ИЗ „СЛАМЕНО СЛЪНЦЕ” (1968)

Цанко Христов

БИВОЛИ

Откъде дойдохте в тия полета -
никой не знае, никой не помни.
С тежка походка през вековете
вие пристъпвахте - черни, огромни.

Извори бликваха под вашите копита
и земята пазви разгръщаше
за кръговрата на вечното жито,
за коловози, за темели на къщи.

На устните ви добрата усмивка
чезнеше зад сребърна пяна.
Сред димящи бразди заспивахте
легнали като тежко имане.

Но във дните, когато долавяхте
някакви знаци, само на вас известни,
вие се скупчвахте, муцуни изправяхте
и политахте като бесни.

Черни талази в ливадите протътваха.
Черни копита изпотъпкваха житото.
Бели горуни из корен изкъртвахте,
с бели кости застилахте лъките.

Ах!… После гледахте слънцето с бялото
и мухите дори не пропъждахте.
И поемахте бавно пред ралото,
свели глави и замислени тъжно.

И прозрели зад всичко суетата,
ето че си отивате бавно.
Стигнали на хоризонта чертата,
почвате да се стопявате.

Но къде ще отидете, биволи клети?
В коя посока ще хванете?
Съдено ви е само в тия куплети,
биволи мои, да останете…


ИСКЪР

Наглед реката беше кротка,
лениво се влечеше тя.
Ний плавахме с пробита лодка
по най-дълбоките места.

И виждахме край бреговете
с развлечени бради от мъх
в засада змийски зъб да свети
и риби да поемат дъх.

Водата в себе си таеше
пътеките ни към света.
Защо нататък се стремеше?
Какво от нас бе взела тя?

Дохождаха и наште майки
с легени медни във ръка
и отмъщаваха с бухалки
на безсърдечната река.

Но тя, от слънцето пияна,
не искаше да разбере.
И детството ни като данък
отнасяше в едно море.


БРИГАДНО СЪБРАНИЕ

Жените смугли и мъжете
присядат
върху пейки груби.
Цървулите им
като шепи
са внесли бучки пръст
във клуба.

Така,
невикана от никого,
почти незрима,
необятна,
с мълчанието си велико
във клуба е дошла
земята.

Тя винаги е с тия хора.
Обгръща ги
като сияние
и кърми древния им корен
със вино,
жито
и предания.

Тя винаги е с тия хора.
С копнежите им се вълнува,
със гласовете им говори
и с техните ръце
гласува.


ПЧЕЛАТА ХВЪРЧИ КАТО ЗЛАТНО ПЕРО

Остават в небесната стъклопис
на слънцето
златните дири.
Априлският вятър
като със лист
в дланта ти разтворена свири.

Душата зелена на нива и лес
над черната пръст
оживява.
С невидими кръгове тоя процес
обгръща те, в теб продължава.

Повярвал си вече във всичко добро
и ще се надяваш, додето
пчелата хвърчи като златно перо
по пъстрия лист на полето.


ПОЛСКА ЧЕШМА

Сеячи пиха и отминаха,
но тя остана сред полето.
И неуплашена от зимата
усмивката й тънка свети.

Край нея коледни виелици
на гръб дебели преспи вдигат.
Стои до пътя като селянка
с кожух и оскрежени мигли.

Стои самотна и премръзнала
и слуша на вълчици воплите,
уста със леден шал превързала,
догдето времето се стопли.


СПОМЕН

Тук не боготворяха вимето на кравата,
не се изповядваха на конско копито.
Селото имаше една слава -
камъка, бял като прясна пита.

Ах, тия селяни удивителни бяха!
До един сякаш ваятели родени,
какви ли не фигури майсторяха
с линии чудни, с форми съвършени.

Камъкът оживяваше в жени, богомолно
сведени над деца пълнобузи,
строго светеше в капители, в колони
и цъфтеше в орнаменти и рози.

После поемаше, бял и обречен,
теглен от черни локомотиви,
да се превърне в градове далечни,
в чешми, паметници, в сгради красиви.

А каменарите бяха все заети,
кариерата и кръчмата, едно и също.
И как нито един не се сети
да извае нещо за своята къща!

Все пак съдбата не беше жестока
и за тях бе помислила почти с обич:
кръстове, кръстове от бял варовик
украсяваха селските гробища…


ПЧЕЛА

Бе за теб последен тоя полет.
Като малка трепкаща звезда
пръсна светлина и се отрони
във крайпътна спечена бразда.

А ръката, дето твойто жило -
тъничка стрела - ме устрели,
става алена, набъбва силно
и започва остро да боли.

Тази болка тъй ми е позната!
Тя за мен е с мирис, вкус и глас.
Пих я още с майчиното мляко,
тя почти е второто ми аз.

Как можах за нея да забравя?
А пък, гледай, жива тя била,
от ливади, ниви и дъбрави
долетя на моите крила.

Станах аз модерен, планетарен
и космичен, и не знам какъв,
а престана вече да ме пари
този въглен в селската ми кръв.

И сега в полето щях да мина
равнодушен като други път.
Благодарен съм, че си причина
всички клетки да ме заболят.


ВОДА

Говорех ти: не си играй с чешмата,
но ти не слушаш, палаво дете.
Сега ми плачеш, мокро като пате,
а в стаята ни езеро расте.

Да… Случи се в живота нещо сложно,
повреди се един нищожен кран
и струята се втурва. Невъзможно
е да я спреш със слабата си длан.

Като гемия къщата студена
очаква сред вълните свойта смърт
и ти си вече корабокрушенец,
поел към някакъв безлюден кът.

С юмруци блъскаш, със гърди напираш,
но струята е мощна и влече.
И да живееш или да умираш?

Такова нещо, моето момче!


ДЕТЕТО РИСУВА

С ръчичка, трепетна като крило,
хлапакът стиска молива.
Най-старателно в новия блок
той чертае линия крива.

Тази тънка черта като кълн
носи плътта на човек или цвете.
Може на листа да сложи хълм
или нашата огромна планета.

Твоето юмруче с огризан молив
взема смисъла на начало.
Мъртвият отново ще бъде жив.
Пак ще тръгне времето спряло.

Ах, рисувай, мой малчуган!
Нека чертата продължава.
Нека света върху белия гланц
себе си осъзнава…


НАСЛЕДСТВО

- Господа -
каза чуждестранният инженер, -
този гроб трябва да се премести!
Нали разбирате,
заводският терен…

О, разбираме!
Остава само
да запретнем ръкави.
Мъртвият няма да протестира.

- На костите, господа,
им е все едно
къде ще почиват…

Сигурно сте прав, мосю.
Само че ние как да разберем това?
Дявол да ни вземе,
ние сме племе консервативно.

- Ако фетишизирате гробовете,
стройте на други места
заводите…

Умен съвет!
Но гдето и да копнем у нас,
изравяме кости.

Вместо родови гербове,
слуги,
дукати
и замъци
ние получихме в наследство гробове.
България е братска могила, мосю.

Ето защо предлагаме:
включете гроба в заводския план.
Нека стои тук
като темел в земята.

На този завод
му трябва опора.

Много здрава опора!


РЕКАТА

Тя беше извор в планината синя,
с дъх докосваше небето звездно.
Надникна в нея сянката на птица,
окъпа се безшумно и изчезна,

От тоя миг водата затъгува
и тръгна неспокойна, упорита,
клисури и полета пропътува,
за сянката къде ли не попита.

Тъй стигна до морето, неоткрила
мечтата, дето някога я парна,
но във река се бе осъществила
и можеше да бъде благодарна.


***
Студена е, студена е нощта.
Тя ми отнема хората, с които
превземам смело всеки ден света,
засявам нивите, вършея жито.
В тъмата се изгубвам като стон
и моето сърце е празна крина.
И аз разбирам по какъв закон
със мед се пълнят питите в пчелина,
дъбравата как придобива глас,
защо в реката ручеят отива.
И ясно ми е житеният клас
защо налива зърно само в нива.


БЕТОН

Бетон,
бетон -
в основи
и фасади.
Във жилища
и гари,
и чешми.
Пробождат като пики
автострадите
ребрата на пространства
и земи.

Под клепките ни
влиза той
и гложде.
Решетки
за душите ни
плете.
И аз за хоризонта се тревожа:
бетонен,
как ще може
да расте?