ДО ДЪНО

Христина Мачикян

ДО ДЪНО

Ако съм капка - нека съм сълза -
кристален цвят в окото на живота.
Човек ако съм - нека съм жена -
загадката пред божията порта.

А път ако съм - нека да е труден,
че всяка стъпка помни стръмнината.
Ако съм вятър - нека да съм буря
и стръвно да захапвам тишината.

Небе ако съм - нека е дълбоко
и залезите му да са бездънни.
И с летен дъжд политнал от високо,
ако потъна в теб - да е до дъно.


КЪС ОТ РАЯ

Бях там. Докоснах тайните на камъка.
Родопските пътеки ме надбягваха.
Едно светилище горя във мен със пламъка
на хиляди молитвени камбани.

Потъвах в стъпки на тракийско минало,
полепнали в скалата като в пясък.
Небето беше тежко, като вино -
да се протегна и ще го одраскам.

А в ниското селцата се катереха
по стръмните ливади. До безкрая.
Бях там. Орфеевите струни пееха,
когато Господ подари ми къс от Рая.


НЯКОЛКО ХУБАВИ ДУМИ

Уморен си? Нормално, годините струват усилия
и усещаш със времето всяка износена кост.
Знам добре, че не ти е до гости, не ти е по силите -
вече гледаш оттатък и чакаш навярно друг гост.

Тя ще дойде, не я мисли, винаги идва навреме.
Там, под старата дюля навярно за малко ще спре
както всички, от топлия дъх на плода упоена,
със косата си остра и с поглед на старо дете.

Аз съм само за малко, за няколко дюлени мига
под дървото, където внезапно, по детски израснах.
Нека просто поседнем с живота на двора ти тримата.
Погледни ме - нося няколко хубави думи. За щастие.


СТАРЕЦЪТ И НАДЕЖДАТА

Не спря да я мечтаеш. Не миряса.
Ръцете ти са станали на корени,
снагата ти е суха, като пясък,
а мислите ти още крият спомена

за нея - като зрънце бисер в мида,
като светулка в мрака полунощен.
Така и не прие, че си отиде.
Какъв човек си, че я чакаш още?

Кой чака цял живот едно несбъдване,
кой може цял живот да носи болка?
Когато някой тръгне към отвъдното,
остават само белези. И толкова.

А ти стоиш като скала на кея,
обрулена от бурите на времето.
Не бързаш да отидеш сам при нея,
а вярваш, че сама ще те намери.


БЕЗ ТЕБ

Ако избера всички дни,
всички двайсет и четири часа раздяла,
всички минути безкрайност,
когато си в другия край на света ми,
и когато те нямам,
че от нишките вечност без теб,
свили в грубо кълбо самотата,
си направя две ризи,
не бих ти дала едната.

Но ако сбера
всички късчета обич
във нас изгубени,
всички двайсет и четири часа безкрайност,
в които те имам,
и толкова много те имам,
че от нишките вечност със теб
си направя две ризи
с копринена нежност изплетени,
не бих ти дала само едната.
Дарила бих те и с двете.


АКО СЪМ ТИ ОРИСАНА

Знам, тежа ти в ръката,
уж съм крехка и лека,
уж разперих крилата.
Заболя ли те? Нека!
Стига си ме наричал
свое слънце. Изстинах!
Стига си ме обичал
захаросано-фина.
Мислиш си, че не мога
нищо да ти отнема.
Пазиш ме като от огън -
драскам те като кремък.
Чуй - хвърли ме далече,
угаси този пламък.
Твърде земна съм вече,
ръбеста като камък.
Някой в мен ще се блъсне,
ще ме метне по равното.
Ако съм ти орисана,
пак при тебе ще падна!