КОЛЕДНИ ВИДЕНИЯ
През нощта стоял на пост в окопа,
Коледа било през тая нощ,
но не пуснал пушката, не склопил
погледа си остър като нож.
Шибал го с камшиците си вятъра,
ослепил го със игли снегът,
всеки храст бил пълен с неприятели,
всяка стъпка - с неизбежна смърт.
Но не бил снега тъй непроходен,
не била нощта като стена.
И над него пламък пътеводен
хвърлил някой в тая тъмнина.
Нейде, сякаш под земята, пеели
уморени мъжки гласове,
прости били думите, но греели
като огън в тия ледове.
Спрял снегът, замлъкнала фъртуната,
храстите скимтели там едва,
край душата груба в миг се втурнали
топли и забравени слова.
Има ли прегради за сърцето?
Трае ли човешкото сърце
в тая нощ, когато под небето
свети само пушечната цев?
И заслушал песента войника,
овлажнели острите очи,
думите из мрачината близка, -
не било то песен, а лъчи.
Те изплели към дома пътека
посред тая снежна равнина,
да не е от своите далеко,
да не е самичък на война.
Спомнил си тогава за родината;
спомнил си за тихото гнездо,
там сега го чакат край камината
две деца в един мъничък дом.
Там сега една жена се молила
да се върне скоро здрав и жив,
че студено е през тая Коледа,
всеки залък като пръст тежи.
„Скоро, скоро - пишели децата му -
си ела, нали си ни баща?
И донес ни ти оттам елхата,
дето още лани обеща.”
„Ще им пратя клонче, да са здрави
и да им е спомен - мислил той -
за баща им то да им разправя,
ако ли за тях загине в бой.”
Сянка ли било, дърво ли раснало
или му се сторило така?
Не помислил, че е вън опасно
и протегнал над снега ръка.
Виждал той елхата, а под нея,
в бели дрехи и във светлина
две деца небесни песен пеят,
и една усмихната жена.
Той протегнал пръсти, но из храстите
светнал гръм и той се строполил,
топла кръв по устните му бляснала
и снегът набърже го покрил.
1942
