БЕЛИ ОБЛАЦИ

Васил Чанков

Откъс от „Милиони звезди и една от тях” (1976)

Ангел се престраши и извика:
- Другарю подполковник, ами колата?… Подполковникът тъкмо се канеше да прескочи купчината мартенски сняг. Стъпи в средата и отдолу бръзна вода, сякаш се спука някакъв мехур. С досада погледна чепиците си. Беше много строг и нахакан офицер. На ръката си носеше лента с тайнствена червена буква “Р”. Ангел си я тълкуваше по своему: “резерв”, “разпоредител”, “разузнавач” или нещо още по-важно.
- Какво колата? - нетърпеливо попита подполковникът. - Няма да повтарям по сто пъти. Колата е разбита от пряко попадение на снаряд. Без мое разрешение никой няма право да я пипа.
- И дори другарят старшина?
- Ти български разбираш ли? Твоят старшина да не е генерал?
Ангел прецени - длъжен е да каже нещо за свое оправдание, но какво? От опит знаеше: строгите офицери обичат, когато войниците отговарят ясно и гръмогласно с “тъй вярно”, “слушам”, “виноват”, “ще бъде изпълнено”, и никак не понасят “съвсем не мога”, “не зная” и други подобни изречения, в които има “не”. Затова извика: “Тъй вярно!” Подполковникът, вместо да остане доволен, се начумери и помаха показалец:
- Ще ти дам аз на тебе едно “тъй вярно”. Какво има още?
- А как ще разберат, че” съм такова… убит?
- Нямаш сливи в устата си. Ще им кажеш?
- Те пък като ми повярват! Особено другарят старшина…
Почернялото от безсъние лице на подполковника се изопна и разкриви от раздразнение. Закрачи обратно към газката, препъна се в клечорляка и Ангел изтръпна: “Няма да ми се размине!” Подполковникът обаче мълчаливо бръкна в провесената на рамото чанта и извади розово сапунче от пет стотинки. Избърса с длан засъхналата кал по предното стъкло и нервно написа: “Шофьорът убит! Колата разбита!”
- Достатъчно ли е? - попита той, прибра сапунчето и се запромъква между храстите.
Ангел си отдъхна. Размина му се. Влезе в колата и смигна на сапунените букви. Отвътре нищо не означаваха - тибу търьофош… атибзар аталок… Ала-бала портокала - както биха казали Баджо или Линката. Отвън е друго. Дори доста авторитетно. Помъчи се да си представи физиономията на старшина Гочев. Знаеше какво ще каже: “Баш тебе ли намериха да убият? Нямаше ли друг?… Нарочно си го направил тоя номер. Признай!…”
Вместо старшината дотърча майорът, с когото нощес прехвърляха Балкана начело на дясната колона. Отдалеч извика:
- Пали! - и се тръсна на седалката.
- Съвсем не мога, другарю майор - виновно премигна Ангел. - Аз съм “убит”.
- Я стига се занася, че нямам време за губене!
Ангел подробно му разказа как дошъл един подполковник с бяла лента на ръката, на нея пишело “Р”, попитал дали това е газката на офицера за свръзка и я отписал. Без негово разрешение никой нямал право да пипа колата с пръст.
Майорът с пресипнал глас се развика: връзвали му ръцете и краката в най-отговорния момент, настояваше да кара на негова, майорска отговорност; не може в края на краищата да опъва десет километра, защото, докато иде по частите, и “морабето” щяло да свърши; смятал го за по-отракан, а той, Ангел, се оставил да го “убият” без съпротивление, на “ахкерня”; и въобще посредниците от по-горните щабове били бюрократи, измисляли щурави ходове, за да си придадат важност, и умирали от удоволствие, ако успеят да натъркат носа на по-долните щабове. Ангел беше готов да се съгласи с него, но не искаше да си има повторна разправия с оня подполковник и затова се опитваше да му внуши, че щом веднъж е “убит” от по-старши, длъжен е да изпълни заповедта.
- Ох, да знаеш как ще те възкреся! - закани се майорът и свирепо блъсна вратата.
Ангел нямаше нищо против. Не се е натискал да го “убиват”. Да не би да му е много добре така! Надойдоха камиони, войниците видяха надписа, обградиха газката и се захилиха. Жива излагация.
- Ей, Лорде, как направи тоя номер?
- С връзки!
- Каква е шмунга!…
Той мълчеше, въртеше безпомощно очи, косеше се от срам и яд.
- Кой те утрепа?
- Един подполковник - изсумтя Ангел.
- Те това се казва късмет.
- То па един късмет…
- Приказвай ги на каската ми. Има ли нещо по-сладко да си убит на ужким?… Тури поне кавички.
Послуша ги и сложи кавички на “убит” и “разбита”. Външността на газката го отчая. “Оклепала се е чак до ушите като прасе” - каза си той. Никога не я беше виждал в по-окаян вид. Нищо обаче не можеше да се направи.
Задевките му дойдоха до гуша и се махна. Защура се между дърветата. Под тях презимувалите листа продължаваха да са твърди. Намери купчина сняг и изчисти обущата си. Телефонистите навред бяха насновали с жици, войници опъваха щабните палатки, стоварваха от камионите дълги маси, печки от стари варели, сандъци с патрони и секретни карти. Почувства се излишен. Само той нищо не правеше. Потърси майора - не го откри сред офицерите от щаба. Видя обаче подполковника и побърза да изчезне. Наблизо димеше походна кухня. Сети се - от двадесет часа не е слагал в устата си троха. По-присламчи се. Нe посмя да си поиска направо. В един от казаните цвърчаха мръвки. Други си чакаха реда на масата. Готвачът сечеше дърва.
- Майсторе, дай на мене! - Ангел посегна към брадвата.
- Щом си толкова мераклия да помагаш, донеси две баки вода! - мрачно изрече готвачът.
- Няма да мога, майсторе…
Мъжът спря да сече, подпря се на брадвата и жлъчно попита:
- Да не си изсипан?
- Не съм, но ме “убиха” и не смея да мърдам надалеч. Може да ме потърсят.
Готвачът помисли, че се подиграва. Наложи се да му обясни как стоят нещата и оня му се оплака:
- Военните са бамбашка луди. Снощи ме грабнаха направо от ресторанта. Мобилизиран си, казват, а не ми дадоха други дрехи и цяла нощ зъзнах като куче в тия тропикалени гащи. То чунким, ако стане война, на някой ще му е до ядене, ама нейсе… Като ти бамнат десет атомни бомби, и от всичко това - той описа с ръка кръг и в него включи гората, полето, хората и машините, себе си и Ангел - ще остане едно цяло нищо. Ей тъй, както си сека дръвцата, и… тю-тю… беше и го няма.
- Така си мислиш ти - възрази Ангел енергично.
Иначе си беше представял готвачите от ресторантите. Нещо подобно на отец Тък от телевизионната серия “Робин Худ” например, а не такива сухи, тънки и нервни. Този по-скоро приличаше на счетоводител.
- Хайде, ние не четем вестници и не гледаме филми. Виждал съм на кино Хирошима и Нагазаки… Пепел и мъртвило, мой човек. Ни дръвче, ни трева - пустиня. Да не говорим за последствията върху организма! - засегнато изтърси готвачът. - Я разбъркай месото!…
Ангел c удоволствие се зае да изпълни нареждането му. Над казана се виеше апетитна миризма. В стомаха му премаля, устата му се напълни със слюнка, затвори очи и вдъхна дълбоко.
- Сурово е. Малко ще почакаш! - досети се готвачът.
- Не е чак толкова… Вълците го ядат и по-сурово, а вратовете им са дебели.
Майсторът се усмихна, намери чиния, хляб, глава лук и сол. Сложи пет къса и Ангел не чака повторна покана. Мъжът го гледаше съчувствено отстрани и продължи да сече дърва.
- Защо не е тука моето кухне, че да видите какво се казва манджа. Да извъртя едно рагу. Не, по-добре шницел-пане четирийсет и пети номер, колкото подметката на челиците ти, че да видиш солдатите няма да се бият ли… Без нас не може. След генералите идваме ние - кашаварите.
- Сигурно си голям майстор? - издума Ангел.
- Знам ли какъв съм. Всеки случай без мене банкет не става! - отвърна готвачът скромно, доколкото можа.
“Положително е голям майстор, ама от военните работи си няма хабер от понятие. - Ангел си мислеше още: - Така става то, бам десет бомби и тю-тю. А ние ще стоим със скръстени ръце. Изглежда, нищо не е чел за Зорге. А като него има още ехе… Какво ще му обяснявам… Четял вестници и гледал филми! И не прави сметка, че има военни тайни, че не си издаваме предварително силата. Ако потрябва - ще покажем. Не да нямаме. То май другарят старшина ще излезе прав, че всеки българин, който е служил войник, си прави гаргара със стратегията и тактиката.”
Нямаше смисъл да спори. Дояде си месото, благодари и се върна при газката.
В сапунените букви се блъсна ярък сноп лъчи. Слънцето се отскубна от мъглата и огря непознатото поле, сред което осъмнаха. Сякаш бе изтекла цяла вечност от началото на похода. Тревогата ги завари на портала. Него, Линката - червенокосия войник от ареста - и Вальо - младши сержанта, дето ги вардеше. После разбра - двамата с Линката са съученици, съграждани, служат в една батарея. Отиваха на баница у Линката. Данчето, момичето, за което старшината незаслужено го бутна в “гълъбарника”, ги чакаше до пощата. Отпускът се провали.
Прииждаха все нови и нови камиони, влекачи и “бетеери”. Едни оставаха, други завиваха вдясно край кооперативния блок и изчезваха в неизвестна посока. Той продължаваше да бездейства и се чувства изоставен, никому ненужен в тая неподредена гора. Тук-там се виждаха и истински дървета, те обаче стояха омърлушени като наказани войници пред строй. Брадвата ги бе пощадила и в същото време обрекла на самотност. От гората направо започваха угарите. Браздите свършваха чак при хоризонта. Лъскавата им чернота напомняше нов асфалтов път. Нестопени преспички искряха със сребърни сияния. “Утре танковете ще ги омачкат” - бе последната мисъл, мярнала се в главата му. Следващият миг заличи всичко реално и осезаемо. Пред очите му се размесиха угари и бели петна, прилични на облаци. Обзе го отмала и потъна в свят, където нещата имаха други очертания, друг цвят, друг мирис. Привидяха му се планинските завои, светлините на фаровете, прострените по пътя сенки на дървета и хора, дочу подвикване: “Ти си убит!… Ачо е убит! Падай, бе! Падай, какво зяпаш!…”
Пада необяснимо дълго и безразборно. Като кокоше перо, подхванато от въздушно течение. Пада над пъстри поляни, над дървета без клони и къщи с огромни балкони. Балконите приличаха на басейни, пълни с жълта вода. Очилат дядка потриваше ръце и се провикваше с бас на Мефистофел: “Откога те дебна. Скъпо ще ми платиш за всички маймунджулуци, за счупения джам, за книжките, дето духаше с тръбичката в стаята ми…”
Добре, че не падна на балкона при дядката, а до канавка. Не го заболя. “Е, да - сети се, - как ще ме боли, щом не съм жив.” Не трябваше да вижда небето, а го виждаше: лъскаво, с огромно око в средата. Окото беше жълто. Потаен глас му зашепна:
“След пет минути всичко ще стане нищо!”
“Тъй си мислиш ти!…”
“Нищо няма да усетиш. Бъди щастлив!”
“Мене на ужким колко пъти са ме убивали. Все полицай ме слагаха и всеки имаше право да ме убива. Ти бил ли си полицай?”
“Говориш глупости. Аз съм майстор готвач. Без мене не става нито един голям банкет. Взеха ме направо от ресторанта, а не ми сложиха кавички и зъзнах като пес. Остават още четири минути. На небето ще се появят десет бели гъби… Обичаш ли задушени гъби с краве масълце и чер пипер отгоре?… Чакай де, не бягай! Няма вече накъде. Всичко е решено. Колата е разбита от снаряд!…”
“Измисляш си… Знаеш, ли приказката за грозното пате? Как започваше… Ще си спомня…”
“Остават три… две… една…”
Ангел извика и си чу гласа. Погледна страхливо небето. Белите облаци трябваше да скрият жълтото око, да се спуснат надолу и да изгорят дърветата, колата, него… Те обаче си стояха като залепени горе на синьото.
Дръпна си ухото, ощипа се. Нито спеше, нито сънуваше. “Започнах да откачам - каза си наум и, неопомнен, стъпи на земята. Озърна се да види не го ли гледат и облекчено се позасмя. - Голям съм шашкънин - чукна се по главата, - все такива детинщини и несериозни неща ми се привиждат. Що ми трябваше да ходя при оня…”
Дотича запъхтян войник.
- Бързо, другарят генерал те вика!
Хукна подире му. Докато тичаше, съобразяваше какво е длъжен да направи според устава един редник, щом го вика генерал. Не можа да се сети. Каза само:
- Заповядайте, другарю генерал!
Генералът нареди да изтрие надписа и да докара колата.
“Най-после!… - зарадва се Ангел и си рече: - Дръж се сега, че а изложиш четата, старшина Гочев ще те пукне от наказания.”
По две причини се зарадва. Първо, преставаше да бъде “убит” и мезе в устата на войниците и, второ - позна генерала. Беше същият, дето на деветосептемврийските паради в Пловдив минаваше край строените батальони, казваше им нещо, а те се скъсваха да викат: “Здра… желая, другарю генерал!” Ангел редовно се промушваше през милиционерския кордон и кацваше в клоните на бухлатия кестен срещу официалната трибуна. Отдалеч генералът беше недостъпно важен. Погледна го изкосо, седеше до него с поприхлупена шапка и приличаше на баща му - прошарен, с бръчки около очите, общо взето, симпатичен генерал.
Ангел втренчено гледаше пътя и избираше място за предните колела. Задните поемаха от тях умесената кал и я изхвърляха на едри безформени парчета. Ядосваше се със закъснение на съня си, внушаваше си да внимава, защото по всичко личеше - няма да е на хубаво такъв сън с дядки, балкони и гъби с масълце.
Добраха се до кръстопът и генералът разтвори на коленете си карта. Погледна набързо и заповяда сухо:
- Карай направо!
Направо нямаше път. След стотина метра зейна дълбок танков коловоз, пълен с кафява снежна вода. Газката шльопна като шаран и генералът се хвана за скобата. Но нищо не каза. Мълча чак до появилото се на десетия километър шосе. Там погледна учудено ръцете му - нежни на вид, побелели от стискане на волана - и попита:
- Какво ще кажеш?
- Виждали сме и по-лошо - отвърна Ангел. - Нощес в планината беше голям зор. Едва се измъкнахме.
- Със закъснение от три часа - забеляза генералът.
- Но без “чепе”.
- Е да, но тревогата ви свари по бели гащи! - строго каза генералът, сякаш не толкова на него, а на друг, с когото бе спорил, преди да потеглят на път.
- Малко нещо се пообъркахме - призна Ангел.
- Де да беше малко… Изненадата е осемдесет на сто спечелен бой. Откъде си?
- От Пловдив, другарю генерал! - стегнато отвърна Ангел и охрабрен от дружеския тон, добави: - Прав сте, мислехме - отминаха ни. Аз ви познавам. Много обичах парадите.
- Значи, сме стари познати? - Генералът оживено обърна лицето си към него и с показалец бутна козирката на шапката назад - Какво работят родителите ти?
Ангел му докладва накратко. Генералът се поинтересува къде е учил, какво ще прави след службата, трудно ли е…
- Ако беше леко, всички щяха да служат войници!
- А не служат ли?
- Как да ви кажа…
- Давай направо. Не се бой.
- Няма от какво да се боя… От нашата улица например двама се измъкнаха от войниклъка. Единият се изкара болен, а е здрав като…
- Бик - подсказа генералът.
- Именно. На другия баща му е директор на “Винпром” и я нареди. Уж го нямаше в списъците на приетите в ХТИ, а после влезе.
- И тебе те е яд?
- На такива ме е яд! Зная ги поне какво представляват. Имам приятел, учи в Полша корабостроене. На него как да ме е яд, като е заслужено там. Кръгъл сирак, израсъл по пансиони, ама умен, способен, има акъл за трима. А другите се вреждат с връзки, с привилегии. Раждат се с по четири валета в ръцете и с тях цакат цял живот картите на другите. Според мене, другарю генерал, всеки истински мъж трябва първо да мине през казармата.
- Правилно - съгласи се генералът.
- Но не става така. Излиза, че тия, дето служат, са балами.
- Ти за такъв ли се считаш?
- Ни най-малко! Вие как мислите, другарю генерал, с десет бомби може ли всичко да стане нищо? - неочаквано изтърси Ангел.
- А ти как мислиш?
Ангел не знаеше как мисли и повдигна рамене. Генералът се позасмя, наклони глава и каза:
- Няма страшно, щом има мъже в армията. Стига тревогата да не ги заварва по бели гащи…