САМОКРИТИКА

Тодор Дашков

Едва ли има някакъв особен смисъл да се говори у нас за критици и критика. Дори това е съвсем безполезно. Тия, които се смятат първенци в тая област, си имат изработена мярка, имат своите предубеждения и отношения, - не само не се нуждаят от чужд ум, но и от любопитство не ще надзърнат в творенията на „враговете” си да разберат, какво се иска от тях. И не е чудно, че пътеката на тяхната умствена работа ще се набъхти до такава степен, че дори най-коравият разсъдъчен трактор не ще успее да я разоре. Така че, г-н проф. Арнаудов ще продължава да обсипва с „най-ове” слаби творения, както е вършил това преди двадесет години; г-н Вл. Василев ще продължава да преразказва - впрочем, това е твърде удобно за люде, заети често с работа не по силите им! - мислите и съжденията на други, казали преценките си преди него; г-н Йордан Бадев, във своите скици на живите, мъртвите и неродените, ще продължава, като опитен скиор, да се плъзга по повърхнината на творенията им, да прави чевръсти скокове и превръщания, и да пада все на нозете си; г-н Л. Стоянов, от изблик на „героично вдъхновение”, ще продъджава да отрича почти всяка художествена творба, за да мине за умен и добросъвестен; а цели дузини млади господа ще се движат след тях - да учат на ум други, преди сами да са успели да научат себе си; и всеки ще се мисли голям, едва ли не първият, който „е открил” известни вече истини. При тоя ред на нещата се редят твърде много чудатости. Напр. г-н Вл. Василев награждава Добри Немировата пиеса „Възелът”, постави я в Народния театър като рожба на несъмненна дарба, а г-н Й. Бадев отрича нейните художествени качества; в деня на българската книга всички вестници се надпреварят да печатат похвални, възкръсни и погребални статии за българ. книга, а за твореца на тая книга, в това многолико българско вестникарство, се отделя най-скромно място; или - „Зора” може да се смята за вестник на българската интелигенция и в много случаи из нашата общественост да се държи достойно, а да печата пикантни разкази и илюстровани романи от най-съмнителен художествен вид, и с това да извращава естетическия вкус на същата интелигенция, която е и трябва да бъде главната крепителка на родното творчество. Разбира се, такива чудатости се срещат много и всеки ден, тук не е нито мястото, нито времето да ги изброяваме. Те, обаче, имат своята пакостна страна: творците без вътрешна устойчивост те превръщат или в манияци, или в озлобени и разочаровани несретници, а едното и другото е вече творческа убогост. Само тия от тях, които имат висока култура, здрав естетичен вкус и вътрешна устойчивост, могат да се противопоставятъ на пораженското влияние на тая нашенска духовност и да се движат по свой творчески път. Тъкмо за тях статии като настоящата не са излишни.
Внимателният наблюдател на нашия литературен живот не може да не забележи едно радостно явление: през последното десетилетие печатат книги толкова много поети, че дори трудно могат да се следят. Под размаха на някакъв творец - жътвар се трупат снопе и кръсци лирика и белетристика, пък и драма, да чакат търпеливо оня майстор - вършачка, който ще отдели здравото надеждно зърно. И той, несъмнено, ще намери много надеждни зърна, но и - много ненужно, непреживяно. Той ще намери, че някои попадат на любопитни теми, но ги разработват наивно; че стилът в повечето случаи е несигурен, с излишен патос и склонност да се употребяват гръмки изрази; че фабулата не се развива плавно, стройно, а в логическото построение се намират празнини; че в похвата на изразяване и разказване има доста маниерност и подчертана тенденция; най- сетне, че липсва душата на героите, или ако се прави опит да се надникне в нея, то е да се покаже, че авторите не умеят да се вживяват, не разбират героите си. От всичко това остава впечатлението, че творенията са, тъй да се каже, в сурово състояние, че творческият процес не е доведен до край. Това още не е голяма беда: с време и усилия ще може да се преодолее. Бедата е другаде: удостоени с приятелска похвала, младите автори заспиват на лаврите си, блазни ги по-нататък броя на издадените творби, не качеството им. И ето, че хронологично наредените творения не бележат възход, а вкостенялост; изработеният в началото похват се превръща в маниерност, която в своята същност не е истинско творчество, а способ да се разработват най-разнообразни теми по един и същ начин. По-нататък бедата става по-дълбока: расте самомнението, умът не търпи чуждо въздействие, презрителният мах става едничкият довод да се отрече чуждото творение, думата „аз” господства във всички припирни; и вече се забравя, че не само дарбата, или маниерността, или самомнението създават твореца, а упоритият, неуморен труд.
Манията е налице, - тая неизлечима, безнадеждна болест! - За съжаление, тия надслойки затрупват чистите сочни зърна поезия; непотърсени и ненамерени, те безнадеждно пропадат. Тоя род на нещата, разбира се, повече не трябва да се търпи. Щом критиката у нас е, през последните две десетилетия, безсилна да се справи с мъчнотията на въпроса, необходимо е да се подирят по-други пътища.
Петко Славейков, струва ми се, бе писал някъде: „Не е мъж - който има гащи, ни поет - който знай да дращи”. Тоя израз не е само игра на думи, нито пък някакво мъдрословие; то е израз на една необходимост за поета - да знае и умее много повече от едно механическо начертание на буквите. Зад всяка дума, зад всеки ред стои едно творческо съзнание, една емоционална същност, които тежат от натрупани чувства, преживявания и впечатления: и тая бременност не може да се понася, тя търси начин да се сподели, да се излее в някаква форма, а чрез това да се облекчи, било чрез просто съобщаване, било чрез творение на изкуството. Простото съобщение не изисква особена подготовка, то е естествено, непринудено излияние чрез словото; напротив, вторият начин на споделяне чрез изкуството е мъчителна работа от зараждането до изпълнението, едно непрекъснато търсене, при което съзнанието е винаги будно, за да съпостави, проверява, нагажда, за да свежда към един средец, да съчетава и строи. Тая мъчителна работа на съзнанието се нарича самокритика. Тя съпътства целия ход на творческата работа: подбуда - изяснение - усредяваване - постройка - мъка на словото - преработка.
Тоя ход на творчеството при лириката е твърде бърз. Лирикът изживява бързо творческия път, когато епикът и драматургът го минават с мъчителни колебания, докато намерят най-подходящото съдържание и форма, най-пълните образи и най-съответния стил. При това търсене подсъзнателното налучкване (интуицията) се проявява предимно при лирическите творения, а критическото съзнание - при епоса и драмата; във всички случаи ръководното начало е чувството за изящество (естетическото чувство). Обаче, каквато и насока да вземе творческият път - лирическа или образна - необходим е, преди всичко, тласък (подбуда, мотив), който да извика дейност в душата на поета; безразлично е, откъде иде тоя тласък: отвън ли, животът ли го подсказва, или крие корените си в подсъзнателната област на човешката душа. Външните подтици, в повечето случаи, изискват образи, за да се въплътят, а вътрешните - съответното емоционално рухо. Не са изключени и превръщания - често емоцията дири образи-символи, чрез които да се изкаже, а и образността в много случаи не е чужда на известна емоционалност. Така че образът и емоцията вървят ръка за ръка в живота, а оттам и в творенията; разделят се само теоритически, от което никой не трябва да се плаши.
Животът, със своето многообразие, винаги предлага твърде много и разнообразни мотиви. Само бедните духом поети могат да се оплакват, че нямат мотиви за разработка. При подбора, не е чудно двама поети да попаднат на един и същ мотив независимо един от друг; смешно е в такъв случай да се обвиняват, че са се ограбили, както Елин Пелин бe обвинил Й. Йовкова за мотива на пиесата му „Боряна”. Мотиви могат да се черпят не само из действителността; народната поезия, пък и вековният литературен опит ни предлагат почти безкраен низ от мотиви, обаче, не да се копират (в такъв случай - плагиат), а да се пресъздадат: нищо не значи, че мотива „Фауст”, или тоя за Прометей, или библейските легенди за Адама и Ева, за Каина и пр., както и множеството мотиви из народната поезия са разработвани и от други поети (Ценно в това отношение е изследването на проф. М. Арнаудов- „Психология на литературното творчество) стига всеки от тях, в разработката да се е проявил самобитно. Тъкмо тук е ценното на едно творение: не мотивът сам по себе си, а самобитната му разработка показва силата, дълбочината и обхватността на една дарба. А тия ценни качества на една дарба се проявяват най-пълно в следващите етапи на творческия път.
Независимо от това дали мотивът е взет из минала (историческа), настояща, или бъдеща (възможна, илюзивна) действителност, той се прецежда през самобитното творческо сито на поета, за да намери своето въплъщение. В тая душевна лаборатория става преработка на мотива. Творческото съзнание на поета дири най-ясните образи, съответните положения и отношения, душевния склад на всеки герой поотделно, основните влечения и страсти, дотъкмяват се подробностите на обстановката и средата, в която те се движат; поетът се приобщава с особения начин на мислене, действуване и говорене на героите си, дори усвоява особените думи и словонаредба, които всеки от тях употребява. Това мислено пострение на образите (концепцията) се придружава от будното внимание на разсъдъка.
Цялата негова съзнателна деятелност е усредена към това да разчисти всички ненужни издънки на въображението, да очисти образите и подробностите от странични напластявания, а след това да помогне да се изглади цялото, като се сведат частите и разпръснатите подробности към една ядка (композиция). Би било смешно да се мисли, че цялата тая деятелност на въображението и разсъдъка може да се извърши с средствата на убогата или едностранно развитата духовност на поета. Преди всичко, действителността (живота) не се учи от книги и брошури; - нужно е да се види, да се почувствува и изживее - само така в паметта ще останат запечатани трайни впечатления, свързани със събития и лица; способността на поета да се превъплъщава, сиреч да се вживява в скърбите и радостите на героите си, ще му помогне да проникне в основните пружини, които ги движат сред тяхното общество, определят мирогледа им и техните отношения към общежитието и неговите членове. Изглежда, обаче, недостатъчно прякото изживяване на събитията, и простото превъплъщаване в образите из действителността.
Нужно е да се познават законите на тая действителност, а чрез това да се изтънчи ума, да се изостри погледа, та вярното наблюдение да води към верни заключения. Несъмнено, помощно средство за това не е само поезията; философията и психологията, историята и социологията, естествознанието и всички други науки еднакво помагат да се види и узнае видимото и невидимото в света, неговата духовна и веществена страна. Съгласуваното развитие на ума и сърцето у поета ще го избави от тесногръдото виждане на нещата и събитията, ще разшири неговия духовен кръгозор. Голата дарба едва ли може да създаде трайни творби; нужно е непрекъснато да се укрепява и подхранва. Може би тъкмо за това ние нямаме големи поети. Едностранчиво образовани, със слаба култура и тесни духовни интереси, българските поети днес са плитки в преживяванията си и повърхностни в наблюденията си. Те се плъзгат по видимата плоскост на нещата, или са убедени идейници - едното и другото ги прави едностранчиви наблюдатели и мислители. Не е чудно, следователно, че в повечето случаи липсва добре подхваната и разработена концепция, здрава и трайна постройка.
Цялата тая мисловна работа ще остане неизползвана, ако поетът не се залови с изпълнението, сиреч да напише замисленото творение. Според някои мислители, най-трудният път бил тоя от мисълта до перото. Ако това е вярно, за поета настъпва най-трудният период от творческия път. Не е достатъчно само едно вдъхновение, което да го води по слепите улички на хрумванията. За по-сложни творения е необходимо да се напрегнат всички духовни сили, най-вече разсъдъка, който ще напътства, проверява, ще дири най-подходящия за вътрешното чувство израз и форма. Когато вътрешното обмисляне е пълно, до най-малките подробности, съдържанието се излива без колебания в съответната форма; така работят Жорж Санд, Теофил Готие, Ламартин и други. Когато, обаче, творбата не е обмислена до подробности, или е твърде обширна, та не може да се обхване мислено, след като се напише, стават необходими преправките на отделни части, а понякога и преработката на основните положения. Тая работа е дълга, трудна и мъчителна; от степента на мислената обработка ще зависи обширността и дълбочината на преработките и преправките: Лев Толстой, например е преправял шест пъти ръкописите на „Война и мир” и единадесет пъти печатните коректури, докато намери най-подходящите изрази и форма; тоя класичен пример, в по-малка или по-голяма степен, се повтаря почти при всички романисти и драматурзи. Един Флобер, например, може цял час да се търкаля по пода, за да намери подходяща дума; или Бодлер, който се бори цели пет месеца с тридесетина зле построени стиха; Русо преписва по четири-пет пъти всяка страница от ръкописа си, преди да я даде за печат; Пенчо Славейков е оставил по няколко редакции от някои свои творения. А тия преработки и преправки показват, че „мъката на словото” не е присъща само на посредствените писатели, а тя е повече белег на изтънчен естетичен вкус, на безпощадна самокритика.
Така че самокритиката придружава творческия процес от зараждането на мотива до неговата последна обработка. Всички колебания, през които минава творческата работа, се дължат не толкова на сляпото (интуитивното) налучкване на красивото, колкото на винаги будния ум, който следи, напътства, съпоставя, тъй да се каже, ръководи това интуитивно налучкване, насочва го към най-завършената форма, към най-ясните образи, към най-изящните изразни средства. От само себе се разбира, че тия „най-ясни образи, най-завършена форма”, „най-изящни изрази” ще бъдат всъщност най-съвършеното, което може да създаде съответният поет. Tе ще бъдат такива само в относителен смисъл, ще бъдат - за съответните случаи - белег не само на проникването на поета, не неговата способност да се превъплъщава, или ясно и образно да мисли, изобщо на неговите творчески възможности, но и на способността му да работи неотклонно, упорито и продължително над себе си и творението си. Много поети дължат известността си не толкова на дарбата си (разбира се, и без дарба никой не е станал поет), колкото на упорития си труд. Грижливата обработка, на която Пенчо Славейков подлага всяко свое творение, дори и с тривиален мотив, превръща творението в първо по рода си; и наопаки, много от творенията на даровития Вазов, поради това, че са отнесени в печатницата още с незасъхнало мастило, остават впечатление на суров материал.
За никого не е тайна, че у нас литературната критика, поне днес, е предимно любителска. Пишат се скици, именно скици, за живи и умрели, или повърхностни бележки за творенията на по-значителните поети. Такава критика е осъдена на безплодие, тя не може да създаде нищо трайно. Щом липсва широкият, всеобхватен ум на истинския критик, който да напътства, да осмисля, да чертае бъдещето развитие на поезията ни, за поетите не остава друго, освен да се облегнат на собствените си сили. Това, обаче, не значи да се облегнат на славата си и да замръзнат в развитието си; това значи - да събудят всичките си духовни сили, които да насочат към самоусъвършенствуване във всички области на човешките знания и възможности, да изтънчат чрез това своя критичен ум и естетично чувство, да укрепят волята си за продължителен упорит труд. Изглежда, само тъй нашите по-млади, пък и по-старите, поети ще преодолеят тривиалното възсъздаване на действителността… Не могат ли да сторят това, по-добре ще е да останат само културно издигнати читатели…

——————————

сп. „Гребец”, бр. 9-10, 1935 г.