Бленика

ЗЕЛЕНИТЕ РИЦАРИ

Градът със тежко злато бил е изграден,
затуй е непокътнат и до днешен ден.

От векове са тук все същите
и улиците му, и къщите.

Опасани със кули и стени,
стоят над морските вълни.

Стоят и гербовете по вратите,
ала отдавна са забравени дедите -

търговците, мореплавателите смели,
що нявга цялото море владели…

Със триста кораби, с безброй кервани,
пребродвали те целите Балкани

и носели чак в моята родина клета
ведно: бунтовен огън, стока и просвета.

Днес само двама жители от стария Дубровник
останали са в кулата на градския часовник:

два медни рицари, високо над площада,
изпросили от времето пощада -

да мерят вечно тука часовете,
под плащ позеленял от вековете…

ПИСМО

Сега е ярък слънчев ден, и сенките
по уличките тесни са се скрили,
тъмнеят сводовете им напречни,
в вериги каменни градът споили.

Във светлина и спомени загърнати,
мълчат край мене каменните къщи.
Не скръцват портите, балконите са пусти,
и никой белите завеси не разгръща.

Потъвам в тая самота… Не съм ли
и аз тук сянка, спомен, сън далечен?…
Познат е сякаш тоя дом с прозорци тесни
и таз врата, пред мен сега изпречена.

Ще вляза без дори на нея да почукам,
до стълбите от камък хладната цистерна ще ме срещне,
а горе на балкона - светло, безпределно,
пред моя взор морето пак ще блесне.

С примрежен поглед дълго аз ще диря
на хоризонта корабите бели,
с които ти се връщаш. И ще чакам
да чуя радостни камбани зазвънели…

Но не… Измама е… Лъжа се сенките
под това слънце, ярко загоряло.
Тук истина са само: то, морето
и мисълта ми, в миг към тебе полетяла…

НОЩ

Редица черни кипариси
и златния месец извит.
Потрепват звездите. Миришат
нагретите смолни треви.

Морето в краката ни дреме,
и кулите в нощния мрак
като два великана неми
израстват на морския бряг.

Проспали са те вековете.
В миг, стреснати от светлини,
събарят от ярост в морето
и крепост,
и град,
и звезди…

——————————

сп. „Изкуство и критика”, г. 1, кн. 4., 1938 г.