ИСТОРИЯ ОТ ЮЖНАТА ЖП ЛИНИЯ

Станко Нацев

Щом отворих входната врата и над веждите ми започна да се ражда напрежение. След минута то се превърна в ярост, която се втурна към юмруците ми. И как да не се втурне, като видях, че крадци са изтърбушили цялото ми жилище. Гардеробът зееше подобно разбито чене на боксьор, а по земята се търкаляха изпомачкани моите ризи, панталони и якета. В кухнята, между парчетата изпотрошени чинии и чаши, проблясваха вилици, лъжици и ножове, които се чудеха защо още не съм ги награбил, за да направя с тях на салата наглите обирджии. А те наистина бяха нагли - на масата бяха разгънали един нотен лист със задраскана музика, върху които се мъдреше банкнота от 20 лева. Тя беше притисната с ключ, а под най-долното петолиние беше написано: „Оставяме ти джобни пари да видиш, че и ние сме хора.” Извиках полиция и докато ченгетата правеха оглед, лапнах два валериана, за да дойда на себе си.
На другия ден тръгнах към Калипетрово. Това Калипетрово е едно селце с вилна зона в горния край. В тая зона братовчедът Жоро има дървена барака, на която й вика „вила”. Жоро е музикант и наскоро се запиля из фиордите на Норвегия да свири по фериботите туристическа музика. Задрасканият нотен лист, за който вече споменах, беше негов - изоставен след ялов опит да изкомпозира балада. В него беше увил ключа от вилата си, за да не го объркам с някой друг, когато ходя на наглеждам имота му.
Мушнах в джоба 20-е лева и хванах пътя за Калипетрово. Ако не ми бяха отмъкнали трите хилядарки, вече щях да съм си купил фолксваген и с него сега да бръмча към вилата на братовчеда. В Калипетрово всичко беше окей. Никой не беше тарашил бараката на Жоро. Дори невестулка не беше зимувала в нея. От мен се искаше само да обера паяжините из ъглите, да отворя прозореца, за да прогоня спарения въздух и да запаля цигара на двора. Така и направих. Щракнах със запалката, всмукнах дълбоко и издухах дима във вид на въртяща се топка. Когато тази топка запълзя към дворната врата, видях един побелял съсед любопитно да ме разглежда зад стоварените пред дома му дървета за огрев. Като усети, че го забелязах, той се сконфузи и завъртя брадвата да цепи пънчетата. Тя обаче все гледаше да се изскубне от ръцете му. Съжалих го и се запътих да му помогна.
- Първоначално ви помислих за Жоро - рече дядото след като се ръкувахме. - Много си приличате, но ако бяхте истинският Жоро, до сега щяхте да сте надули музиката, както правеше той.
- Братовчеди сме, - рекох, - затова толкова си приличаме, но аз не съм музикант. Архитект съм. Дойдох да нагледам имота му и слава Богу, всичко е наред. Нямам друга работа и, ако не възразявате, ще ви помогна да нацепим дървата и да ги приберем.
Очите на възрастния човек грейнаха от радост. Аз хванах брадвата и за половин час опрасках всичко. Той взимаше по две-три пънчета и с тътреща походка ги отнасяше до една сушина. Накрая изтегли от кладенеца кофа вода и аз се разхладих с нея. Дядката ми подаде пешкирче да се изтрия и ме покани да седнем под лозницата - да изпием по чаша от неговото вино.
- Моето е най-хубавото в Калипетрово - похвали се той. - Викат му Рашковото, щото аз се казвам бай Рашко Рашев, пенсиониран кондуктор по южната железопътна линия. Пенсията ми е малка и няма да мога да ви платя за нацепването на моя огрев, обаче в замяна на това ще ви кажа по какъв начин ще можете да се сподобиете с много пари.
- Не е нужно да ми давате никакви пари - усмихнах се аз. - Реших да ви помогна по съседски.
- Така стори и Жоро, след като миналата година ми подмени спуканите керемиди от покрива - каза старецът и напълни с вино донесените две стъклени чаши. После допълни: - И пред него се извиних с малката си пенсия, и на него казах, че ще му разкрия как може да се зарадва на много пари, но той не взе на сериозно предложението ми. Дано вие се вслушате в думите ми.
Възрастният мъж донесе някаква навита на тръба хартия, но преди да я разгърне си разтърка челото и рече:
- Ще започна отдалече - от женитбата ми с Лина-Лора. - Казват, че жените с красиви имена са по-щастливи от другите и аз се чувствах избран от съдбата да бъда свидетел на това поверие. Лина-Лора имаше не само красиво име, но и страхотно тяло, от което можеше всеки ден да се взима не по 100, а по 200 процента радост. За да живеем като в рая, аз трябваше да нося повече пари и затова се хванах на работа в доломитовата кариера край селото. Тя пък плетеше жилетки и веднъж месечно хващаше автобус и влак, за да ги продава по пазарчетата в близките градчета и селца. Жилетките много се търсеха, защото в тях Лина-Лора вплиташе криле от пеперуди, които по някакъв свой начин предварително заздравяваше и дооцветяваше с билката „Дяволско око”.
Всичко това продължи до деня, в който жена ми се върна от пазар с някакъв иманяр. Запознали се във влака. Той й казал, че пътува насам, за да отвори имането на Христодул. Намирало се в планината над Калипетрово и било претъпкано със златни монети от римско време. Помоли да пренощува у нас. За да му повярвам, че говори истината, мъжът разгърна този омазнен свитък, върху който имаше изрисувани разни символи, край които се въртяха линии и стрелки. „Когато се стигне до пулсиращото водопадче и се тръгне източно от Синята скала - рече той, - трябва да се направят 1000 крачки към храста с вид на таралеж, защото е обрасъл с бодливи храсти. После следва да се спуснеш към сипея с формата на охлювна черупка и да потънеш в местността, която тук е отбелязана като „Джобът на Великана”. Веднъж влязъл в тоя джоб, трябва да държиш пътеката, която води на запад. И сега внимание: - Нещо много важно! - В този момент гостенинът ми се изправя и се прекръсти: - Настъпва най-отговорният момент. Иманярът трябва да извади от джоба си лула, изпечена от бяла глина, да я напълни със сухи вишневи листа и да я запали. Димът от нея ще се запъти към определена точка в зелената стена. Трябва да се хлътне с ляво рамо в тази зелена стена, за да се стигне до входа на пещерата на Христодул. Обаче в този момент от нея ще излетят хиляди комари, които ще налетят очите ти с цел да те ослепят. И ще те ослепят, и там завинаги ще оставиш белите си кости, ако предвидливо не си се запасил с дамски копринен чорап, който следва моментално да нахлузиш върху лицето си. - Моят гост се усмихна и потри длани. - Аз подробно съм разучил картата. Известен ми е всеки метър от пътя и утре ще се върна при вас като милионер. Няма начин да не набарам съкровището, защото днес получих знак от съдбата - и този знак е срещата със съпругата ви. Тя много прилича на Юлия Домна, жената на император Септимий Север. Изобразена е върху златен денарий, какъвто несъмнено ще има и в имането.”
Хапнахме, пийнахме и легнахме да спим. На сутринта отворих очи и какво да видя - нито иманяря, нито моята Лина-Лора. Няма ги никакви! Изпарили са се! Единствено картата със съкровището на Христодул ме уверяваше, че не сънувам. Този авантюрист беше отмъкнал моето съкровище Лина-Лора. За да не полудея от самота се назначих кондуктор по южната жп линия. Исках не само да се залисвам като чувам човешки гласове около мен, но и да разбера дали на тоя свят съществува човек, по-подло измамен от мене.

На другата сутрин аз се върнах в София и се обадих на братовчеда. Казах му, че с неговата вила всичко е наред и се похвалих, че съм пил от Рашковото вино, след нацепването на дървата му. Жоро се разсмя и ме попита дали за отплата не съм получил картата на Христодул. Историята с това съкровища бай Рашко пробутвал на всеки, който му помагал с нещо.
Цяла нощ се въртях в леглото. Ставах час по час и се взирах в омазнения лист с богатството на Христодул, който пенсионираният железничар на сбогуване ми пъхна в ръцете. Усетих, че ме хващат дяволите и след седмица тръгнах към Калипетрово. Преди това обаче си купих бяла глинена лула от един антикварен магазин, набавих си и вишневи листа от билкова аптека. Не забравих и копринения женски чорап. Продавачката в дамския бутик, в който влязох, през цялото време ме гледаше ехидно - сигурно ме беше взела за някой, който е обърнал сексуалната си ориентация… Но както и да е.
Пристигнах в Калипетрово и без да се обаждам на бай Рашко, хукнах към съкровището. Цели две нощи бях проучвал картата на Христодул. Измих си ръцете в пулсиращото водопадче, преброих 1000 крачки към таралежовото хълмче, два пъти се подхлъзвах в сипея с формата на охлювна черупка и потънах в „Джоба на Великана”. Усетих, че сърцето ми започва лудо да бие. С трепереща ръка извадих глинената лула, натъпкана с вишневи листа, и я запалих. Чух бръмчене на комари и моментално нахлузих копринения чорап. Тръгнах уверено напред, но след няколко крачки усетих, че хлътвам и ако не се бях уловил за някакъв клон, щях да потъна в голяма пропаст, пълна с вода. И да се удавя. За щастие успях да се изтегля обратно и щракнах с електрическото фенерче, с което предвидливо се бях снабдил в последния момент преди тръгването от София. Нещо просветна в краката ми. Наведох се и го вдигнах. Беше златна монета с изсечен върху нея профил на жена. Вероятно е изпаднала от джоба на иманяря, който е тършувал из съкровището на Христодул преди мене. Пъхнах я в джоба и тръгнах по обратния път.
Реших да се отбия при бай Рашко Рашев, за да му върна картата и да му разкажа за глупавия си опит да се правя на иманяр. Когато наближих дома му, забелязах в двора някаква жена да се върти из градината. Беше с прошарена коса и профилът й поразително приличаше на профила от златната монета, която намерих.
- Господине, - чух пенсионираният железничар да ми вика откъм кладенеца. - Елате да ви почерпя чаша изстудено вино. Моето съкровище Лина-Лора накрая се завърна при мене.
Отвърнах, че бързам да не изпусна автобуса, който има връзка с влака, и с бързи крачки се отдалечих. В София заварих пред дома си полицай. Готвеше се да остави бележка, че ме викат в полицейското управление. Моите обирджии били заловени. За една нощ успели да профукат в игрално казино половината от моите пари, но останалите щели да ми бъдат върнати срещу разписка.
Щом ги взема, ще си купя фолксваген. С него ще навестя бай Рашко, за да му върна свитъка с маршрута към заровеното имане на Христодул. Всъщност, за какво ще му трябва този свитък - нали вече си е възвърнал своето отмъкнато съкровище. А златният денарий с лика на Юлия Домна ще показвам на всеки, който смята, че му разказвам небивалици. Обзалагам се, че във влака по южната жп линия едва ли ще се намери някой, който ще може да разкаже по-странна история от тази.