата, но са доста поовехтели и татко рисува нови. На орехите татко заковава малки пирончета, за да могат да се окачват, а ние с Пепи ги облепяме със станиол. Мама дава за украса няколко малки ябълки. Имаме и две-три стъклени играчки, които мама пази в памук от година на година.
Вече сме готови с украсата, но още нямаме елха. Татко пак е на тавана при зелето. Мама се смее:
- Голямо претакане тази година!
„Сега ли му е времето на зелето!”, мисля си разочарована аз. Но ето, татко идва и носи чудесна малка елхичка с гъсти и равни клони.
- От едната страна игличките са по-дълги са надолу - отбелязва Пепи, която е по-малка, само на шест години, но е много наблюдателна.
Мама и татко се смеят:
- Да, много красива и особена елхичка!
Украсяваме елхичката с нашите красиви украшения, слагаме свещичките и тя засиява - нашата най-прекрасна коледна елха! След години ще разберем, че е сглобена от татко от различни клони върху дълга пръчка.
Мама прекадява масата, аз казвам молитвата. Вечеряме, виждаме си късмета в орехите, поглеждаме под елхата, но там няма нищо.
Мама е отишла за нещо в другата стая, а на вратата се звъни. Скачаме двете с Пепи, но татко казва:
- Майка ви ще отвори.
Мама се връща с една платнена торба в ръцете.
- Беше пред вратата.
В торбата има красиво опаковани подаръци.
Татко казва:
- Сигурно е бил Дядо Коледа, но много е бързал да разнесе и другите подаръци.
На Пепи Дядо Коледа е донесъл блокче и боички - тя още не може да чете, а на мене - книжки със стихчета. Общо за двете - въженце за скачане. Чудесни подаръци, Дядо Коледа!!!

След години, когато вече имам свое собствено семейство, Дядо Коледа продължава да идва по същия тайнствен начин. Оставя торбата с подаръци пред вратата, винаги бърза и не успяваме да го видим.