КРЪГОВРАТ
КРЪГОВРАТ
Угасват светлините звездни и нощта
промъква в мене потъмнелия си блясък
през клетките на моя сън до същността
на камъните чак. И те ще станат пясък.
И аз ще стана пръст, и прах, и дим…
Но в тези бъдни форми не усещам болка.
Човешкият ми свят в Духа е разтворим.
Нали съм светлина! И само толкова,
доколкото съм в нея стрък посят сега,
ще бъде в бъдещето зрима вечността ми,
тъй както диша днес тревата под снега
така и всеки кълн след жътва ще остане
в незримото посят. Отново някой ден
ще се разлиства плах пред силите извечни.
Тогава ще съм сигурна, че соковете в мен
са земна кръв. А аз? А аз съм вечност.
ПРОЧИТ НА СНЕГА
Навън е студ, а птиците гълчат
с опазените думички за лято.
По кожата на зимата личат
луничките земя, тъга и вятър.
Ти сам си там. Снегът боли
с небрежния си тон за песен
от тишина. Вали, вали, вали -
и, лекар, над болник надвесен
ти шепне, че е временно това
делене на отсамно и отвъдно.
Че някой ден ще сме си у дома,
докрай ще можем да се сбъднем.
Но днес ми чурулика този студ
с гласчетата на птици от раздяла.
Виновен е животът. Като Брут!
Защото аз без теб съм оцеляла.
И ми е трудно с птиците навън
да разгласявам новата година.
Не си ли с мен, кошмарен сън
е всеки ден. И бъдното e минало.
Навън е сняг. И вътре ме гори
студеният му от жестокост пламък.
Железни птици, каменни гори…
И аз-сама като надгробния ти камък.
МЪЛЧА ПО ЙОВКОВИТЕ ЖИЦИ
Не ми звъни. По Йовковите жици
отдавна не минава път за мене.
И не пристигат белите му птици
като недописано стихотворение.
Не са ми пратили така отсрочка.
От врани зимата ми днес чернее.
И слънцето е заприличало на точка,
на реквием пък вятърът, ако запее.
Мъглата само ме разбира още.
Приличаме си някак си, по нещо.
И двете сме бездънносиви нощи,
и трудни сме в пътеките за срещане.
Не стигат звуците на светлината
по капките, обсебили ефира.
Студува, натежаващ над земята
и жаден за безкрая на всемира.
Не ми звъни. Светът ми се затваря
с мълчание, прилежно на раздяла.
Не ми звъни. Не ми се разговаря.
От думи… на живот съм оголяла.
ТИХА ЛЮБОВ
Много тиха любов, с мъгливи пропорции.
Лъкатуши към изгрева син в нощта полугола.
И се храни по птичи, на мънички порции
прелетени земи и мълчания, страсти на хора.
Много тиха любов. Рядко срещам такава -
с градски часовник, площади, самотни алеи.
Ароматът след нейното бродене дълго остава
по звездите, преди със нас да ги слее.
Много тиха любов. Не прилича на чудо.
Разговаря с клошаря, премита солта от небето.
Сгъва праните ризи на бялата, благата лудост
и забожда лъчите от слънце в сърцето си.
Запилява се нейде и изранена се връща,
раззвънила тъгата с овчарски торбички.
И венеца от тръни бавно и меко прегръща…
Много тиха любов, обичаща всичко и всички.
