НАД ГРАНИЦАТА ЩЪРКЕЛИ

Найден Вълчев

НАД ГРАНИЦАТА ЩЪРКЕЛИ

Над границата щъркели прелитат.
Минават без пароли и без страх.
Минават на ята във висините
и няма заграждения за тях.

И пролетта, и щъркелите бели,
и вятърът на Бялото море
кордоните до днес не са ги спрели.
И днес траншеят няма да ги спре.

Мечтая някога така свободни
и ние хората да бъдем тук,
да знаем и да помним прага родни,
ала открит да бъде всеки юг,

ала открит да бъде всеки север
и всеки път до всякоя мечта…
Къде ви, бели щъркели, къде ви?
Аз ида с вас, след вашите ята.


ЕРНЕСТО ЧЕ ГЕВАРА

Не слагай бързо точката. Недей барикадира
ехтящата река на мисълта и на борбата:
където има „че” - там фразата не спира,
а си поема дъх и продължава по-нататък.

Зад светлата черта на хоризонта друга има,
едната стигнеш ли - към другата поемай твърд,
отивай като стих към звънко викащата рима,
дори когато тази рима може да е смърт.

Като Ернесто Че - и редника, и командира,
не спрял по пътя свой на хълмите на свободата,
че дето има „че” - победата не спира,
а си поема дъх и продължава по-нататък.


ПЛЕВЕН

Пусни ме, Плевен, да си тръгвам.

Аз трети ден се връщам късно
през теб с приятелите стари
и трети ден ме гледат нямо
на парка Скобелев дулата -
да видят няма ли да мина
покрай познатите стени
със ученическата чанта
през моите момчешки дни.

Пусни ме, Плевен. Закъснявам.

Аз шеста вечер ти се моля -
не грей с такъв памидов залез,
не хвърляй тези златни листи
по раменете на Ракитин,
че кой от пейката ще стане
и кой ще има тази власт
да тръгне и да те остави?
Да, някой - да. Но не и аз.

Пусни ме, Плевен, да си ида.

Девета нощ се достопява.
И пак убиват Цветан Спасов.
И все по улица “Радецки”
върви към мен едно момиче.
Перо от гълъб се люлее
над сипея на мойте дни.
Пусне ме, Плевен, да си ида.
И утре в Плевен ме върни.