ПЕНЬО ПЕНЕВ

Цоньо Неделкин

С Пеньо Пенев бяхме разменили няколко писма, когато той беше на работа като миньор в Перник, но не бяхме се срещали.

Видяхме се много по-късно, през месец март 1954 г., когато в София се провеждаше общоармейско обсъждане на литературата с военна тематика.

По време на обедната почивка бях отишъл в редакцията на сп. “Български воин”, но вратата на редакцията беше заключена, та аз се изкачих две-три стъпала по-нагоре, подвих пеша на войнишката си шинела и седнах на студения камък.

По едно време вратата долу се отвори и подковани войнишки обувки зачаткаха нагоре. Непознатият войник също като мен натисна бравата на редакцията и когато тя не се отвори, погледна към мене:

- Ти кой си, бе? - попита той грубо.

Казах името си.

- Ние с теб сме приятели, само че не сме се срещали. Аз съм Пеньо Пенев.

После той седна до мен и дълго разправяхме войнишките си неволи. От редакторите на списанието пръв дойде Найден Вълчев, наш общ познат, който също отбиваше войнишкия си дълг. Влязохме с него да чакаме отговарящия за поезията Ламар. Аз обаче не го дочаках, трябваше да си замина.

После, когато бях студент, сме се срещали многократно, говорили сме, но най-дълбоко се е врязала в паметта ми последната ни среща.

Бях си купил току-що излязлата стихосбирка на Усин Керим “Очите говорят” и четях в градинката между Народното събрание и Университета, седнал на една пейка.

По едно време някой застана пред мен. Вдигнах очи - Пеньо. Той взе книжката, сложи един крак на пейката и така я изчете цялата.

След две седмици карикатуристът Коста Драгостинов ми съобщи за самоубийството му…