РУЖА МОМА

Владимир Попанастасов

РУЖА МОМА

В росни, цветни
долове,
край приветни
брегове,
Ружа мома ружа брала,
дето брала, там заспала.
Варай, Боже, мили Боже,
леле Боже, кой ли може
сред тез дивни красоти,
сладкий сън да й смути?
Ружа мома, сред цветя,
цвете е самата тя.

Сред долина
мигом мина
вихрогон -
юначина
млад на кон.
Млад юнак пред себе гледа:
спи си сладко Ружа бледа.
„Варай, Боже, мили Боже,
Господ кам да ми поможе,
със целувчица-огън,
да украся нейний сън!”…
В съня прежен
Ружа спи.
Момко нежен
пристъпи.

Кръстоклонье
песен пей.
Вихрогоню,
стой, немей!
Жар целувка жар разлива
във девойката щастлива.
Момко хрипна, кон възседна.
Конче литна
кат стрела.
Ружа трепна
след съня.
Сън отлита
през гори.
Тя честита
в плам гори.
„Сън сънувах, сън бълнувах!…
Блян бленувах, сладък блян!…

Туй, що видях насъне,
що ли не е на яве?”
Мигом бляна
отлетя…
В скръб заляна
тя остана
сред цветя.
Слад бе бляна,
отлетя…
Ружа сбрана
стъпка тя…
Враг цветята
да скоси,
скръб душата
кат коси!…

——————————

в. „Българан”, г. 1, бр. 27, 11 юли 1904 г.


ПЕСНИ

1.
Що ми е сутрина рано
паднала мъгла в полето?
Що ми е, изгоро Милкано,
паднала тъга в сърцето?

Огин да гори селцето,
сватове дека те коса!
Куршум да удри момчето,
що ке те тебе кердоса.

2.
Аглико, моме Аглико,
въглен ти сърце неверно,
Аглико, моме Аглико,
камен ти усте шекерно!

Аглико, моме Аглико,
въглен ти сърце во гради,
що ми от ръце избега,
та що ми китка не даде.

Ти що ми радост прахоса,
та що ми младост повена,
като тръндафил без роса,
като босилек от слана!

3.
Гюл-девойчице под гюл заспало.
И за взглавье китка здравец клало.

Лек горняк духнал отдалеко,
кърши росни клони.
Цъфнал гюл на руди гръди леко
пада и се рони.

Що ли не съм китка здравец ази,
взглавье да съм на тез гюл образи?

Що ли не съм гюл отбрулен рано
от горняка леки,
та на твойта гръди гюл, Невено,
да заспя навеки?…

——————————

в. „Българан”, г. 2, бр. 48, 6 март 1905 г.


***
Празнична зора
на нощта бездънна
булото раздра.

Над земята сънна -
с първите зари
мене озари.

Трепкат ми в очи
първите лъчи
на зора победна.

Но последний зрак
на любов последна
грей над мене пак…

——————————

в. „Българан”, г. 2, бр. 54, 17 април 1905 г.


ЧЕРВЕНАТА ШАПКА

Кат ягода майска, в зори оросена,
ти блазниш ме, дружке, мари!
Ах, колчем те видя с таз шапка червена,
сърце ми пронизват стрели…

Таз шапка червена! - видът й ме гони
и вкъщи, и в кръчми, и вън,
и в улици прашни, и в пъстри салони,
денем и ноще, и насън.

В площади и улици, мълком заплеснат,
аз движа се с всички наред.
Червената шапка! - очите ми блеснат
и гоня червения цвет.

Но що ли настигам аз, дружке ле драга!…
Гвардеец настигам аз днес,
а утре пък - връзка на някой тесняга
ил алений цигански фес.

——————————

в. „Българан”, г. 2, бр. 56, 1 май 1905 г.


НА УЧИТЕЛСКИЯ КОНГРЕС

Подишайте, о, ратници народни,
подишайте си тук на воля,
след толкова усилия безплодни,
след толкоз школски главоболя!
След толкоз глад,
след толкоз смрад.

——————————

в. „Българан”, г. 2, бр. 65, 17 юли 1905 г.


ЕСЕННИ ЦВЕТЯ

Не знам по кои ли
приветни могили
тез нежни цветя
цъфтели със бленът,
че ще да увенат
на своите крехки стебла…

Но ей ги… издъхват
и жално изсъхват
на моята гръд…
На прах ще ги стрия
и ще ги изпия -
да бъдат те в моята плът…

И нявга ръката,
що брала цветята,
кога пожелай
да грабне в умение
сърцето от мене,
тя нека го влада докрай…

Затуй, че тя в него
цветя вложи с нега
в последните дни
на моята песен,
през първата есен
на тихите младини…

14.09.

——————————

в. „Българан”, г. 2, бр. 68, 18 септември 1905 г.


НА ПЪРВИЯ СНЯГ

Сред нощ, задъхана в съблазън тиха,
нечакан студ мечтите им смрази…
И вихрите нечакано смразиха
на спомена горчивите сълзи…
Загърнати в студената си дреха,
те плачат - крехките брези -
те плачат без утеха…

Ела, прекрасна дево, двама ние
брезите смръзнали да утешим,
защото всяко тяхно клонче крие
на спомен благ духа незабравим!…
Със тихий жар, що твойте устни сгрява,
ела, дете, снега да разтопим! -
Студа да стоплим, о, прекрасна дево!

——————————

в. „Българан”, г. 3, бр. 114, 10 декември 1906 г.


ХИМН НА БЪЛГАРСКАТА СВОБОДА

Видях я - плаха, пребледняла,
тя бягаше във пустогоря тъмни,
загърната с мантията бяла
на своята смирена красота…
Тя бягаше…, за да осъмне
далече от света…

Видях я, плачеше тя горко
и нейний кървав плач ме порази.
Тя бягаше, обръщайки се зорко
къмто последний ужас на нощта…
… Тя плачеше със кървави сълзи
за свойта осквернена чистота…

——————————

в. „Българан”, г. 4, бр. 121, 28 януари 1907 г.