ИСТОРИЯ И МИТ В КИПЯЩА СПЛАВ

Никола Инджов

Може би някои читатели не са подготвени да възприемат едно към едно събитията в романа „Заветът на Медея”. По-лесно изглежда да усвоят като лична естетическа норма присъствието в съвременния литературен процес на такъв безподобен автор, какъвто е Красен Камбуров.

В сходни случаи решително е доверието или недоверието към този, който прави предисловието - сега и тук това съм аз. Така че ако ми повярвате - добре за писателя, ако не - лошо за тълкувателя.

Но ще споделя, че за да преодолея собствената си критическа неувереност, се опирам на предишни творби на Красен Камбуров, между които есетата „Връзка готически ключове”, романите “Водопадът”, “Пътят на ослепените. Покаяние за Беласица” и „Осияние днес”.

Както и на пиесите му, които са все още извън националния театрален репертоар, макар да са примамлива част от националната драматургия.

Имам на разположение и ръкописа на голям том стихове, озаглавен «Съборна книга». Отгоре на всичко притежавам едно писмо на Красен Камбуров до мене, от което ще си позволя да цитирам два-три реда: «Аз по дух и орис съм мистик и самоизтезател (евтонтимуруменос)… Затова и диалогът ми с читателя понякога бе диалог с неговия спаринг, като едновременно бях и съдия на срещата… Мнозина читатели напущаха ринга, но пък други - на тях именно държа! - се окопитваха, изправяха се, поглеждаха ме съучастнически и се хвърляха в нова битка за стиховете ми».

Струва си в този контекст да цитирам стихове от Бодлер за самоизстезаването - евтонтимуруменос, в обаятелен превод на поета Кирил Кадийски:

Аз ножът съм - но и кръвта,
трупът съм аз - но и гробарят,
аз бузата съм - и шамарът,
и гвоздеят съм - и дланта!
Аз сам вампир съм за душата
и съм отритнат като тях -
на всичко гледащи със смях,
но без усмивка - на устата!

Да, такава е и житейската, и литературната съдба на Красен Камбуров. Той е значителен български писател, премълчаван като че ли целенасочено от повърхностните ценители на книжовността.

Въпреки това, а може би именно заради това тъй типично нашенско отрицание на излъчващата свръхенергия дарба, аз долавям че в настоящия роман Красен Камбуров ни води и към неизчезналите все още читателски поколения, отдалечени по манталитет и просвещение от масовата безвкусица.

Може би сега-засега трудно ще ги намери вкупом, но поривът му очевидно надживява злокачествената за съвременната българска литература пазарно-сергийна ситуация.

В няколко разговора Красен Камбуров ми откриваше, че той не описва историята на Рим и Средиземноморието, отдавна позната и отдавна художествено пресъздавана във всяка следваща цивилизация и във всякакви литературни жанрове, а „съобразявайки се с документите, я префокусира, сгъстява хронология и митове в остри ракурси, както и в провокиращи парадокси и алюзии, нетърпящи бавен епически разказ”.

В избраната форма на писма от Сенека към Луцилий слогът е интимен и темпераментен, нерядко изпъстрен с философски екскурси на стареещия Сенека. Тази форма позволява не само трескав монолог, но и диалозите на няколкото главни герои на няколко светогледни равнища.

Мъдрецът Сенека, както знаем, възпроизвежда в литературната и философската истории граденето на среда, която определя посоките на изграждането на духа и живота в десетина прочути диалози: “За провидението”, “За твърдостта на мъдрия”, “За гнева”, “За щастливия живот”, “За отдиха”, “За спокойствието на духа”, “За краткостта на живота”.

Сенека, както знаем, е постигал завидни победи в кариерата си и е претърпявал поразителни загуби на същото поприще. Подбран за възпитател на невръстния Нерон, той именно от прочутия император получава заповед за самоубийството си.

И оставя забележителен завет: “Много скоро ще секне сетният ни дъх. А дотогава, докато все още дишаме, докато живеем между човешки същества, нека тачим човечността: никого да не плашим, никого да не застрашаваме, да се носим над загубите, неправдите, хулите, присмеха и с висок дух да търпим краткотрайните беди; докато гледаме назад, както се казва, докато се обръщаме, смъртта ще застане пред нас.”

Това е автентично писмо на Сенека, но в романа на Красен Камбуров няколко от писмата са пародия на Петрониевия „Сатирикон”, в която дейно участие взема и самият Петроний.

Нашият писател на места подсказва, че както в „Осияние днес” прилага композиционния ход с „летящ кораб”, натъпкан в едно с митови и с действителни лица. Но докато в предния роман „корабът” бе български затвор с водачи българските демони - Змей Горянин и Сукубът, тук полетът е с балона на магьосницата Медея, придружена от синовете си и от Язон, но и от Сенека, от жена му Паулина, от Нерон.

Фантазен полет, който сгъстява в кипяща сплав история и мит и позволява на автора да вмести само в два дена и посещението на Хиперборея, и бленуваното Туле, и загадъчното „откриване” на Атлантида, и пожарът на Рим през 64 г.н.е.

Романът не дава отговори, задава въпроси, много от които се отнасят към днешния ден, а и към бъдещето.

Мишел дьо Монтен, който на всяка страница цитира Сенека, явно не е чувал за тези непознати тридесет писма, инак несъмнено би привел редове и от тях… Това е шега, разбира се, подмята Красен Камбуров.

Романът се чете лесно, макар че многото имена създават затруднителни двусмислия. От пръв прочит навярно е така, но основните герои са най-много десетина, пък и авторът тъй се е приобщил с тях - от години вече! - че са на езика му дори в делнични разговори.

Едничкото недокументирано в историята лице е жрецът Семпроний, любим герой на Красен Камбуров. Той е абсолютният протагонист в пиесата му „Жадувани от птиците”, „развит в парацелзово-фаустовски тип” - както ми довери авторът.

В края на краищата важен е художественият замисъл на автора, който в настоящия роман предоставя напълно мотивирани възможности на читателите да продължат себе си в своето психологическо пространство, в допълнително и предимно съвременно, дори актуално, развитие на сюжета и идеите на уж трудно проницаемия писател Красен Камбуров.

Почувствайте се поне за малко съавтор на тази книга, бих се обърнал аз към читателя, който я разгръща в този момент, и ще преживеете блажено сливане със свят, съхранен в човешката ви глъбина.