Ангел Христов

През целият си живот беше майсторил файтони. В двора на малката му къща, в края на града, винаги имаше няколко готови, боядисани в различни цветове с кожени или дървени седалки, с изящно издялани капри и пъстри спици на колелата.

Кой знае защо самата му фигура наподобяваше на файтонджия, седнал на предната седалка с прочутото си черно бомбе на квадратната си глава и вперен напред поглед, сякаш преценяваше накъде да насочи двата си въгленочерни коне, чиито гриви раздвижваха въздуха и превръщаха старата главна на града в царствена алея.

Не го познавах лично, но бях го виждал десетки пъти да се разхожда сам след като никой вече не купуваше файтони, а красивите коне, от онези, враните, силните и нетърпеливите, които риеха земята като разгневени зверове, бяха изчезнали завинаги заедно с унищоженият конезавод и сринатата царска вила, някога представителен дом за търговски срещи и пиянски запой на местните властващи.

По времето на прочутия преход, в сянката на миналото и под прожекторите на нетърпимостта, този бич на временните решения, грешните подходи и честата смяна на новите господари, майсторът на файтони все по-често започна да се отбива в едно от кафенетата близо до централното градско гробище, в което, по неговите думи, щяха да го погребат седнал в единствения останал файтон, целият в бяло, за да се забелязва отдалече на оня свят за разлика от този, в който вече никой не се интересуваше от превозни средства с животинска тяга.

Понякога и аз се отбивах в това кафене заради неговите посетители, колоритни сами по себе си и предизвикващи различни чувства с непрекъснатите си спорове, почти винаги завършващи с отстъпление на някоя от групите, не защото участниците и не са били прави, а поради създадения правилник, ако не се постигне съгласие, една от страните доброволно да се откаже от защитаваната позиция заради бъдещето, което изискваше съхраняване на традициите на кафенето, средище за размяна на мнения от всякакъв характер.

Когато един ден пристигнах в разгара на някакъв спор, предизвикан от майстора на файтони, трябваше да положа неимоверни усилия да не се разсмея, защото видях една картина, която дори фантазията ми не можеше да си позволи. От едната страна на помещението стоеше майсторът на файтони, а от другата, в отдалечената част от бара, се бяха изправили неговите противници, доскоро приятели.

- Ако не ме погребете заедно с файтона, ще ви прокълна! - тъкмо крещеше майсторът и аз спрях, за да не попадна под огъня от думи и жестове, а той продължи гневно. - Ако човек заслужава смъртта си, защо да не избира поне начина на погребението си? Цял живот съм правил файтони, искам да бъда погребан във файтон!

Бях истински изненадан от упоритостта на мъжете в противниковата група, която не приемаше желанието на майстора на файтони. Те продължаваха да крещят и в гнева си да отхвърлят не само идеята, но и самото погребение.

- Ти да не си фараон? - обади се един от групата с онази яростна нотка в гласа, която прозвуча не като въпрос, а като обвинение.

- Не съм! - отвърна му майсторът на файтони и продължи упорито. - Чел съм за различни погребални церемонии, защо да няма и такава? Колко майстори на файтони има в този град? Двадесет? Десет? Пет? Не, един, един-единствен и този един съм аз!

Поръчах си чаша бяло вино и седнах от страната на майстора на файтони. Той ме забеляза и неуверено попита:

- На чия страна си?

Не бързах да отговоря. Не бях на ничия страна. За да защитаваш една позиция, трябва да знаеш всичко за другата, тази на своите противници. Войната не е сляпо изкуство. Напротив, противоборството се поражда в познаването на съответната ситуация, на принципите на всеки от противниците. Затова казах:

- Не ти трябват поддръжници, а воля!

- Ти пък какво искаш да кажеш? - попита един от тълпата мъже, които продължаваха да държат полупразните бирени чаши и да спорят заради самия него, а не защото не са съгласни майсторът на файтони да бъде погребан по един или друг начин, какъвто и да е той!
Трябваше да отговоря и го направих максимално спокойно, опитвайки бавно от бирата си, за да придам тежест на думите си:

- Трябва да го погребат според желанието му! - казах тихо.

Мъжете зашумяха. Превърнах се в трън в петите им. Зашумяха, сякаш триста бойни знамена поведоха колоните в последен щурм. Един от мъжете искаше да разбие чашата си в пода, но друг го спря, забелязал погледа на бармана, едър мъж с бицепси като на Конан Варварина.

Вдигнах рамене. Не беше спор за живота и за смъртта. Казах на майстора на файтони, че волята на починалия е задължение на роднините, а не на приятелите и той внезапно се засмя, разкривайки цял ред почернели от дъвченето на кожените поводи зъби.

Бях слушал за опитите му да управлява двойката породисти коне със зъби. Очевидно конете са били послушни, защото зъбите му изглеждаха здрави. Те спорят заради спора - обясних.

Майсторът на файтони се съгласи.

- Веднъж спорихме дали мога да спра изплашените си коне, държейки поводите със зъби. Направих го пред всички, но те не повярваха.

Бях сигурен, че ще го каже. По лицата на мъжете виждах, че те не вярват и на себе си. Имаха различни професии, възприемаха и отричаха различни свои и чужди мисли, обединяваха се около слухове и се разграничаваха без достатъчно доводи, бяха мъже, които предпочитаха бирата, защото в нея намираха отдушник за вътрешните си терзания и поради нейното свойство да напуска тялото без за това да се изисква усилие.

Тръгнахме си заедно, изоставяйки групата от зле настроени към него мъже, поръчали си по още една бира от яд, че спорът така и не беше завършен.

Майсторът на файтони напусна заведението с високо повдигната брадичка, в резултат на което прочутото му бомбе изглеждаше като неидентифицирана летяща чиния.

Вървях до него и се опитвах да продължа разговора.

- Помня, преди години ти имаше един невероятно черен файтон с два врани черни коня - казах. - Тогава бях млад и се чудех защо в пешеходната зона разрешаваха да се движи превозно средство с конски впряг.

- Беше хубаво време - съгласи се майсторът на файтони, - тогава булките искаха да отидат до кметството с файтон, а кметът разрешаваше, защото казваше, че тракането на копитата на конете по плочките придавало на ритуала тържественост.

- Сега не си щастлив, така ли? - попитах внимателно.

- Ако пишеш книги и никой не ги чете, ще бъдеш ли щастлив?

Желязна логика, няма що. Не пишех книги, но пък произвеждах детски играчки от дърво, великолепни играчки, които почти никой не купуваше, защото за всяка от тях трябваше да доказвам, че дървото не е отровно, че използваните бои са безвредни, а механизмите - безопасни.

Бюрокрацията беше създала непреодолим щит, който създава нещо ново - губи, който не може да продължи да работи това, което обича, изчезва от пазара.

Днес никой вече не произвежда файтони и не отглежда породисти коне, чиито следи от копитата биха наподобявали следите от коня на древните и не толкова древни герои.

Характерният звук от допира на подковите върху керамичните плочи - чък, чък, чък, чък, - е изчезнал и старата главна вече не е място за оповестяване на щастието, а тиха търговска улица с пушещи пред магазините момичета, изглеждащи по-скоро като проститутки, отколкото като търговски работници.

Старият майстор на файтони спря насред улицата и се обърна към мен.

- Защо ме защити?

Нямах причина да го правя, както не можех и да го оставя сам да се справя с упреци и намеци, противопоставящи се на личните му желания и пристрастия.

Освен това знаех, че файтоните му бяха една от красивите особености на града, придаващи на улиците фамилиарност и простота. Освен това мразех тълпите, които се опитват да наложат моментното си мнение върху когото и да било, ползвайки се от правото на господство на болшинството над малцинството.

Казах го на майстора на файтони, той свали прочутото си черно бомбе и се поклони. Кимнах едва-едва. Би трябвало аз да му се поклоня за таланта му.

Неговите файтони винаги са ме възхищавали с изяществото и практичността си. Този неугледен човечец притежаваше повече достойнства и от най-богатите хора, които познавах. Може би имаше право да желае погребение, равняващо се на най-пищните от древността.

И може би той единствен имаше право да бъде погребан с нещо, което сам е създал и което би изглеждало съизмеримо с неговия живот и неговата смърт.

Дълго време не бях виждал стария майстор на файтони. Дори не знаех дали вече не е погребан с най-красивия от тях, онзи, белия, останал от времето на най-активния му период, когато в двора му имаше по няколко от тях, пъстри като разноцветни птици.

Един ден получих покана от приятели да присъствам на сватбата им. Бяха млади хора, родени в града, но по някаква необяснима причина свързани със селото и с представите за онази селска простота, която непрекъснато ги връща към старите традиции и усещането за вечност, запечатано в желанието им да се възползват от разказите на родителите си, живели в друго време и при други условия.

Пристигнах малко преди булката да се появи, съпроводена от баща си. Но не това ме изненада. На улицата, пред дома и, видях прелестния бял файтон на стария майстор, но на капрата седеше друг, не много млад, но странно познат човек, чиито черти ми напомняха за някого.

Нямах време да размишлявам, защото булката и моя приятел, момъка, се настаниха във файтона и конските копита оповестиха новия път на младото семейство. Изчаках своя ред и се включих с автомобила си в редицата от коли, които следваха файтона.

За моя голяма изненада колоната не зави към църквата или сградата на общината, а продължи напред, някъде след десетина минути напусна града и спря пред градските гробища.

Едва в този миг осъзнах, че седящият на капрата на файтона е синът на стария майстор. Чертите му повтаряха тези на бащата, а стойката сякаш утвърждаваше статута на файтонджията. Младите се приближиха до един пресен гроб и положиха букет свежи цветя, после се поклониха и тръгнаха обратно.

Седях в колата си и се питах защо ли майсторът на файтони се е отказал от идеята си да бъде погребан с едно от творенията си. Може би е осъзнал, че животът е по-силен от смъртта и неговият файтон има по-голяма стойност на улицата, отколкото в гроба?

Нямах отговор, затова реших, че не е нужно да търся логика в събития, които в никакъв случай не ме засягат. Едва ли моите млади приятели знаеха за отношенията ми със стария майстор. Те му бяха отдали заслужена почит и с това един свят, неговия, си беше отишъл.
В края на деня потърсих файтона и го открих наблизо, в тежката сянка на кестените. Попитах колко ще ми вземе, за да ме закара до вкъщи и мъжът от капрата спомена сума много по-малка от очакваната. Кимнах, съгласявайки се, и седнах на просторната седалка от бяла агнешка кожа.

Файтонът се понесе по все още шумните улици, преодоля малкото възвишение с лекота и излезе на булеварда, по който се излизаше от града. Мъжът се обърна назад, погледна ме в очите и каза:

- Преди да умре той ми поръча да те разходя с белия файтон. Рече, дойде ли по свое желание, мини по моя маршрут, по булеварда и в края на града завий по улицата към кафенето, ти си знаел кое, там трябва да спра, за да изпиеш чаша бира, бил я платил предварително, аз трябва да те изчакам и да те закарам до домът ти. Рече също да ти дам този пакет.

Мъжът се наведе и извади изпод седалката си неголяма картонена кутия.

- Ти не ме познаваш, нали?

- Не, но поразпитах и научих не само къде живееш, но и кои са ти приятелите. Баща ми веднъж каза, че когато го наследя не трябва да забравям тези, които той е уважавал.

- И сега изпълняваш заръката му?

- Трябва да го направя, той каза, че ти си го защитил тогава, когато всички са се нахвърлили върху него.

- Беше много отдавна - измърморих.

- Живите могат да забравят, но мъртвите - не! - наблегна на отрицателната частица мъжът и извика нещо. Конете спряха и аз се озовах пред същото кафене, в което бях го защитил от нападките на приятелите му. Влязох вътре, убеден, че никой не ме помни, но се излъгах. Барманът, същият от онези години, но по-стар, се усмихна:

- Значи, най-после те е намерил!

Кимнах в знак на съгласие. Барманът се засмя и посочи към тъмната част на помещението.

- Иди там, бирата те чака.

Около масата в ъгъла седяха част от мъжете, които навремето бяха се нахвърлили върху стария майстор. Не познах всички, но някои от лицата ми се сториха не само познати, но и близки.

- Видях гроба му - казах по-скоро объркан, отколкото изненадан.

- И носиш подаръка му - отбеляза един от мъжете и се засмя. - Ела, бирата те чака. Барманът видя, че идваш и я донесе, за да не чакаш. Платена е.

Погледнах картонената кутия, която още беше в ръцете ми. Нямах представа какво има в нея, още по-малко защо я е адресирал до мен, а не до някого другиго.

- Отвори я! - обади се друг.

Разкъсах лепенките, които придържаха капака и извадих прочутото бомбе на стария майстор на файтони, такова, каквато винаги е било, с остри, твърди ръбове и петна по периферията.

- Ще го дам на сина му - казах и протегнах ръка към чашата с бира, за да намокря пресъхналото си гърло. Мъжете около масата мълчаливо вдигнаха своите чаши сякаш отдавайки почит на този, който вече не е сред тях.

Изпих бирата на един дъх и като кимнах мълчаливо, напуснах кафенето. Файтонът ме чакаше. Качих се на задната седалка и внимателно върнах бомбето в картонената кутия.

- Ще продължиш ли занаята на баща си? - попитах докато файтонът летеше по вече опустелите улици.

Мъжът на капрата обърна глава и заклати с глава.

- Той имаше златни ръце.

- Може да опиташ - рекох и му подадох кутията. - Подаръкът е за теб, не за мен. Файтонджия без бомбе не е файтонджия.

Сетих се за нещо и попитах тихо:

- Защо младите положиха цветя на гроба на баща ти?

Видях го как повдигна рамене.

- Знам ли? Хората са странни. Откакто карам файтона, младите двойки избират да сложат букет цветя на гроба му и дори не знаят, че е мой баща. Веднъж попитах защо го правят и един ми отговори весело - за късмет!

Тази вечер дълго стоях до прозореца и се взирах в звездното небе. То изглеждаше спокойно и непроменено. По някое време, вероятно от дългото взиране, видях как по източният му склон се спусна вихрено бял файтон, теглен от катранено черни коне, мярна се и прочутото бомбе на стария майстор, но само за миг, после нощта се настани над града, мракът се завихри, появиха се тъмни облаци и преди да усетя, внезапно заваля.

Сред грохота на гръмотевиците още дълго чувах трополенето на конските подкови, затихващо чък, чък, чък, чък и така, докато сънят замъгли съзнанието ми и аз се пренесох в света на безмълвието преди да се роди новият ден, а с него и новите спомени, чрез които човек остава на земята и след като я напусне, седнал в белия файтон на стария майстор, чието черно бомбе земята нахлупваше всяка вечер.