Алексис Парнис

превод: Божидар Божилов

НЕЛЕГАЛНО ИЗПРАЩАНЕ

Онези дни така велики бяха.
Егейско море нелегално ни изпрати,
целувайки корпусите на корабите.

Ветреца шепнеше „На добър път”,
между антените шумеше
и галеше червената надежда,
която се развяваше на средната ни мачта.

Егейско море нелегално ни изпрати
и ни говореше то като майка;
чрез него сякаш ни шепнеше Гърция,
която и не знаеше,
че корабите плуват, натоварени с мечтите й,
за там, където и надежди, и мечти,
се учеха да побеждават.

На добър път, лястовици на родината!
Ще ви приеме пролетта във своя дом.
На добър час, о, лястовици на родината,
върнете се върху крилете със съветско слънце,
за да дарите с него гладната душа на Пантенона,
когото хранят с консервирана светлина,
донесена в хладилници чак от Америка.

Егейско море нелегално ни изпрати,
вълните, верните вестители,
отнасяха последното ни сбогом към брега,
покланяха се пред олтарите от камък на Егея,
гори там огъня неугасим на нашта партия.

Изпращаха ни Анафи и Фолегандрос (1),
от върховете остри на Айстрати наште мъртви
развяваха на жертвата си кърпите червени,
приветстваха Грамос, който минаваше пред тях.

Привет, другари, вий, които отпътувате
за родната страна на нашта майка.
Заради нас я целунете вие,
от наше име със комините й говорете,
с окървавения паваж на Севастопол,
със славата на Сталинград,
върху гърдите на герои разцъфтяла,
поговорете!

Когато ви запита нашта майка как сме,
кажете й -
че паднахме геройски, както тя ни учеше.
Превърнахме ний тез безводни чукари
в основи здрави,
за да се изгради историята
на Партията.

С тез наши камъни крайъгълни
двеста герои с вик смъртта надвиха,
декември ги раздаде на децата на Атина,
за да издигнат барикади,
а върху тях като че ли върху възглавници заспиваха
децата ти в бункерите на Грамос.

Да! Тъй кажете, когато стигнете там.
А ний ще чакаме червено знаме върху гроба си -
туй знаме, на което ще блести извезана
зората октомврийска на народа ни.

————-

1 - Анафи и Фолегандрос - oстрови, на които са заточавали комунисти.

ЕГЕЙ

Егейското море,
Егей…
Затварям си очите и си спомням
пак древната легенда…
От каменистия и стръмен бряг
Егей се втлежда с поглед тъмен
към далнините, где се очертава
през синевата устремилият се кораб
на скъпия му син,
на силния Тезей…
Издува вятъра платната черни -
това е знак, че неговият син,
на старостта му радост и надежда,
не ще се върне,
че синът му вече
разкъсан е, от вятъра оплакан…
Отчаян пада старият Егей
върху скалите и ридае дълго,
догдето тъмнината на морето,
солената и влажна тъмнина,
не го погълна.
Бързо той повярва
на знаците, на черните платна,
и затова загуби своя син.
Приспаха го в сън вечен дълбините
на синьото море,
което оттогава оше носи
пред вековете неговото име…
Егейското море,
Егей…
На нашти скръбни дни под небесата
безброй намръщени бащи и майки
пак от брега, от стръмните скали,
се вглеждат към един далечен остров
с трагично, страшно име - Макронисос.
Тоз остров като кораб сред вълните
сега отплува,
нашто знаме
на неговата мачта се развява.
На тез бащи, на тез най-скръбни майки
им казваха: Децата ви са мъртви,
те няма да се върнат през морето,
морето топло, синьо, и безкрайно.
Егейското море,
Егей…
Напразно носиш старото си име.
Ти заслужаваш ново, друго име.
Теб трябва да те кръстим с имената
на тези хиляди бащи, които
не се удавиха сред твойта бездна,
когато чуха вест за нашта смърт.
От вярата им във смъртта ни
беше
по-силна вярата непобедима,
че ние някога ще се завърнем.