ИЗ „НЕУГАСИМИ ЧУВСТВА” (2011)

Орфей Петков

НЕЩО РЕЖЕЩО

Ще ме парне нещо режещо под лявата плешка…
Ще е, знам, предупреждение за дом - един на два…
Не направих ни пари, ни сан - което си е грешка
при живот такъв безскрупулен, единствен при това.

А след следващото парване - ще гъкна и ще свърша,
промълвил последна реплика: Довиждане, живот!
И без всякакви условности ще стана жалка мърша,
на финала си почувствала отровния му плод.

Но тогава - щом заудрят с жал църковните камбани,
не търсете в мойте записки голямата вина,
нека с думите написани от мене да остане -
край случайни сенки някакви, най-много - светлина.


СЪДБАТА

На моите синове - Фредерик и Владислав

Доволни сме съдбата ни когато е опашка приподвила,
и крие непохватно своя нрав…
Тогава по-различни сме - преливаме от мнения и сила,
и виждаме света ни некафяв.

Макар че шанс, добруване и щастие - тъй както висините,
за нас със този бит - с обратен знак,
са светли само спомени, и примки днес - коварни, подло скрити,
затрупани от падащия сняг…

А инак… на децата си решаваме квадрати и трапеци
със груби назидателни слова,
които недостойни са - забравящи как кратко сме човеци,
и колко дълго после - сме трева.


В ЖИВОТА

В бита ми - никой, знам, не ми е длъжен.
Макар че съм тревожен всяка нощ -
за нищичко мен никой не ме лъже…
И мисля за живота: Не е лош!

Душата ми е в ниската октава,
куплетите ми свършват в ла минор,
но аз не се съвсем разколебавам
и пея още в неговия хор.

Реално уязвим съм, сам, без броня,
и нямам път с велможи и царе…
На мен не ми подхожда да съм оня,
за който казват „Той е пак добре!”

И въпреки, че с подлост колеблива
от дни не обещава цветен рай,
животът е учтив - не ме убива:
през сутрините с него пия чай,

щастлив съм вечер с химна на щурците
под едрите примамливи звезди…
Могло би само туй да ме засити,
защото той все още ме щади…


ТАТКО Е САМО ПОРТРЕТЧЕ

Татко от мен всеки ден си отива,
а иначе гледа от снимката тих…
Пътят му честен пред мен се извива,
аз махам му само за „Сбогом!” чрез стих.

Тръгва той - жител на друга планета,
със свои си есени, зими, лета,
бяга от хора невежи, и псета,
оставя ми горест и зла пустота.

Тръгва. И става портретче на рафта -
невзрачно такова, светулка в нощта…
Никой не вижда във мен „космонавта”
откакто покруси ни с мама скръбта…

Става баща ми най-свидният спомен -
най-четена книга, и мъдрост, и вик,
вопъл за щастие, звук неотронен
във този случаен наш космос безлик.

Всичко е сякаш в реда на нещата…
Ти плачеш обаче? Какво те смути?
Страдаш, защото сега си бащата,
а утре се виждаш портретче и ти?


КОГАТО СЕ ЗАВЪРНА

Завърна ли се в бащината къща -
приклекнала в тревата посред здрача -
усещам се подобно в църква съща,
но няма рамо в нея - да поплача…

Отидоха си близките, баща ми,
роднините най-свидни - дядо, баба…
Единствена, самотна - тя ме мами
с дъха си на огнището и хляба.

Тук всичко си е както си го зная -
предмети мили, книги и дантели,
най-горе си е детската ми стая -
с мечтите ми и с плановете смели,

а долу са изрядно подредени
старинни вещи, фигурки най-фини…
Следят ме от стените окадени
портрети избелели, и картини…

Светци не са това - във ореоли,
а в рамки - хора, свидни за сърцето…
По тях тъгувам - скръбен, тежкоболен,
а те ме гледат - вечни, от небето…


ЦВЯТ В ДЪГАТА

Когато вече няма да ме има -
защото все ще тръгна някой ден -
над всички ви ще свети мойто име
и вие ще си спомняте за мен…

Не с името на улица и сграда,
на градски парк, училище, площад,
а с името на лист сред листопада,
на дъжд сребрист, на вятър полегат…

Не може да забравите за мене -
нали със своя стих ще съм сред вас,
ще топля ваште мигове студени,
ще бъда нощен фар или компас.

Ще станат мойте стихове пътека -
по нея ще ме срещате все жив.
Четейки ги, ще стигнете полека
до моя връх - изстрадан, но щастлив.

Тогава… ще съм цвят в дъгата вече,
звезда посред безкрайната ни вис,
изгряло зарево, светлик далечен,
светкавица в нощта и въздух чист.