Петър Краевски

„Хумус” е ръкопис със стихове. В него няма нарочно обозначени цикли, по-скоро текстовете са обособени в тематични ядра като всяка цялост започва с триптих, продължава с няколко бели стихотворения, минава през танка и се финализира със сонет. Стиховете за „Литературен свят” са от различни тематични гнезда на „Хумус”. бел. авт.

ТАНКА VI

Горският пожар.
В небесата - облаци
гнездящи птици.
Падам в теб - внезапен дъжд
от подпалени скорци.

СТАРОМОДЕН СОНЕТ

Обсебен съм от светли холограми
на утрини в очите на момиче,
където няма да се будя… Няма
да бъда даже намек за обичане.

Но в тази стара, предстояща драма
с неподозиращата Беатриче,
предчувствам топъл дъх по камъка -
на устните, които ще ме сричат.

Стихът - невидима пъртина
сред преспите - до нейните обятия,
където ще отекна като гръм.

И бъдещето - моята Родина,
любов между напълно непознати,
присъствие в отсъствието. Съм.

ЕСЕН

На Марин Бодаков

Тръгнала е, тръгнала е
армията за нахлуване.

Гонят зайци из стърнищата
танковете на октомври.

Цветни взривове отекват
в камуфлажа на дърветата.

Падат първите откоси
върху вярата в зеленото.

Дезертират в суматохата
най-добрите генерали.

И размахват оцелелите
бели знамена в косите.

Бъдещето е декември -
с наказателната рота,

със снежинката в сърцето…
Зимата не взима пленници.

ДЪЖДОВЕН СОНЕТ

На Розалия Александрова

Светлина вали от небосвода
с възхитително богоподобие
и разчиташ морзовите кодове
на дъждовния следобед.

Тържество на падащите звуци!
Слънчевите плясъци на квантите,
песенният ромон на улуците,
стонът на ръждиви панти…

На водата бляскавият хор
тайнствени послания изрича
и отеква в общия разкош

като бавен Хенделов акорд,
който неусетно се оттича
в локвите на идващата нощ.

РЕЧЕН СОНЕТ

В набъбналата вена на реката,
на бързеите в аленото лустро,
това си ти - карминената капка,
която следва повика на руслото.

Зеленият контур на бреговете,
архипелагът с мислещи тръстики
и рибите, разплискали небето,
в което плуват сенките на птици…

Река в шпалира на тополите -
изящен ромон в слънчева следа,
мажор в нестихващо адажио!

И ние - в отредената ни роля -
отблясъци от бягаща вода
в сиянието на пейзажа.

НЕУГАСВАЩ СОНЕТ

И не потъва храмът на Запалня -
селцето, потопено в язовира.
Когато секнат притоците кални,
стени се устремяват към Всемира.

Ята наместват падналия купол
и вдигат приводнените колони.
Абсидата е тайнствена хралупа,
в която спят забравени икони…

Иззидана в трептящи отражения,
до кръста в залеза угасващ,
стои пожертваната черква.

А пред олтара й - като видение -
все още люспесто проблясва
свещицата на златоперка.