МУЗИКА
Ти помниш ли?…
То бeше една печална септемврийска нощ. Ний бяхме в дома на един приятел с компания другари. Млада студентка свиреше на пиано. Тихи миньорни акорди бавно се подемаха, стенеха глухо, тъжеха за отлетялата пролет, оплакваха пролетта, която умря, викаха от болка и замираха болезнени и безнадеждни…
Защо… защо пролетта тъй рано разцъфтява?…
И това море, което иска да разруши гранитните скали, въздиша тежко, блъска се в брега и замира в стенание и глухи жалби - ах, да може да плисне над цялата земя! - де е неговата мощ и сила, де е полетът на пенливите вълни?…
Есен и мрак… слънце, което иска да изгрее…
Печални, тъжни акорди… Ти помниш ли тази музика, която ридаеше в тишината за умрялата пролет?…
И тези слънчогледи, жадни за слънчевата светлина, как те обръщат натежалите си глави към слънцето, разтварят болно големите си, жълти уста и молят слънцето да им се усмихне - какво ги тях прекърши?…
Не е ли ръката на смъртта, жестоката ръка на смъртта, която не знае милост и пощада?… Няма го слънцето вече, няма то да грее. Носят мъртвеца, носят го, тъй млад, тъй не живял още, носят го, идат, камбаните бият, плачат…
Защо… защо младостта тъй рано отмина?…
Живот и радост трябваше да има още, тъй много цветя не цъфнаха, много песни останаха недопети, много щастие остана неизживяно…
Защо… защо скръбта тъй рано дохожда?…
И тази жена, самотна, печална жена, която държи в ръцете си сърцето на мъжа и го целува с насълзени очи - за кого тя ридае?.. И душата на мъжа, която се гърчи, извива от болки, иска да извика от мъка - от какво се тя бои… И тия ръце треперещи, уста, които целуват, тъмни коси, които на вълни падат върху лицето на мъжа - не са ли те мътните вълни на Стикс?…
О, тих, о, печален час - на неизвестното щастие час!… О, час на ранна раздяла, когато песента е още недопята!… Спри се, о, златен час, при моите врата и дай ми да те изживея…
Амин!…
Един глух акорд…
Защо… защо есента тъй рано дохожда?…
И това самотно дете, което държи в ръката си увехнала роза и болно се усмихва - на чий скут то ще си отдъхне?…
Дъждът вали, смрачава се вече, тъмни облаци притулят небето, звездите няма да изгреят, през нощта ще бъде тихо и влажно, студено и тъмно. Славей няма да пее в гората, цветя няма да цъфтят, всичко погина, всичко погина… Дъждът неспирно вали, листата капят… По улицата е глухо и печално, далече вие уплашено псе, отсреща клима малко, бледо пламъче. Един просяк седи под стрехата и свири с цигулка, стара, забравена песен… Такива тъжни песни знаят само ония, които са изгубили многообичан човек. Те ходят безприютни по света и пеят своята тъжна, протяжна песен, всичките ги слушат и никой не смее да ги запита кого те оплакват - тъй много болка има в тези стари забравени песни… тъй много цветя требваше да цъфтят още, тъй много алени макове, теменужки и неувехки. Славеите требваше да пеят, слънцето трябваше да грее, звезди требваше да има на небето, звезди и… славеи в гората. Колко много щастие пълни още гърдите, колко много трепет и топлота, как би го приласкала тя, би го притискала до своите гърди…
- Ти обичаш ли ме още?…
Поспре се пролетта и погали майчински земята, цъфнаха цветя и дървеса, птичките запяха, потоците забързаха към долината, настана празник и веселба…
- Ти обичаш ли ме още?
Тихият шепот на зефира над нацъфналите теменужки, когато пролетта пристига, усмихва се на полето и отминава да поздрави гори и планини.
- Ти обичаш ли ме още?…
И трепна земята, че слънцето ще изгрее, че слънцето ще я оплоди…
Бурни, ясни, викащи за щастие звезди - безумна тарантела от акорди…
И изведнъж силен акорд…
Ето, ето човекът припадна върху гърдите на майката-земя, протегна към небето умоляющи ръце: - Господи, защо съм тъй печален!!.. Господи, защо щастието трае само един миг!… Господи, защо забули слънцето пред моите очи!…
Тресна мълния и… край…
Дълго се отекваха последните отзвуци, дълго въздишаха в тишината, а ний все мълчахме, бледи и печални…
Елида, помниш ли музиката, която оплакваше умрялата пролет?
Лида, помниш ли музиката, която оплакваше младостта?…
——————————
сп. „Хризантеми”, бр. 1, май 1916 г.
