НАРОДНА ПЕСЕН

Златка Чолакова

Волно ширине. Лодкарят тихичко гребе. Гледайте, очи, гледайте, нагледайте се… Отиваме навътре, навътре в морето. Брега; ето го там, хе-е, далече зад гърба ни се синее. Той е вече лилав. Прощавай! Ние плуваме на воля!

Тази вечер ще спущат въдиците моите другари-рибари. Ще бдим, ще бъдем будни.

Такива дълги, чудни безлунни нощи прекарваме заедно… С тия юначаги загорели рибари.

Облегнах се на мокрите въжа и не поглеждах към брега. Отдавах се напълно на това чувство, което опиянява, което изтръгва душата ти и я разпилява като бризги. То е твоето същество, което се разсипва и потъва в тъмнозелената бездна.

Нощта настъпваше. Чайките ни сочеха пътя - при тях беше рибата. Вървим подире им. А взреш ли се във водата, потоци, сребърни потоци, се движат. Сребърни реки, да сегнеш, ще ги стигнеш и с шепа ще загребеш течно сребро.

Големият вързан камък - котва, с глухо триене се спусна във водите.

Никога не може да се изпита подобно чувство другаде, освен тука, когато се здрачава и звездите плахи още трепват.

Иска ми се именно тогава да запея. Да запея най-хубавата песен, която още никой не е чувал. Песен за морето.

Рибарят угади сякаш моето желание. А може би същото чувство, същата опияняваща волност сред задрямалата хидра, чиито зъби се спотайват, го караше.

Той викна песен, дивна, народна песен. Чувах я за пръв път:

„Запей ми, Радке, запей ми.
Из едно гърло - два гласа,
от един език - две думи!”
„Не мога, царю, да пея,
баща ми лежи в зандани,
братята ми - на колове!”…

Че хубава песен! Тука сред морето тя ми звучеше тъй тъжно и толкова много меланхолия се таеше в бавната, проточена мелодия. Безкрайна скръб, безкрайна, като тия неспокойни вълни.

- Рибарю - заговорих, когато песента отлетя, разпиляна сред вълните. - Рибарю, кажи ми тая песен да я науча…

- Ами, да ми се подиграваш ли искаш, че ще я учиш? Такава проста песен!… Ние, макар рибари, ама зная и други песни руски, турски… хеле руските! Огън са!

- Тогава изпей ми я още веднъж!

И пак запя тоя звучен, дълбок мъжки глас.

Слушайте, уши, слушайте, наслушайте се. Слушайте тая народна, простичка, сърдечна песен, под акомпанимента на морето, единствен подходящ, хармониращ на народната песен.

„Запей ми, Радке, запей ми,
из едно гърло - два гласа,
от един език - две думи!”
„Не мога, царю, да пея,
баща ми лежи в зандани,
братята ми - на колове!”

Струваше ми се не песен чувам, а сподавена, неизплакана скръб.

Безкрайна тъжна песен на народната неволя.

Мракът се сгъсти и мотивът на песента се сля с него като вечна, мрачна въздишка, неизплакана и безкрайна като море.

——————————

сп. „Морски сговор”, г. IV, бр. 10, Варна, декември 1927 г.