Георги Стойков

Името на литературния изследовател и критик, на вечно търсещия истината публицист и активен общественик Иван Вандов е на публичната сцена близо седем десетилетия. Малко творци в българската история са имали такъв щастлив житейски шанс. Написах „щастлив” и веднага се сепнах. Наистина ли щастливо са преминали тези 90 години?

Не е нужно да пророкуваме. Истината, или почти цялата истина лежи в творческата съдба и делата на Иван Вандов. А делата са много и плодоносни.

Той е автор на книгите „Цветан Спасов” - биографичен очерк, 1959 г.; „Актуални проблеми на литературата” - 1971 г.; „И писна сова в мрачината” - повест за Цветан Спасов - 1979 г.; „Песни недопети” - очерци за загиналите поети - антифашисти Цветан Спасов, Христо Козлев, Христо Кърпачев, Атанас Манчев и Иван Нивянин - 1999 г.; „Антифашисткото литературно движение 1923-1944 г.” - 2006 г.; „С Плевен в сърцето” - 2007 г.

Ако делата на този творец са плодоносни, създадени в мирно, съзидателно време, то житейската му съдба е изпъстрена с трагични изпитания. Те започват още от малкото селце Търлис, Драмско, в Гръцка Македония, където той е роден на 21 януари 1920 г. Преминават през несретничеството на бежанците, за да се поуталожат през неповторимото детство в голямото село на равна Мизия - Турски Тръстеник, което от 1934 година добива звучното име Славяново.

От детските си години малкият Иван е запомнил и записал детайли, които събуждат в нас, от по-старото поколение, мил спомен. Дядо му Иван - един от тримата свещеници в Славяново - държи кръчма-бакалничка. В единия край на помещението селяните си пият ракията, а в другия - дядо поп продава хранителни стоки. Клиентите тук са повече от циганската махала.

Най-често родителите изпращат децата да пазаруват. „Бай попе, ща даваш шарлан за грош, ама ша го пишеш” - и малчуганът подава голямо шише, в което олиото „за грош” едва покрива дъното. Натуралната размяна за кибрит или сол става срещу яйце, още топло от полога, което дядо поп непременно ще премери с картонената халка, за да установи дали е стандартно. Тази проверка някой път с мерак прави малкият Иван…

И дотук свършват безгрижните години на детството.

Момчето е пораснало и тръгнало да събира познания за широкия свят в най-реномираната гимназия в този край - Плевенската, която носи името на Александър ІІ - Освободителя. Ще минат десетки години от това първо докосване до живота извън грижите на родителите.

Смъртни опасности и мигове на върховно щастие ще изживее Иван Вандов, но за поколенията ще остави най-чиста изповед: „Най-хубавите си години прекарах в този град. Най-крилатите, най-дръзновените. Плевен остана завинаги в сърцето ми!”

„С Плевен в сърцето” е най-новата му книга. Най-обобщено: тя съдържа един живот, отдаден на хората и в частност на българската култура.

Името на Иван Вандов се появява още в навечерието на Втората световна война. Като гимназист има късмет да стане съквартирант на земляка си Асен Стоянов - бъдещия писател Алексей Сегренски. Присъства на честването, уредено по случай 65-та годишнина от обесването на Апостола на свободата Васил Левски в салона на Популярната банка през 1938 г.

Там чува стихотворението „На Левски” от къдрокосия, красив ученик Цветан Спасов и го обиква за цял живот. Иван попада в компанията на най-изявените ученици от гимназията: Иван Вълов от с. Петърница с литературен псевдоним Люлин; Дамян Бърняков от с. Староселци и редица други, които са всъщност гимназиалното ремсово ръководство.

Към неговата квартира съвсем скоро ще тръгнат знаковите художествени произведения в онова време, които възпитаваха младите в революционни идеи: „Мъртвите сибирски полета” от Виктор Фалк, Горкиевата „Майка”, „Стършел” на Етел Войнич, „Тихият Дон” на Шолохов, „Желязната пета” на Джек Лондон. После ще дойдат книгите, които формират научен мироглед като Лениновите „Какво да се прави” и „Империализмът”, Тодор Павловата „Теория на отражението”.

И чак днес, вече на преклонна възраст, Иван Вандов ще определи с най-точни думи въздействието, което са оказали тези книги на младите души. „Ние четяхме със сърцата си!” - романтично възкликва авторът. Един страстен повик към младите хора на днешна България да открият голямата истина за света чрез вечните книги. Да ги открият със сърцата си и се обрекат в служба на трудовите хора на планетата.

Те са духовният фундамент, върху който се изгражда и развива личността. За да набере сили и издържи на всички изпитания, които времето ще стовари върху нея и за които Иван Вандов с болка и гордост разказва в спомените си. С болка, защото много от свидните му другари, с които тръгва в живота, падат в битката срещу фашизма.

Загиват приятелите му от гимназията Цветан Спасов и Слави Алексиев, Ленко Мишев и Лиляна Бърдарова. В редовете на партизанските отряди се сражават и намират гибелта си състудентите му Иван Нивянин, Васил Воденичарски, Атанас Манчев и десетки други.

Малцина знаят, че човекът, който е придружавал Цветан Спасов към онази нелегална квартира в София, където залавят Цветан и след няколко часа престой в двора на Школата за запасни офицери той извършва невероятното си бягство, е Вандов. Той се отбива в кварталното магазинче да купи хляб и парче сирене, за да утолят вечния си глад, а Цветан продължава.

В квартирата обаче го чакат хората на Гешев. Нататък е известно. След бягството Цветан успява де се добере до родния си край и заедно със Слави Алексиев бродят повече от година от Дунав до Балкана да организират съпротивителното движение. Иван Вандов не избягва от съдбата си. Той е заловен, съден и хвърлен в Плевенския затвор.

С топлота и сърдечност са изпълнени тези страници в новата му книга. В „Кайлъшката академия”, както са наричали затвора, той ни среща с колоритни личности - от секретаря на ЦК на Работническата партия (комунисти) Трайчо Костов до обикновените полуграмотни селски патриоти, които са залагали живота на семействата си, но с фанатична преданост са подпомагали съпротивителното движение.

В тази затворена обител ние оставаме подвластни на личните тежнения на автора и заедно с него преживяваме болката по загиналите другари. Новините достигат до затвора една от друга по-тревожни и по-страшни. На ул. „Тунджа” 6 в Плевен, в яташката къща на Бочо Станчев, геройски се сражават на 14 февруари 1944 г. и загиват командирът на Плевенския въстанически район Слави Алексиев и секретарят на Областния комитет на Работническия младежки съюз (РМС) Цветан Спасов.

Обесени са в затвора Фердинанд Александров от с. Тръстеник и авторът на мелодията на Кърпачевия марш „Чавдарци” учителят Марин Пенков от с. Българене, Ловешко. Със смъртна присъда чакат Иван Вълов, Величка Макарска, Дамян Бърняков и още двайсет и осем политически затворници.

Кошмарни дни и нощи. Но плененото ято трябва да издържи. Предстоят решителни битки. Червената армия громи немските завоеватели и стремително наближава нашите граници. Освободителите хлопат на българската порта. Народът ги чака с упование и надежда.

И когато на седми септември 1944 г. плевенските антифашисти на свобода, подкрепяни от хиляди граждани, започват методично да удрят по затворническата порта, близо осемстотинте политически затворници ги посрещат с революционни песни. Народ и осъдени осъществяват своето велико дело в името на най-святата и примамлива думичка - Свобода!

Започва величавата строителна епопея на освободената ни Родина. Иван Вандов е един от ония, които формират духовния мир на хората. Той е отдаден на делото с онази преданост, която възпита в него славният РМС. Неговото перо и в дни на подем, и в дни на кризисни ситуации остава чисто и искрено, поощряващо демократично- народните традиции в българската култура. Тези личностни качества намират най-ярък израз и в неговите книги. Нещо повече, днес те звучат още по-убедително.

Освен спомените, с които ни връща в годините на съпротивата срещу фашизма и които са съществен принос за най-новата ни история и в частност за историята на Плевенския край, в другите раздели - „Статии”, „Из личния бележник” и „Несъгласия” - ние се срещаме със силния полемист Иван Вандов.

Днешната политическа действителност върна България със столетие назад. Нахлули в живота на мирната ни държава с лъжливия повик за демокрация, още на другия ден реставраторите започнаха да рушат най-святото, това, което дава идентичността на нацията ни - българската духовност. Реваншистите обругават всичко сторено през онзи период, а най-достойните негови дейци дамгосват с квалификации като „безотечественик”, „предател”, „агент на Русия” и други подобни.

С ярки примери от живота Иван Вандов оборва тези клевети. „За какво ни говорят прощалните думи на издъхващия началник-щаб на ХІ Въстаническа оперативна зона, Стоян Едрев, след смъртоносното му раняван в Беглежката акция на 19 юни 1944 г. „Другари, спасете отряда! Освободете България!” - с гняв пита авторът. - „Това ли са безотечествениците, по които хвърлят кал днешните „демократи” и събарят до основи материалните знаци, с които народът беше ги дарил?”

Възхищавам се от Иван Вандов за вярната мярка в оценката на различни събития и процеси. „Нашият строй, нашите дела, нашите лични постъпки, вероятно не винаги са отговаряли на логиката на реалностите. Това обаче - отбелязва авторът, - че ние сме свидетели и мъченици на поврат в обратна посока, никак не принизява значението на онова, което сме оставили подир себе си. Стореното от нас е плод на градивно новаторство. То носи както своето величие, така и своите горчиви поуки…”

Новата книга на Иван Вандов „С Плевен в сърцето” - плод на едно творческо и житейско дълголетие - ще намери радушен прием сред читателите, защото миналото винаги носи по-мъдри прозрения от настоящето.

11 декември 2007 г.
Зала “Плевен” на Областната администрация