ИЗ „ЗАВЕТЪТ НА МЕДЕЯ”

Красен Камбуров

Тридесет непознати писма

на Сенека до Луцилий

І.

СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА ЛУЦИЛИЙ

/1/ Да не повярваш: едилът Марк Синистор оцелял. И не само оцелял, но се чувства по-добре от всякога. Впрочем новината не е от вчера, а отпреди година, че и повече. Не съм твърде близък с него, та се сещах рядко за Марк, ала винаги със спомена, че напоследък тежко боледува. Изхвърляше пясък при уриниране, боеше се от наличието на камъни. Пет години в страдания, да не сполетява никого. Но решил се най-сетне, още ланския юни, и отишъл в Бая да го очистят издъно. По каква метода и от кой лекар? - сестра му Ливия не спомена, а и да е споменала, разказът и направо ме оглуши за тази подробност. Тя именно дойде вчера в къщи, та бързам да споделя с теб по-важното, стряскащото в неговото оздравяване. Ето го с нейни думи.

/2/ Сега Марк е щастлив, ала напрегнат като въже над обесен. В едно е убеден: В часа, когато е изхвърлил камъка - в Бая нарочно избрал час през нощта, за да наблюдава небето! - звездната констелация била идеална за изхвърлянето. И за сетнешното оздравяване. Сиреч Марк фатализирал цялата видима природа и преди всичко зодиака, за да обетова своя живот. Но понеже е наясно, че зодиакът нехае за изхвърления камък и че се върти по своите вселенски щения, Марк, додето бил юни, месецът на операцията, всяка нощ наблюдавал звездите и съгласувал орбитите им със себе си. Какво ли? Чувствал се все по-добре. Обаче зодиакът се прехвърлил към юли, към август, към септември. Марк осъзнал, че повече не може да разчита на небесните констелации и се съсредоточил към онез, които изцяло или поне привидно зависели от него. Ще попиташ - кои онез? Вещите у дома му. Те! Но за целта трябвало предварително да ги фатализира.

/3/ Забравих да ти кажа главното. В нощта преди да отиде в Бая за да изпикае камъка, Марк обходил дома си стая по стая и запаметил с око на смъртник абсолютното място, на което се намирала всяка вещ. Та когато се върнал от операцията, едновременно наблюдавал и звездите, и вещите. Но щом зодиакът се извъртял към есенните месеци, той като къртица се вкопчил в констелацията на вещите. Сащисани и през сълзи, майка му и сестра му само веднъж посмели да го запитат как се чувства. Отсякъл: Великолепно! Да, великолепно, но само при това разположение на покъщнината. Значи никакво мърдане на никаква вещ. Ако неотложно трябва да се премести стол, маса, свещник, окачалка, чаша - да се върнат на абсолютно същото им място. Марк се движел из дома си крадешком, на пръсти, с показалец на устните - шшшт! Един вид: да не смутим констелацията! Гирлянди паяжини набъбвали по ъглите, плъзнали мишки и хлебарки, хлябът не се изхвърлял, месото гноясвало-червясвало, плужеци излазвали от чешмите - но нашият едил бил в отлично здраве. Марк Синистор, спасеният!

/4/ Естествено това създавало неописуеми затруднения за майка му, за сестра му. За слугите, за робите. За самия него. Изкъпали се, те трябвало веднага да навлекат същите дрехи, тоест дрехите, що носели в нощта на изпикания камък. Онази прочута нощ не им позволявала да си сменят прическите, пръстените, фибулите, чорапите, сандалите. Той самият окраставял, брадясал и мажел с гъша мас брадата си, за да я сплесква. В тази обстановка било абсурд да приемат гости. Домът омъртвял. Но Марк бил все по-здрав.

/5/ Дошла зима, сетне запролетило и зодиакът могъщо се разгръщал към новия месец юни, та Марк, изумял от бдение по живота си, треперел дали ще е същата ланска констелация на звездите - тъй благодатна за него. Ами ако не е? Ами ако не е?, тръпнел едилът и се въртял на въшкавия си нар. Ето го и юни. Още от следобяд нашият герой го чакал със запален свещник на входа пред дома си.

Кленовите листа мержелеели над очите му, полъхвал ветрец, лунният диск тръгнал от изток. И когато плиснала великата коприна на юнската нощ и оцъклила очите си /според израза на Ливия/, Марк се завзирал в съзвездията и започнал да ги брои. На пръсти ги броял, Луцилий. Е, преброил ги. Три пъти дори. Пет пъти. Същите звезди! Същата констелация! О, богове, благодаря ви!

Марк пеел в нощта, танцувал из двора между кипарисите, даже се изпикал до един от тях, за да ознаменува почитаемата си урина - със звездния размах на юни. Никаква болка не усетил. Ето значи какъв е здравият римлянин! Ето що е урби ет орби! Това разказа Ливия.

/6/ О, Марк! В какъв калъф си се напъхал, в каква самолъжа, смъртний!

Помни, никакво фатализиране на нищо около теб, на камъче, на тревичка, на прашинка дори, не ще ти помогне да изкараш и секунда повече от зареченото. Пикнята ти под кипариса още няма да е изсъхнала и ти току-виж си издъхнал в блажения си сън. Ще те открие Ливия и ще проплаче: О, братко, ти толкова здрав си легна снощи, толкова бе римлянин! /7/ Да, толкоз глупец си легна, Марк, ще добавим ние. Да оставим зодиака на мира. Звездите му, дето също са камъни, но с милиарди степени над твоя, не са в никакво житейско, камо ли медицинско отношение с един едил. Или ако непременно желаят да са благосклонни към тебе, нима ще се застопорят единствено в месец юни? Да се възцари един вечен юни над материка и конкретно над твоя дом, та и един вечен юни да е в твоите нежни чресла? Така ли? Върти се времето, въртят се градоносни облаци в чреслата ти. И мятат мълнии по сиротинската ти жажда да си жив.

/8/ Но да оставим звездите. Да се върнем към вещите. Те уж са ти подвластни, те са зодиак, що привидно контролираш, сиреч подлагаш на мумифициране, на плесенно антикваризиране - в името на своето здраве. Слушай внимателно, Марк. Да приемем, че в това си разположение - непокътнато вече година, 365 дни - всички вещи благоприятстват пикочния ти мехур. Предполагаме го. Но това разположение е в синхрон с тебе само на, тъй да се изразя, хоризонтално равнище. Тоест, ако забравим в каква последователност са били поставени на днешните си места. А не може да няма последователност, тоест - времевост. Те не са се родили изведнъж по местата си - на масата, под нея, на камината и къде ли още не. Да предположим примерно, че преди да тръгнеш за операцията в Бая, последната вещ, що си ползвал, е бил ей този скифос. Пил си вода, оставил си го, запаметил си точно де е и си поел треперещ от ужас в юнската нощ. Мокрият скифос замрял и те чакал. Тръгнал вече, придружен от сестра си, тя, оказва се, забравила да вземе нещо важно; връща се за минута, взема важното нещо, но чувства устата си суха; грабва скифоса, налива, пие вода и го оставя на същото място. /9/ Да, Марк, мястото е същото, но скифосът вече е разрушил зареченото от теб разположение, минал е в друго, вертикално време; и макар отново да е на мястото си, зачертал е обета към теб, към твоя камък за изхвърляне. Но ако не скифосът, не - а една звезда, към която някой бог посегне за да пие /и тъй да я насели с нов мит/ - нима онази звезда няма да излезе от зодиака? А когато напилият се бог я върне на мястото и - ще бъде ли същият митов зодиак? Не. Така е и при зодиакът на вещите. След като скифосът е бил употребен вторично и от Ливия, този зодиак не ще е предишният, не ще е твоят, не ще е обетован. Значи не можеш да разчиташ той да е благоприятен за чреслата ти. Ето, цяла година вече вещите волю-неволю се ползват, макар да запазват топосите си. Ала, повтарям, те отколе са в нов хронотоп, чиято причинно-следствена връзка е недоказуема. Ами свещника, дето палиш всяка вечер? В какво времево отношение е височината на пламъка и бързината на горенето - спрямо твоите отскачания до кипариса? Та тъй, Марк Синистор. Внимавай да не би пламъкът на свещника да се окаже фатумен за вещевата констелация. Тогаз няма да го паля!, ще креснеш разтреперан. Е, тогава стой на тъмно, докато те връхлети вечната тъмнина.

/10/ Приятелю Луцилий, от реченото виждаш: Марк Синистор, едва четиридисетгодишен, живее не в света, не в Рим, не и у дома си. Живее в окоп.

Живее от юни до юни. От вещ до вещ. Вкаменил се в бдение, той е алегория на страха. Но ако алегорията на всеки порок има атрибути - посочи ми атрибути към алегорията на страха. Трудно е, невъзможно е. И ако повечето пороци  съседстват и дори са слети с добродетелите на човека, та затова и можеш ги онагледи - страхът не съседства с нищо. Защото страхът не е порок. Той, както при Марк, е всеобемен. Всичко е той. И няма емблема за него. Няма.

/11/ Но уточнявам: да не сме надменни. Ако Марк е краен случай на страха, то и ние с теб, като всички живи, сме негови частни случаи. Не частни - делнични. Какво? Мислиш, че стоическата школа ме е превърнала в безчувствена статуя, в която се трошат мълниите на небожителите? Пък и нима съм го желал? Стремил ли съм се към това? Не, сто пъти не, Луцилий. Нещо повече, страхът често е благодатен за твореца; той води ръката му в неговите писания, щото те да са вярно отражение на живота. Аз, за зло или добро - поет, съм обречен да мисля за смъртта повече, нежели другите люде. Но тъкмо тази орис прави Поета по-животворящ и тя го люшка между възход и падение, тъй презирани от моралистите. Точно в този пункт и само в него аз не мога да съм моралист, камо ли стилист. Смяташ, че си противореча? /12/ Не, аз не се отказвам от нито един свой ред. Но едно е да давам благи съвети на   сенатора, цензора или авгура; и съвсем друго - да се удавям в сърцето на Поета. Да си Поет - е наказание, Луцилий. Да, неговият исконен страх от Смъртта е дори по-силен от нормалния човешки, но той е и музиката на неговото дихание. Тъкмо музиката, издишвана от Смъртта, е надмогването на страха. А надмогване значи сътворяване. То пък - яростта да живееш. Ето я параболата.

/13/ Прощавай, разбъбрих се за Поезия, а животът не е само Тя. Греша - само Поезия е. Защото Тя може и да те убие най-буквално. Как ли? Някога, на младини, една майска привечер бродех из скалите край Брундизий. Вятърът кротко разшумяваше трендафилите, кипнали в нозете ми, та както вървях занесен помежду им - изведнъж една крачка разтвори бездната пред мен. Още една - и нямаше да четеш тези ми редове. Нивга не съм се сепвал така. Не сепване - назови го ужас! Разбира се, трябваше просто да отстъпя в храсталака;

но ужасът да видя прибоя дълбоко долу - бе тъй завличащ, тъй приласкаващ, че /сега правя това сравнение/ този ужас бе като майка, от чиято гола нянка аз, младенецът, съм изтървал зърното и го търся-налучквам с беззъби устица. А да го налучкам - значеше само да сторя сетната крачка към морето и да рухна в скалите. Трендафилите край мене пламтят, както умеят само през май, а аз, ветреещо се човече на ръба, съм бил новопоникнало зъбче над бездната.

/14/ Сега мисля, че тогава, макар само за минута, съм бил в окопното състояние на Марк Синистор. Онзи ръб на канарите е бил звездният ми зодиак.

Под съзвездието на Май. Кое ме спаси ли? Вергилий. Не, първи бяха вълните. Замаян от висотата, не бях чул шепота им; но чул го веднъж, той нежно запрелива в мен, изтръгна ме от вцепенението и разшава ума ми. Та първата тръпка на ума ми бе да си спомня, че тук, в Брундизий, преди половин век е склопил очи поетът на ЕНЕИДА. Срам не срам, но признавам: споменът за Поета ме застави да стъпя по-здраво. Сиреч взех се в ръце, хвърлих прощален взор към Адриатика и се запровирах към пътеката за града. Какво излиза, значи? Като природна панорама -. Поезията бе на крачка да ме убие. Като поема, сътворена на книга - Тя ме спаси!

/15/ Свършвам, Луцилий. Като допиша редовете си, отивам в банята. Сещам се за Марк - как ли се къпе тъй вцепенен? В какъв ред държи принадлежностите за едно къпане - сапуни, тасове, кърпи, налъми, благовония?

И тях ли съобразява с някакъв зодиак? Или с някаква наумена от него обетованост на четно и нечетно? Ненавиждам питагорейството, дето и да го срещна. Бъди здрав.

——————————

ІІ.

СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА ЛУЦИЛИЙ

/1/ Думал си пред своите тамошни приятели: “Ако бях големият син на Сенека, отиде ли си баща ми - няма да го погребвам или вгнездявам в колумбариума. Това ясно. Но няма и да пъхам урната му в ниша у дома. Не.

Ще прибягна до новия метод на изгаряне, изобретен наскоро в Александрия.

Благодарение на него прахът на Сенека ще се събере в капсула с размера на половин мъжки палец. Сетне ще я окача на врата си и ще я нося вредом с мен.

Тъй ще съм навеки с баща ми. Какво повече?” Наистина - какво повече?

/2/ Значи няма да се вслушаш в скорошните ми завети? Значи няма да уважиш ни един от тях, ако имам време да те помоля за съдбата на прахта ми?

Значи отсега ме виждаш мъртъв - и то в каква обложка? Да се радвам ли приживе? Да ликувам ли? А може би желая да ме натирят в мъшасалия колумбариум? Може би копнея да ме ръфат червеите в некропола отвъд Тибър?

/3/ Добавил си още: “Висящ на врата ми, той ще е в делника и празника на Рим. Всеки ще може да го види и пипне, да го целуне дори. Нима е по-добре да е урна у дома и слугинята-мърморана през ден да го забърсва от паяжини? Или да е в гроб, въвонял се от сухи цветя? Ех, защо не съм син на Сенека!”

/4/ Благодаря ти, Луцилий, за почитанието. Но не провиждаш ли ужасната перспектива на онова, що предлагаш? Нима милионите родственици - бащи, майки, сестри, братя, дъщери и синове - ще си предават щафетно праховете? От наследник към наследник? Безчислени капсули на отколе забравени и намразени покойници - ала висящи на гърдите?! Гордо до погнуса!

Чул това, Епикур ще се обърне в гроба, защото методът, който уж ще спаси земята от гниещи тела, всъщност е човеконенавист.

/5/ Отричайки времето и мястото на почит към покойния, не ги ли засмукваш като вендуза? Не превръщаш ли покойния в нещо като изкуствено око с изкуствено лъчене? Не иронизираш ли битието? Та ти разиграваш прахта на човека, без играта да е осмислена с вътрешна енергия; и без тя, според природните закони, да се преобрази в нов тип енергия. Сиреч в ново движение.

В гроба човешкият прах акумулира енергия и се преобразява, да речем, я в роза, я в ряпа. В домашна урна същият прах не се преобразява така флорално, но че излъчва памет - да.  Ала в капсула на гърдите ти моят прах ще е само смешен вакуум, понеже ще е вън от мемориалния хронотоп. Защото дори потъналият в морето или изкълваният от орлите, и изобщо незнайно безгробният - всеки изисква свян от живите.

/6/ А свенът е присъщ единствено на живия. Да си жив - значи да се свениш. Но аз, пресован за вековете, как ще се защитя, че съм игрив амулет из людските стъгди? „Аха, значи туй остана от философа?”, ще ме стисне в два пръста старият скотоложец Курций Руф. Какво ще му отвърнеш? Забрави ли:

Поменът за човека е едничкият свян, който Смъртта позволява да й вменят като вина. Неопределима и абстрактна - но вина. Нейният свян - това са сълзите човешки. /7/ Ще възкликнеш:”Любовта ми към теб, почитта ми - ето що ме подсторва!”

/8/ Любов? Изгорен-изпепелен - аз съм ничий. Като пепел само аз нося отговорност за себе си. Пепелта е либертин на огъня - с твоите ръце, разбира се.

Моята отговорност е независима от гробищната управа: това място за осем години, онова за петдесет, а ей онова за вечни времена! Миг след смъртта ми аз съм отговорен към Битие, непознато на живите. /9/ Проумей: Провесил ме на врата си, ти не ме почиташ. Иронизираш ме, понеже ме свеждаш до амулет.

А оттук тръгва нещо лошо за теб. Всеки амулет е знак на суеверие, с който живият разграфява по часове своите фатализми. Значи мене, амулета, нявгашният човек Сенека, ти напъхваш в различни свои фаталистични роли? Значи чрез мен всекидневно искаш ответ за своите действия? И уж очакваш ответ за действията си в конкретния делник - но всъщност вярваш, че аз морално те обвързвам с Вечността. Нима като амулет ще те обвържа с нея?

/10/ Тъй ще започне падението ти, без сам да го желаеш. Патетична капсула,

аз ще редя фаталистичните вехи на твоя делник, за да отдалеча Смъртта от тебе - ако това е по силите на капсула. И пак аз ще се люшкам безцелно върху гърдите ти; за пръв път безцелно - в мойта си смърт.

/11/ Но ако днес, докато и двамата сме живи, ще простя, че ме унижаваш - то кому да простя, когато и ти се превърнеш в капсула-амулет? Кой тогава ще ме вземе като любопитно наследство? Твоят син ли? Твоят внук? И тогаз ли ще разграфявам съдбовните вехи на делника? И какъв ще е делникът след двеста години? А ти, Луцилий, на чий врат ще висиш?

/12/ В Александрия си имат мозъци за всичко, а ето, че предлагат и капсулиране на човека. Ако се наложи повсеместно - нелек път го чака Рим, пък и бъдното човечество. Представи си промишление, бълващо милиони амулети /талисмани/ човешка прах! Не - против съм. По-добре червеите. А онова градище в Египет нека погине като Атлантида.

/13/ Седя сега пред писалището и преглеждам писмата ти. Тонът им е винаги коректен и сериозен. И без астрална истеричавост. Помня беседите ни край атлазеното море, излетите до Потуоли в огърлие от кипариси - никога не си залитал в налудничава идея. Какво се е случило? Нима трите години, в които не сме се виждали, са помрачили ума ти? Що за мравки са го облазили? Ще ми се твоите думи пред приятелите да са били само невинна шега на весела маса, която си вече забравил Но тогава защо ми ги предават дословно? Или са били

думи-тост? Няма що, хубав тост с моята пепел!

/14/ Накрая да те запитам: Как е вярно граматически - човешки прах или човешка прах? Прах в какъв род се слага? Забързан да ти пиша, забравих кое е правилното. Бъди здрав.

——————————

V.

СЕНЕКА ПОЗДРАВЯВА ЛУЦИЛИЙ

/1/ Ако искаш да се посмееш, мен погледни;

аз съм прасе от стадото на Епикур;

блести мойта кожа тлъстичка!

Тъй пише Квинт Хораций в Четвърто послание, Книга първа - и знаеш ли до кого? До Албий Тибул, най-нежния ни поет. Няма що, добре се препоръчва. Препоръката важи и за мен, доколкото съм от същото стадо. Прасе е тропа за нас, епикурейците, както куче е тропа за киниците; макар че нито аз съм с по-розова кожа от съседа ми, киника Афраний, нито той - с по-щръкнали зъби от моите. Стадата ни съседстват мирно, без квичене и без лай, насърчавани от мнозина. /2/ Препрочитам Посланията на Хораций и се дивя на досегашната си слепота. Той проповядва същото, което и аз. Впрочем обратното - аз, както него, но с две разлики. Неговите двадесет послания са до множество люде; моят адресат е един - ти, Луцилий. Втората разлика: той пише в хекзаметри, аз на делничен език. С какво ме надмогва той? Преди всичко Хораций е художник

и поднася Епикуровите истини по-живо и сочно, нежели аз. Почти всяко послание е някаква сценка, но тя не нравоучителства с вдигнат показалец, както понякога аз. Той е по-благ и радушен, навярно и като човек и бил такъв. А обстоятелството, че се е уплашил и търтил да бяга при Филипи - което сам си признава на смях - не умалява неговата значимост. Ако и мен се бе паднало да се бия срещу Антония, кой знае дали нямаше пръв да побегна и петите ми позорно да светкат в здрача. Така де. /3/ В моите писма съм бъбрив и донейде монотонен, та кое под кой номер се намира е без значение. Но главното: всяко  писмо започвам и свършвам с натяквания за Смъртта. Излиза, че да живееш не е нищо друго, освен да се готвиш за нея. Това е прекалено, признавам. Нима нищо друго не ме занимава в Живота? И още как! Виждам. Чувам. Бдя. На едно загладено прасе не върви да е с траурно квичене. В едно отколешно писмо съм ти писал: “Какво е това? Смъртта ме изпитва толкова често, така ли? Нека.

Аз пък отдавна съм я изпитал. Кога?, питаш ти. Преди да се родя. Смъртта означава да не съществуваш, а това вече аз съм познал. След мен ще бъде същото, което е било и преди мен”. Това са думи на Епикур, а аз само съм ги повторил. Каква височайша глупост са те! Преди да се родиш - нищо не можеш да познаеш. Това първо. И второ: Едно е да си „умрял” преди да си живял, а съвсем друго е да умреш - без кавички, след като си живял Живота. Вселенската глухота преди и след тебе е едносъща, това е вярно. Но преди да влезеш в Живота ти си нула, сиреч дори не си число. А когато го напускаш - напускаш го като къс Природа. Да, Природа си, щом имаш собствена сянка

в Елисейските полета. /4/ За формата на посланията му. Хекзаметрите печелят поради своята сгъстеност, а и повече се запомват. Естествено те не са поезия като неговите Оди и Еподи, а просто остихотворени сценки. Но остихотворяването на мисли и чувства не е поезия, колкото и да е сръчно.

Истинската поезия не може да се преведе в проза, а Посланията могат. Ако пишеш елегия и простенеш от все сърце: Не ми се умира! Не ми се умира! - това едва ли ще развълнува читателя. По-скоро никак. Ти можеш изобщо да не споменеш смъртта и съвсем да не се окайваш, но елегията ти да е така стръвно-метежна, че вси да повярват в твоята жад по живота. Туй вече е лиричната магия, която не ми е подадине. На Хорация - във висша степен.

/5/ И пак за хекзаметрите. Инверсията, необходима в тях, за да ускори лиричното вълнение, снижава възможността за рационален изказ. В това отношение съм облагодетелстван. Имам време да развия идеята, да се самооспоря, да я наблегна, да се върна към началната точка, изобщо да я отрека и пр. Такъв е ходът на писмата ми и дано по за дълго. Кълна се в десницата си, тук забравих за смъртта, а това говори, че макар и стар, има още да уча от Хорация.

/6/ И понеже днес съм в тон на самоукор, спирам се на Десето послание от Първа книга, онова до Аристий Фукс. В него Хораций казва най-баналната, но и най-оспорвана Епикурова заръка: „Избягвай богатството, под беден покрив ще живееш по-добре, отколкото царете и царските любимци”. И дава пример с един елен, който пасял на някаква поляна заедно с един кон, но го ревнувал от пашата и непрекъснато го гонел с рогата си. Тогава, след дълга борба, конят помолил човека да му помогне. И какво? Човекът му надянал юзда. Човекът и конят прогонили елена от поляната и конят бил много горд. Горд, ала вече не смеел да хвърли ездача от себе си, нито да изплюе юздата. Точно така човекът, изплашен от нищета, губи навек свободата си, завършва Хораций.

/7/ Какво да кажа? Лесно е нам с Хорация. Родени не в палати, но не и в колиби, той с гениална дарба, аз със сносна - лесно е да сме нехайно-презрителни към земните човешки благини. И да изразяваме презрението си не само в отделни поуки, но и в цялостна система. Лесно е, но ти знаеш, Луцилий,

че съпричаствам на бедните, на сиротите, на скърбящите, на недъгавите, на бесноватите дори; стремя се да съм делничен човек. Човек народен. Що е народен човек? Хубаво ли е това? Утешава ли ме? Е да, утешава. Но тъй като по нареда на съдбата моята гледна точка е много висока, като от крайморски фар, зад чиито стъкла съм обречен да паля спасителни огньове - и за стовеслени кораби, и за разсъхнати барки - аз, приятелю, съм всъщност самотник. И понеже подобна самота нерядко извиква възгордяване /при мене не/, моите проповеди не звучат ли фалшиво? Мяра във всичко, бъди свободен, не се бой от Смъртта. Прекрасно съветвам човека, но сякаш не отделния, а някакъв си абстрактен човек. Съветвам не този или онзи, а индивидуума. Но индивидуум разбира ли ти от съвет? Ето защо, в неочакван ракурс, аз също съм абстрактен.

Нищо, че съм Луций Аней Сенека, сенатор при Калигула и бивш възпитател на днешния принцепс.

/8/ Познавам те, веднага ще размахаш ръце да ме оспориш. Недей ме оспорва, Луцилий, спри. Защото и аз спирам със самоукорите. Пък може и да греша. Според силите си, до днес съм бил праведен. Впрочем, Смъртта ще покаже доколко съм бил или не. Ето, пак тя. Пак Смъртта. Спирам и отново се качвам на фара, от който навярно без нужда слязох. И отново развъртам огньове или поне само един, но към теб.

/9/ Питаш започнал ли съм МЕДЕЯ. Още не, тъпча в началото, дори го зачертах и сега съм отново табула раса. Раса! - при това за Медея. Пръв път ме е страх, а знаеш с какви герои съм се срещал. А като се сетя, че отново трябва да редя предълги стихове за Хора! Додеяха ми хорове към всякоя човешка драма. /10/ Завършвам встрани от темата. Мелеагър, александриец отпреди три столетия, в една епиграма сравнява сърцето си с топка. Поетът хвърля топката на свойта любима, тя му я връща. Много дълго хвърляне и връщане на сърцето-топка.  На димящия  кървав къс месо. Връх на безвкусицата с претенции за финес. Бъди здрав.