ГРАНИЦАТА

Надя Хаджийовкова

На брега, току до самото море, се крепи малката рибарска хижа на дядо Иван. Самотница, като стария рибар, тя прилича на изпъдено сираче. Олющеният й превит гръб е обърнат към града, а единственото й прозорче гледа морето.
Старецът я е съградил със собствените си ръце. Затова я е направил така -обърнала гръб на хората и гледаща простора. Тогава му помагаше и неговият син Стоян. Може би старецът не би успял сам да я направи… Но тая къщурка така добре прикъта мъката на самотника…
Далеч от всички и от всичко…
Нищо не обича на тоя свят дядо Иван. На нищо не се радее. Не сърце, а камък има в гърдите си. Заоблен, твърд камък, който от нищо не може да се поломи. Ей като тия, които лежат на морското дъно около скалите. В очите му тегне мракът, който е сковал душата му. Хората се страхуваха от него. Дори нехайните румънски стражари не смеят да го закачат.
Но някои старци помнеха, че преди години дядо Иван е бил друг човек. Устните му се усмихвали в широка, добра усмивка… Очите гледали доверчиво и весело света… Сочният, бодър глас ехтял до късна нощ в някоя малка кръчма над заспалия Балчик.
- Дяволът се е поселил в него, откак го сполетя неволята - казваха старците, колчем чуеха името на дядо Ивана.
А той продаваше набързо наловената риба, почти не поглеждаше парите, които му даваха, и бързаше към своята самотна къщурка, без да размени дума или поздрав с никого. Леко превитите му плещи носеха огромната тежест на една никому неизплакана и безкрайна мъка.
Беше време, когато дядо Иван бе друг човек. Тогава той се наричаше още българин и неговата земя бе свободна и щастлива. Всичко почна от момента, в който чужденците се настаниха тук. Грубият, наивен ум на рибаря не можа да разбере в първо време нещастието. Какво значение има кой заповядва в неговата земя? . . . Всички са хора. Били те българи, или румъни. Те си управляват, а народът работи. И при едните, и при другите все работи. А той, рибарят, има само един господар - това е морето.
Една сутрин, бе в мъглив пролетен ден, Иван излезе в морето. Имаше пасаж на скумрии. Хей, че лов бе това… Хиляди, милиони риби с тъмно сребристи гърбове… Старият рибар като че ги вижда още… Увлече се в богатия лов.
Дъното на лодката бе покрито с малките, мокри тела.
По едно време пропищя свирка. Рибарят не обърна внимание на сигнала и продължи работата си. Опомни се чак когато се чу гърмеж, и на стотина крачки пред него куршумът плесна във водата. Едва тогава погледна към брега. Зоркият поглед откри малка група войници, които викаха и махаха. Той се огледа недоумяващ. Но втори куршум, който проби водата близо до лодката, му каза, че тревогата на брега се отнася до него.
Рибарят почеса с мръсна ръка буренясалия си врат, повъртя се в лодката все още не разбиращ нищо, после седна, пое веслата и се отправи към войниците.
На брега го посрещнаха седем войника. По гласовете, очите и ръкомахането Иван разбра, че се сърдят за нещо. Той вдигна спокойно рамене и каза:
- Нищичко не ви разбирам… Да го бяхте казали поне на български…
Единът от тях, младо русо момче, го погледна ядовито:
- Простак, къде караш нататък?…
- Че къде… Ловя риба… Я виж що е чудо в лодката… Такъв берекет не помня откато съм рибар… И на вас дори ще оставя малко…
Войникът се разяри:
- Ти на идиот ли ще се правиш?… Не знаеш ли, че не може да се минава границата?
- Границата?… - Рибарят е безкрайно учуден. - Каква граница?
- Простак… Комита… Границата. Хей като тая… - И войникът посочи малките бели колчета. - Границата между Румъния и България.
Иван се засмя широко.
- Значи това е то границата?… Като детска играчка… Ами в морето като няма колчета, как я познавате?
- Ние я познаваме, но ги гледай да я научиш, че втори път няма да се отървеш така леко.
„Гледай ти…”, мисли си рибарят. Водата ще делят… морето…! Дотук наше… оттам ваше… Морето… голямото море ще делят, гаче няма място за всички…
Погледът му се премести върху белите колчета. Бедният мозък отказваше да разбере загадката.
- Значи… - продума бавно Иван - с това делите земята вий… Та това е цяла една земя… като една нивя, засята с едно зърно… на един стопанин… Целина е тя, а вий… слагате посред колчета… Та така дели ли се?… То е грешно…
Прикладът на една пушка се стовари с все сила върху главата на Ивана и прекъсна дръзката мисъл. От челото рукна топла, червена кръв.
Раната оздравя, но изглежда, че Иван и семейството му бяха под наблюдение. Около къщи все се навърташе по някой румънски стражар.
Една вечер, току-що бяха свършили скромната вечеря, синът му се залови да пише нещо, а жена му, седнала близо до отворения прозорец, каза полугласно:
- Знаеш ли, Иване… Извадили песен за нас в България…
- За нас ли?… Защо пък песен?… - зачуди се рибарят.
- Една такава хубава… и тъжна… Всички жени тук я пеят вече… И аз я научих днес.
- За какво ни е песен, ма? - разсърди се тоя път Иван.
- Не за нас, бе… Ами за Добруджа…
И в топлата, литна нощ се разнесе треперливият глас на жената:
„О, добруджански край… Ти наш си земен рай”…
Иван слуша спокойно песента, и пред очите му се мяркат белите колчета. „Границата” - казват… Глуха злоба пари гърдите му… Сега и той вече знае какво значи граница.
Няколко тежки удара на вратата накараха треперливия глас на жената да пресекне отведнъж. Иван се сепна… Отиде да отвори, но знаеше кой ще бъде. В стаята влязоха двама стражари и се хвърлиха върху жената.
Иван настръхна.
- Какво ви е сторила? - В очите му бляскат мълнии.
- Пее… Комита… - отговаря единът и повлича жената.
Иван се хвърля диво върху насилника, но другият забива ножът на пушката в плешката му.
Дни и нощи на борбата между живота и смъртта… Когато дойде на себе си, първите думи се откъснаха с мъка от устните му:
- Какво стана… с Мария?…
Синът проплака тихо.
- Застреляли я по пътя, като се отскубнала да бяга.
Мрак легна в душата на рибаря. И не се вдигна вече.
- Това е значи… робство…
Подпомогнат от Стояна, той успя да издигне малката, самотна колиба до брега на морето.
- Така вече нито ще виждам нещо… нито те ще ме виждат…
На следната пролет Стоян бе повикан войник.
Бащата го гледа дълго, упорито със своите мрачни очи… и тежки думи се отрониха от устата му.
- Значи… и ти ще отидеш да показваш на българите границата?…
- Какво да правя, тате?
- И ще кажеш… - бащата дори не го чува, - … ще кажеш… Ето тая половина е българска… там се живее свободно… говориш.. пееш… дишаш… на врата ти няма верига… А тая тук… това е румънско… И тук живеят хората, но не ги мислят за хора… Не я гледайте, че е все същата земя… Граница има посред, не шега… Граница от колчета…
Синът го гледаше с пламнали очи:
- Няма да остана тук аз… Ще се прехвърля при нашите… При сгоден случай…
Бащата подтисна мрачното съмнение в душата си.
Когато след три месеца му съобщиха, че синът му е бил застрелян като дезертьор, той не се учуди… Знаеше го, още като тръгна Стоян… Нали той сам видя злокобната граница… която граби лакомо живота, свободата, радостта на българите?
Ярост разкъсва душата на рибаря. Умът се блъска в мрака на незнанието, а сърцето се гърчи и вие като простреляна вълчица. И някъде дълбоко в съществото му се надига тежък ропот и злоба срещу тая България, за която страда. Дали е само той?. . . Сигурно всички страдат така. Нали за всички отсам е границата? А тя, България, толкова близка, че е достатъчно да протегнеш ръка над белите колчета, за да хванеш родния въздух, стои затворена, мълчалива и безучастна.
Нали тя е майката?… А нейното дете стои пред прага й, стене и протяга ръце към нея, но тя не отваря вратата да го приюти при себе си. Забравила ли го е вече? Не го ли обича, че търпи така мълчалива страданието му?… Старият мозък не може да разбере това…
Когато чу, че Добруджа се връща към България, дядо Иван остана глух и ням за радостта.
- Ей ги идат, дядо Иване - подхвърли след няколко дни едно палаво хлапе, което минаваше тичешком край колибата.
- Кой иде, бре? - изръмжа старецът.
- Българските войски… и параходите… Ей ги, е-е… там.
Старецът плювна сърдито и понечи да влезе в колибата. Какво могат да му върнат те сега?… Жената ли?… Сина ли?… Живота му?… Идат… Нека идат…
Но някаква сила го спря на прага и изви главата му към морето. Несъзнателно той потърси с поглед параходите. Очите му се впиват със странна жажда в малките силуети, които почти се сливат с цвета на водата.
Ето ги… Идат… Идат… Стават по-големи… На борда се чува боен марш… На мачтата се вее знаме… Виждат се вече и моряците… и офицерите…
Нещо се блъсна силно в гърдите на стареца.
Нещо, което сломява изведнъж твърдостта, с която той е устоявал всичките си тежки изпитания.
Непозната топлина замайва главата, премрежва очите и сгрява сърцето.
Та това са българите… отвъд… Идват направо… Значи… махнаха колчетата… Направо…
Цялото същество на стареца се разтресе. Мракът освободи бавно душата му, както мъглата се вдига от земята и я оставя на слънцето. Дълбоката въздишка вдига тежкия камък от гърдите на стареца и от сърцето му изпълзяват две големи, топли сълзи, които се стичат по загорелите бузи.
Устремен жадно напред, с поглед впит в чудното видение, старият рибар протяга двете си ръце към българското знаме, което играе весело върху светлия фон на небето. Крачка по крачка… с душа устремена към свободата, дядо Иван напредва по брега. Той не забелязва водата, която спираше нозете му… която го поглъща постепенно… Едва когато устните му усещат соления й вкус, старецът се събужда от своя унес.
- Братя.
Неговият дрезгав глас екна надалеч, поде се от вълните, които го отнесоха към брега на ликуваща България.
- Братя… Върнахте ми сърцето!…
Той излезе бързо на брега и с дрехи, от които течеше вода на ручеи, се затича с все сила към пристанището, носен от своето голямо топло българско сърце.

——————————

сп. „Морски сговор”, г. 17, бр. 7, 1940 г.