ПОСЛЕПИС

Веселина Томова

ПОСЛЕПИС

Последна нощ, в която боговете слизат на земята,
седнали са на ръба на покривите,
люлеят босите си стъпала нехайно –
аз мога, ако отворя прозореца си, да ги погъделичкам по петите
и да се смеем заедно…
Последна нощ, в която съм облякла стария си шлифер,
прибрала съм косите си със фиби
и решавам живота, който имам.
Дърветата обличат други рокли, мамо, пролет е.
Каква разсеяна радост ухае, а аз съм остаряла,
аз съм стара, мамо, какво стана с годините?
Животът е мъничко цветно стъкълце,
през което децата гледат слънцето,
животът е натъпкан в джобчето на някоя окъсяла рокличка –
в стария шкаф, в старото мазе…
Не мога да започна отначало –
не вярвам в петите божи, опрени о стъклото,
нито в зелените очи на дявола,
нито в смъртта на тези, които най-много съм обичала…
Не се чувствам виновна, мамо,
Аз просто съм паднала от звездите – тук –
в този град – гнездо на гларуси,
в тази къща – и в твоите ръце…
Приятелите ми, в които се кълнях, които хранех,
с които спях, с които заедно умирах,
приятелите ми са някъде отвъд.
Един продаде тялото си, друг душата, купуваха всичко моите приятели,
купуваха даже вярата, а беше време, в което пиехме на вересия…
Приятелите ми отплуваха нанякъде.
Със кораби. Флотилии. Катамарани. И подводници.
Аз съм сама на моя сал…
Не идвайте приятели, о, никога не се завръщайте такива,
каквито не искахме да бъдем!
Умирайте приятели, един след друг,
и аз след вас…
В огледалото времето е безпощадно.
Аз мога да го покрия с тъмен воал,
но тогава боговете,
които слязоха на земята и люлеят безгрижно властта си,
ще се разсмеят и няма да ме вземат с тях…
Имам само една последна нощ,
от която трябва да се измъкна жива!


* * *

Как така ще умра сама?
Уж бях превърнала живота си във война,
а и в окопите все има някой, който да ти склопи очите.
Какво се случи,
че все по-стремително се отделям,
издигам се,
летя нагоре, вкопчила се в светлинната нишка
и нещата тук остават необратимо далече.
Къде остана люляка в детския двор
и смокинята, прислонила глава до стария бадем,
къде се запиля ината ми,
че нищо на тази земя няма да става без мен.
Животът ми, разпръснат като колода изтъркано таро,
все още не е хвърлил последната карта.
Но трудно се преглъща.
Трябва да си пич,
за да се появиш сега –
когато залезът е всичко онова, което предстои.
Когато няма лимонадени илюзии,
когато жената не е само за чукане,
а без нея вселената ти предстои да се взриви.
Великият Гетсби отдавна се гръмна.
Спасителят в ръжта,
Хъкълбери Фин,
Рет Бътлър са отнесени от вихъра.
Дори и Бенковски не премина реката
за да ме грабне на коня и да оглавя хвърковатата чета.
Как така ще умра сама?
И няма да се случи – присвил очи, за да не заплачеш,
да погалиш очите ми за да те отнесат като земен отпечатък
в извънземните пещери.
Сега се готвя да пренеса на раменете си
последния ранен в окопа
и мъкнейки го все натам,
натам – към зейналата язва на слънцето,
да мога да преваря внезапния писък на косата,
и да му кажа, че всичко все някога ще се нареди…
И рухнала,
оплескала ръце със звездна кал,
изумено вперена в безжизнените му зеници
ще разбера,
че и смъртта е разкъсващо сама.
Това ли е урокът, който трябва да науча?


СЛУЧИ СЕ

Такова е и опакото на света.
Стреснато.
От спомените за коне, царе и мощи на светци в олтарите.
Ще си говорим ли за хубави мъже –
сега – на опакото на света?
Защото ветровете не са нищо друго, само ветрове.
И ако аз се спъна в дума, то ще е от невнимание.
И ако ти прескочиш времето и стигнеш до пръстта,
ще спрем да спорим.
Какво ще бъде с другите?
Те ще четат ли Достоевски?
Какво ли става с хълма?
И защо?
Нещата стигат дъното на океана.
Неща са неща, защото питаме.
Луната задължителна.
Объркано е като във стихотворение, искащо да каже:
Смисълът е във мига на стъпката, на крачката,
на вдигането на стъпалото,
във мисълта, която вече е далеч,
в етажите – но не височината,
в омайничето на очите и в нещо друго,
друго нещо,
за което съм тук, на опакото на света.
И трябва да се чака.