АПОКРИФ

Иван Николов

АПОКРИФ

В нервен стил, с неподстригани фрази,
като върло заклет оптимист
всеки нейде в бюрото си пази
по един търпелив ръкопис.

Там в бележки от лични болежки,
в черни мисли от черните дни
с кървав плач сме изплаквали тежки
свои грешки и чужди вини.

Там са нашите заеми с лихва,
стръмнините ни в общия път…
И Булгаков през злъч се усмихва:
Ръкописите не горят!

Значи, нервът е все пак оголен
и на времето в тежкия ход
пишем своя извънпротоколен,
поотделно изстрадан живот?

Ако тръгнем от личния опит
и повярваме в личния съд,
неслучаен изглежда синкопът:
Ръкописите не горят!

Ето листа и молива, ето
апокрифа под моята длан…
Но в ключалката на чекмеджето
ключът нека стои превъртян!

И дано ми е съден куража
пред лицето на Страшния съд
да извърна очи и да кажа:
Ръкописите не горят!


БЯЛА ВРАНА

Макар и да знаем, че същият вятър ни роши
и същото алено слънце в кръвта ни искри,
и ние, добрите, понякога все пак сме лоши,
и лошите все пак понякога биват добри.

Сега вече нито мастилото, нито графитът
не могат описа и каза какво е било…
Но черните врани, изглежда, все пак не отлитат,
но бялата врана прощално помахва с крило!

А преспите вече улягат, капчукът прокапа
и пулсът на времето все по-дълбоко ечи…
И уж любовта, както казват, е винаги сляпа,
но как да избягам от нейните скръбни очи?

Бъди ми отвесната бръчка, сълза на ревера
и златното зъбче, пробляснало в плач или смях:
такава проклета, каквато те помня довчера,
и толкова мила, каквато сега те разбрах!

И сигурно утре ще вдигна очи в изненада:
това ли опазихме в своите празни ръце…

Току над главата ми още кръжи и не пада,
кръжи и не пада последното бяло перце!