ПРЕД НОВО НАЧАЛО

Христина Борисова

ПРЕД НОВО НАЧАЛО

Прекършиха се сухите й клони…
Не, просто свърши старата година.
Натрупан сняг и снежен цвят се рони
над бялото на зимната градина.
Пътеките са много и заплитат
на примка извървяното ни време.
Понякога дъхът ни стегнат спира,
навярно малко въздух да поеме.
Тежи цветът. В очите ни прелива
с утайката на тъмно старо вино.
Дали ако отпием ще се скрие
умората от навик… че ни има.
Сега е време. Имаме стрелките -
отчетлив ход с отсечени минути,
отсрочката, в която да поемем
дъх въздух, преди в старта да се втурнем.
Не е умора пикът на стрелките.
На залпове изригва светлината
и пука се в кристалното въртене
замаяният глобус на земята.
А ние със очи уголемени,
сред екота на празнични камбани,
на крачка от сърцата си сме спрели -
стаени в старт за новото начало.


ДИВО СЕЛО

Райнушковци* - със заешки уши.
Под зайча сянка къта свиден спомен.
Огромна роза с бухнали бохчи
се вкопчва по стената все нагоре.
Една лоза с разперени ръце
прегръща нацъфтелите невени.
По двора шета, в сянката снове,
налива слънце в гроздове засмени.
Оттатък двора, в легналия дол
избухнала е в слънчев цвят липата -
далеч стои, но стига и до мен
дъхът й. И със него ме намята.
Витае шум. Сред дивите оси
изпуска глас разгърденият вятър.
Косата точи - времето коси,
а то - превито - сред тревите ляга…
Не е селце, а краят на света.
И някъде на края на живота.
Но стиска още живата вода
във корена на своята природа.

—————

* Райнушковци е селце, закътано в Тревненския балкан. Не е отбелязано на географските карти. През 2013 г. в него живеят едва 4 души.


НА ДЪНОТО СТОЯ

Не се заглеждай дълго във очите ми -
опасно е. Дълбоко. И е тъмно.
А тъмното отглежда страхове
и после, с тях, вървенето е стръмно.
Не пазя във очите си небе.
Небето ми потъна и кротува
пак там, където никой не краде,
но как се стига, дълго се умува.
Не святкай със фенерче, не търси -
вървяната пътека е покрита
с износени от времето следи.
За невървян от никой път попитай.
Намериш ли го - стигнал си целта
с ключа, за който има я вратата.
А аз съм там - на дъното стоя,
в очите си, където дълго чакам.


БОСА ВИШНА

Страхът й е в листата.
Стои. Не коленичи.
На вишната, горката,
студът в душата свири.
Висока, полугола
със мрака се завива,
не може да избяга
от идващата зима…
Тя всичко си раздаде
и нищо не остана.
Цъфтя и сок налива.
Бе в алена премяна.
А лятната пътека
с къпинова окраска
изниза се полека
и остър хлад задраска.
Ноември тържествува.
И с вятър я докосва.
Тя още се преструва
на вишна високосна.


ИЛЮЗИЯ

Нелепо е, че радва ни промяната
дошла със всеки нов сезон.
Каквото и да правим, бавно губят се
годините по слизащия склон.
И пак са ярки цветовете,
но вън от нашите очи.
От прах, от навик, от умора
най-вече сивото личи.
Заричаме се, че сме млади
и вярваме си,
но в мига
във който нещо ни убягва
ни загорчава. Младостта
отмина ни с онази пролет.
Отдавна дивна ни видя.
Край нас минават пак сезони.
Във нас остава есента.


МАРТЕНСКИ ДЪЖД

Пролетта се мръщи.
Март наблизо шета.
Вдигат се на пръсти
пъстрите лалета.
Плахо се оглеждат
и ще се покажат
приказка зелена
за да ни разкажат.
Малко е намръщен
март. И дъжд се лее.
Ала в мен се връща
пролетта. И пее.


ОКЪПАНА ДЪГА

Съвсем наблизо броди пролетта -
отвъд реката златна и пенлива.
Тя помни ме със сини имена.
Аз в нейното по навик се откривам.
Преди да се позная в розов цвят,
бях капка във звънтежа на кокиче.
И чудо е, в снега че оцелях,
макар че изпод пласт от студ надничах.
Сега се случвам - бързам да раста
в короните на вишни белоцветни.
Преди април да бликне с радостта,
с мостовете си къпани ще светна.


ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Тя е голяма. На слънце прилича.
Сладка. Горчива. Човешка. Обича.
Тънка, зелена, с трептяща одежда.
Чака. Прегръща. И носи надежда.
Млада. И смела. Света ще превземе.
Кратко тъгува. И дълго се смее.
Пролетна. Дръзка. Гореща. Незрима.
Слънцето носи. За двама го има.
Вечна. И вярна. През огън ще мине.
Носи си кръста. И женското име.
Земна. И звездна. Звънтяща. Голяма.
Просто - Любов.
Необятна.
За двама.


ПРОЛЕТТА - ХИМН НА ЖИВОТА

Тъй дълго мълчаливи бяха птиците.
Но свърши тишината на снега.
Звънтящи петолиния са жиците
и ето, че се връща пролетта.

И ние се завръщаме полека,
почти като от края на света.
Единствен дъх - и вече ни е леко
когато сме отново в пролетта.

По-млади сме щом вдишваме дълбоко
и чувстваме живота обновен.
Над нас блести избистрено окото
на свода - светлосин и озарен.

Щастливи сме и вече сме готови
и ние да сме част от радостта,
която се събужда и ни търси
с жуженето на пролетна пчела.

Не просто пролет! Химнът на живота
разнася звън и празнично звучи
с щастливата си слънчева посока,
с която пролетта и в нас цъфти.


ТОПЪЛ ДЕН

Отстъпи февруари за момент
и даде път на слънцето да мине.
Такъв невероятен кавалер
не си го спомням в близките години.

Отдъхна си земята, задимя
и стрък трева наблизо се показа.
Един врабец с измръзнали крила
тревогите си пърхащи разказа.

Затоплен, приказлив, нетърпелив
денят излезе в парка да подиша.
Преди да разбере, че е щастлив
го срещнах и успях да го опиша.