ПОРЕДНОТО ЗАВРЪЩАНЕ

Мария Филипова-Хаджи

Още като се удари колелото на самолета в земята и се усещаш цял. Тъй е всеки път. Първата глътка роден въздух е съживителна, иде ми да изкрещя като новородено. Дано никой не ми е прочел мислите. Нормална съм си.

Минавам митница, оглеждат ме подозрително, не се дразня, даже се радвам, че са бдителни родните ни митничари и няма да навлизам в подробности, за да не изглеждам на обидена. Излизам от летището в София.

Първата гледка: обърнато кошче за смет. Оглеждам се - дали никой не го е видял? Иде ми да се наведа и да събера боклука, все пак чужденци минават от тук, да не кажат… Докато се взирам в боклука, забелязвам двама представителни мъже, че са вперили погледи в мен. Набързо се запитах: дали все още мъжете се заглеждат в мен както някога, или защото се бях вторачила в боклуците? Дано не са си помислили, че съм клошарка! И подминавам.

Автобусът за Пловдив е приличен. Пътят - също, защото по него нямаше боклуци, дупки и други дразнещи неща. Какво говоря! Пейзажът беше изумителен! Няма такава красота по света! Освен това си е лично моя, родна!

Събирах я по пътя в мисли и прегръдки като терапия за онази тъпа носталгия, дето все се навира в душата ми и рови емоциите като бездомно псе. Дотътрям се до Пловдив. Какъв хубав град имам! Да можех да го взема със себе си през дългите пътувания - друго не ми трябва. Ама че глупости говоря! Умувам: дали да си отида у дома, където никой не ме чака, или директно да замина за Бургас.

Та нали куфара ми е пълен с подаръци само за внуците, какво да правя в Пловдив! Май трябваше това да го помисля още в София, а не като бай ти Ганя да си купувам билет на всяка спирка. Нищо. Опашката на гарата е голяма, хората са намръщени - това не ме дразни. Уморени са. Гарата е мръсничка. Нищо - моя си е.

Поглеждам си парите - имам само 30 лева. Нямам време да търся обменно бюро, надявам се тези да ми стигнат. В Бургас ще сменя валута. Оглеждам се, говори ми се с някого, просто ми се говори на български! Няма значение какво. Почти се усмихвам - никой не ми се усмихва.

Хората си отместват погледа от мен щом се засекат погледите ни. Започва да ми става малко тъжно. Идва реда ми на касата. Питам за цената на билета. Уверявам се, че левчетата ще ми стигнат за билет в двете посоки. Подавам единствените си трийсет лева. И одисеята започва. Един коварен поглед ме сряза:

- А бе нямате ли по-дребни, бе? Откъде да ви връщам сега?

Опитах се да уверя жената, че това са ми единствените левове и нямах време да сменя валута и да разваля дребни, защото идвам направо от летището и…
Тя ми крещи:

- А бе не ме интересува откъде идвате бе! Виж я ти!

В следващият момент тя ми бута парите през гишето и нервно нарежда:

- Дайте ми точни! Ако нямате, идете да ги развалите някъде и тогава елате!

Всичката ми кръв се вдигна нагоре и ей сега ще изскочи от мен и ще залее тази проста жена. Най-после разбрах, че аз точно в този момент съм се приземила и трябва да съм наясно къде. При такова приземяване се налага да си сменя скафандъра - това го бях пропуснала. Ще ми крещи тя на мене, дето стъпките ми още са пълни с изплакани мисли по Родината. Чуждите не са ми викали така!

Усещам как ноктите ми се уголемяват и в следващия момент главата ми почти е напъхана в гишето. Не крещя, само кротко процеждам през зъби:

- Веднага ми дайте билета, да не влизам вътре и да се разправяме! Ясно ли е? Не съм ви дала банкнота от сто лева, а трийсет. Билета ми струва двайсет и няколко лева. Да не би в тази голяма опашка всички да държат точни пари?

Крещящото нещо насреща ми се сви на стола, след миг ми подаде билета и една шепа жълти стотинки, сякаш една седмица ги е събирала точно за мен.

Хората от опашката се изнервиха докато онази броеше стотинки и без да знаят какво се случва, започнаха да ме навикват един през друг:

- Хайде бе, какво става там, няма вас да чакаме, изпускаме си влака, какво се мотаете…

Опитвам се да кажа, че вината не е в мен. Никой не чува. Дори един мъж ми се опули:

- Хайде махайте се, вас ще слушаме тука.

Сърцето ми ще изскочи! Къде се набутах сред тия хора? Какво им сторих? Сгреших ли с нещо? Трябва да се успокоя. При внуците си отивам. Има ли по-хубаво от туй? И прогонвам негативните емоции.

Миризмата във влака беше непоносимо убийствена. От парфюм, до пот и крака. Настроих си психиката доколкото можах и се изолирах - няма ме тук. Така чух само на пресекулки забележки, нападки и обиди между пътниците - защо този багаж тук сте сложили, вдигнете си куфара горе, да не сте само вие, всички били селяни… и все от този род. До някое време хората дремеха и ставаше тихо. Само на големите гари тези разговори се подновяваха.

Така най-после стигнах до Бургас. Изпратих на децата СМС да не ме чакат, ще взема такси и ще отида у тях. Слизам от влака. Все любезни хора ме канят за такси. Приемам една от поканите и тръгваме към таксито. Шофьорът ми прибира куфара в багажника и пита:

- За къде пътуваме?

- За Лазур - отговарям.

- О, ама вие сте за града?

- Ами да. За къде да съм?

- Аз помислих, че сте за Поморие, или Созопол.

- Вие не сте ме питали. Питахте само дали искам такси.

- Ами не, питайте някой друг, аз съм за извън града.

Шофьорът извади куфара ми обратно и буквално ме напъди. И сякаш да се оправдае, рече:

- Питайте ей онзи колега с кафявото яке!

А колегата му сам ме попита:

- За къде сте?

- За Лазур.

- Не, не съм за там.

Ядосана поемам към автобусната спирка. Тя е на десет-петнайсет метра. Докато стигна до нея, трети шофьор ме пита:

- За къде сте?

- А бе я си гледай работата! За където си искам! - троснато отговарям и едва не изтърсвам някоя обидна дума, а такива вече доста напираха зад зъбите ми.

Айдеее, вече влизам и аз в час!

Отивам на автобусната спирка, сядам и поемам дълбоко въздух, за да се успокоя. В миг се сещам, че не зная дали трябва да си купя билет от павилиона, който е точно зад мен, или може би в автобуса има кондуктор. Навеждам се над малкото прозорче на павилиона и питам продавачката:

- Извинете, при вас ли се продават билетчета за автобуса, или в автобуса мога да си купя?

- А бе стига сте ме занимавали с тия билетчета бе! Аз да не съм тука бюро-справки! Ай махайте ми се от главата! - изкрещя насреща ми някакво разрошено чудовище, с един пласт червило на устата.

Е, няма накъде вече! Пъхам си главата в прозорчето и изкрещявам почти колкото нещото насреща ми:

- Ако вляза вътре, ще ти скъсам главата! Ясно ли ти е? Аз те питам като човек, но разбрах, че не си!

Обръщам се обратно и вече не знам дали съм жива. Сърцето ми ще изскочи, главата ми ще експлодира.

И в този момент… Пред мен спира такси, шофьорът слиза, заобикаля колата, идва до мен, взема ми куфара и тихо, спокойно пита:

- Нали сте за Лазур?

Гледам като подплашена. Не знам дали е реален, нито дали е нормален. Да не би да е някой крадец? Може пък онези шофьори, дето ги нахоках, да са му казали, че „ей тази жена на спирката е за града” и той просто има път в тази посока.

Поклатих утвърдително глава и послушно влязох в таксито. Уморена, като пребита от бой, загледах се в една точка, спомних си последните няколко часа откакто влязох в Родината и установих, че това бяха първите кротки, спокойни, мили и дори нежни думи, които чух. И сълзите ми текнаха като отприщени.

- Добре ли сте? - попита ме шофьорът, видял ме е в огледалото.

Идеше ми да изрева, да хлипам, да викам, за да излезе болката.

- Да… - прошепнах. - Момче, човек си идва в родината само за една прегръдка и за нищо друго. Начуждувал се е с чуждите. И като го нахокат своите, нататък пътищата свършват. Губиш смисъл и да стоиш тук, и да се връщаш, и да живееш въобще.

Шофьорът въздиша дълбоко, съгласява се с мен и започва да одумва всички системи в страната, като назовава имена на разни хора, навярно политици и управляващи, които аз въобще не знам, защото не е възможно да слушаш всеки ден чужда телевизия и веднъж на седмица или на месец да надникнеш в сайт с български новини и да си в течение на водещите имена у нас.

Пристигам в Лазур. Плащам на шофьора с добър бакшиш, та поне мене да не одума и отивам при децата. При първата прегръдка сдържам сълзите, като се прибера ще си плача, тях да не притеснявам. Разтоварвам куфара и джобовете, научавам бегло за успехите на внуците в училище и на другия ден си тръгвам.

Пътят назад е още по-труден. А мисълта не се побира в нито една дума. Не знам дали е смислено това, но само то ми хрумва: когато сме болни от грип, пием чайове, тъпчем се с кой каквото ни каже, почваме с хрема, вдигаме температура, кашляме до съдиране - накрая се оказва, че каквото и да пиеш, грипа си минава от само себе си.

Вирусът сам идва и сам си отива. Верно, за някои оставя поражения, за други - не. Защо точно за това се сещам?

Ами толкова много години караме политически грип - не минава и не минава.

Нито едно правителство не помогна да отмине тоя грип. Но имам странно чувство, че още малко и ще си мине от само себе си.

Предчувствие ли е, мечта ли е, не знам. Как ще мине? Също не знам как. Но ще си иде, защото нищо не е вечно.

Ами пораженията? Те от гриповете ли са, или просто сме си такова племе?