КОГАТО БЕШЕ БОГ СЪЗДАЛ АДАМА
Когато беше Бог създал Адама
най-мъдрата помисъл на света,
в природата тогаз почувства Брама
безплодие и страшна празнота!
И всичко туй той диреше в звездите,
в зараждащите утрени зари,
но чул плачът Адамов в самотите
той видя го как сам минава дните
и в миг един другар му сътвори.
………………………………………
Тогаз той взе езикът на змията
и лебедната снежна красота.
Дари ги с дъх, с парфюма на цветята
и всичко туй в едно го съчета!
Жената туй да бъде, рече Брама,
на мъдрата ми мисъл висши плод,
безгрешната служителка на храма…
И прати я да иде при Адама,
да бъдат вечни в вечния живот.
Вълшебен лъх понесе се из рая
на Евините къдрави коси,
в безгрижие, в доволство и омая
Адам под тях почиваше самси.
Ала кога допряха си телата
с безумството на жадени души,
усмихна се доволно Сатаната…
Потече злъч на Ева от устата
и оттогаз… жената съгреши!…
——————————
сп. „Смях”, г. 4, бр. 166, 26 октомври 1914 г. Подписано с инициали - Й. Бак.
