ФРАГМЕНТИ

Драгомир Шопов

Преди доста години за първи път се докоснах до поезията на големия френски поет Ален Боске. Това стана след като прочетох преводите на Лъчезар Станчев, пресъздали по блестящ начин интересния, сложен и драматичен свят на французина. Беше ми любопитно да науча, че родителите му заедно с петгодишния им син са живели известно време в България - отначало във Варна, а сетне в София. Потопен дълбоко в творческия свят на Боске, още под влияние на работата с преводите, Лачезар Станчев ми обърна внимание на следния куплет на Боске:
Защо съм с разум здрав? - Безумен е светът.
Живея от порок, „поезия” наречен.
Виновен ли съм аз? - Вървя по своя път.
Да съществувам в стих - на туй съм аз обречен.
Оттук заговорихме за Париж. Нашият поет, седнал на една пейка, огрян от щедрото парижко слънце, дълго гледал играещите си наблизо деца, които ритали топка в сянката на прастара катедрала. Тогава той си припомнил едно от парижките стихотворения на Атанас Далчев, в което също имало тълпа деца. Те не играели, а вървели подир стражаря и се опивали от звуците на медната тръба, блестяща в ръцете на тръбача. Всяко искало да бъде по-близо до него… Интересен феномен - в един далечен, чужд, огромен и безразличен град има нещо, което сгрява бедното сърце на поета: децата. Навсякъде едни и същи. Те населяват неговите усещания, ободряват го или го натъжават, но, най-важното, не му разрешават да се чувства отчаяно самотен. Въпреки че, както пише Далчев:
Във този черен като въглен град
ще бъде зимата наверно черна,
незнайни - ангелите и снегът…
И както е усетил Париж Лъчезар Станчев:
Огромен град, пред теб немея
и ставам чужд и дребен аз,
тук ще загубя своя глас
и с къщите ще почернея.

Не се страхувай да обичаш.

Колкото повече остарява човек, толкова повече той съществува чрез спомените си.

Страхливецът умира всеки ден.

Гостувах у големия малък художник Георги Павлов - Павлето. Не помня как разговорът се завъртя около кървавите септемврийски дни и нощи на 1923 година. „Знаеш ли - рече ми Павлето - и сега, след толкова години, още чувам сребърния глас на Огоста, която шепне молитви. И сега, в този миг, над мене висне звън на камбани. Това искам да нарисувам, да нарисувам и мъжете, избитите мъже, проснати върху коравата пръст, а над тях - една бледа луна, покрила ги със синкава пелена, за да направи по-спокоен вечният им сън”. Незнам дали Павлето е осъществил своето намерение, но знам, че художникът беше станал поет.

Юго за Волтер, който непрестанно воювал с монархията, с църквата, с аристокрацията: „Какво било оръжието му? То е леко като вятър и съкрушава като мълния. Това е перото.”

Дали има съвременни писатели, които са в правото си да кажат като Чехов: „Аз пиша живота”?

Изкуството е борба - може би най-благородната.

Не мога да си представя развитието на литературния процес без наличието на стойностна литературна критика, белязана със знака на ерудицията и независимостта на критика, на точността на анализа… Литературният критик трябва да притежава богата култура, трайно изградени философско-естетически позиции и критерии. Отмина времето, когато нашата критика беше задължена да се съобразява с извънлитературни инструкции, спуснати отгоре, които повеляваха за кого да се пишат само хвалебствия, кой да бъде критикуван, кой - премълчаван. Тежка и отговорна е работата на одарения критик. Един френски естет беше писал: „Критиката е най-тежкият от всички занаяти, най-неблагодарният. Никой не е доволен, не ви благодари за доброто, което сте казвали и никой не забравя укора или бележката, която сте му направили. Бедните критици! Губят си времето да четат чуждите книги и не успяват сами да напишат своите…”

Силният талант затова е силен, защото може успешно да се пребори с дребнавото, недостойното; защото самата му същност го прави горд и независим. Големият писател трябва да бъде и голяма личност, въпреки условията, които му предлага животът.

На Жан-Жак Русо принадлежат тези думи: „В момента, в който някой каже за държавните работи: Какво ме интересува? - държавата трябва да се смята за загубена”. И още едни думи на великия философ: „Никой гражданин не бива да е толкова богат, че да може да купи друг гражданин, нито пък толкова беден, че да е принуден да се продава.”

Определението „фалшив човек” най-точно приляга за Симеон Сакскобургготски.

Колко полезно би било за българите, ако помнеха завещаното от големите личности в нашата история. Ако това беше се случило, много от сегашните ни политици нямаше да предизвикват гневни реакции сред обикновените хора със своята неподготвеност, с политическия си далтонизъм, с раболепното си желание да реанимират монархическата институция… Те щяха да знаят, например, думите на големия демократ Александър Стамболийски, че: „Монархизмът в конституционните държави е същинска охтика в белия дроб: нито можеш да го подложиш на сполучлива операция, нито пък трябва да го оставиш да се развива за сметка на жизнените сили в народния организъм”.

Титаните на духа, където и да са по света, защитени единствено и само от зрелостта и дързостта на таланта си, се превръщат в жители на всички епохи.

Великите творения на великите творци - поети, белетристи, художници, композитори - носят в себе си бъдеще.

Звуците на нощта - високите гласове на боклукчиите и рева на натоварения с боклук камион, лая на бездомните кучета, токчетата на проститутките, тракащи по безлюдния тротоар, тревожният писък на линейката и усещането, че тази нощ никога няма да свърши.

От всички видове огради най-предпочитам живия плет. Той не отделя напълно къщата и двора от шума на улицата, така че да не можеш да разбереш какво става навън. Не те изолира безнадеждно. Не пречи на людските гласове да го прехвърлят и да паднат в двора ти, за да го оживят, когато е самотен. И все пак преградата съществува, но без да се натрапва. Ако минаващият по улицата поиска, той лесно може да види какво има в двора. Аз видях през един такъв жив плет малка, приветлива синя къща с плочест двор, с много дървета и с много цветя. Тук-там бяха разхвърляни детски играчки, а на едно малко велосипедче беше кацнал гълъб. Чудесна гледка и добре, че нямаше дебел зид, който да я скрива ревниво от чуждите очи. Защото всяка висока и тежка ограда отнема нещо от нас и ни прави по-недоверчиви към онези, които живеят зад нея.

В съседния двор имаше височко израсло люляково дръвче. В неголямата ни махала силно се усещаше уханието на люляка, навремени надвил бензинното зловоние, така типично за град с много коли, автобуси, мотоциклети, камиони… Но един ден, поглеждайки към двора, с изненада видях, че люлякът го няма. Някой го беше отсякъл през нощта, на тъмно. Злосторникът се оказа един от съседите - новобогаташ, който ненавиждал люляка, защото дръвчето му пречило да паркира спокойно скъпата си кола. Тук слагам точка, която побира цялото ми презрение към такива съвременни българи.

Една от трагедиите на съвременния човек е загубата на неговите мечти. Ние, българите, особено добре осъзнаваме това, тъй като в безкрайния преход към т. нар. демокрация мечтите ни бяха безмилостно похитени и ограбени по повелите на някакъв зловещ сценарий. А сценаристи дал Бог и в България, и извън нея.

Големият руски поет Александър Блок признава: „Аз се боя ужасно от думите. В техния възторг е лесно да потънеш”.

Едно писмо на Яворов от 1905 година. Поетът пише: „Всяко чувство, ако не и всяка мисъл, е преди всичко една мелодия. Стихотворението най-често се поражда в душата на поета като една песен без думи. И тогава неговата задача е - колко странно! - да търси конкретен факт за поетическата експлоатация, да търси сюжет, в който би могъл да облече настроението си. Но ако музикалността в поезията се постига чрез разпоредбата на речта и щом музиката предшества всичко друго - то формата трябва да играе в поетическото творчество безспорно видна роля. И само истински художници поети - човек може да бъде поет, без да е същевременно художник, а болшинството са такива - могат да установят, съзнателно, оная хармония между външната и вътрешната страна на своите работи, която им придава значение и дълговечност. Защото, да намери човек тъкмо подходящата форма за дадена поетическа работа, то значи да отнеме възможността на други подир него да откриват още веднъж Америка”.

Една индийска мъдрост: „Ако искаш да вървиш бързо, върви сам. Ако искаш да стигнеш далече, вървете заедно”.

Когато погребвали нежния поет Димитър Бояджиев един слънчев лъч се проврял през листата на дървото и спрял върху челото на мъртвия, преди над него да хлопне капакът на ковчега. Може би това е била единствената милувка за нещастния поет, към който животът е бил голям скъперник.

Моралните послания, които са в тъканта на една значима литературна творба, могат да освободят просветения човек от потискащите го страхове и предразсъдъци.

Творчеството на големите писатели винаги е съвременно.

Струва ми се понякога, че днешният български свят е съставен само от бяло и черно. Колкото и да се старая да видя други цветове, това не се случва.

Преди време един наш писател, попитан за работата си върху негов роман, каза нещо, което ме изуми. Той предварително знаел точно колко страници ще е романът, някъде около 340 и, забележете, знаел даже какво ще е съдържанието на всяка страница. (!) Това е абсолютно невъзможно, освен ако въпросният писател е разполагал с романа, за който става дума, преди да излезе от печат с неговото име - т. е., да е получил и прочел чуждо съчинение. Друг е въпросът, ако е така, по какви причини се е стигнало до този абсурд. Кой е истинският автор, защо този автор не е публикувал романа си със своето име, какво му е попречило да го стори, жив ли е, известни ли са и други негови съчинения… Много въпроси, на които едва ли някога ще се даде верен отговор. Такъв отговор вероятно би довел до неприятни последици за писателя, присвоил си може би чуждо произведение, публикувано с неговото име.

Някой, не помня вече кой, бе заявил, че има две истини - на живота и на изкуството. Не съм съвсем сигурен дали е прав, но в никакъв случай не се наемам да го оборвам.

Разговаряме с Елисавета Багряна за ранните й стъпки в поезията, за голямата роля на литературния критик Владимир Василев, редактор на прочутото списание „Златорог”, върху нейното развитие, за страстта й да пътува, да опознава нови светове и хора, за работата й в авторитетното литературно списание „Септември”, за това, че сериозният творец никога не трябва да бяга от съвременността… „Дори когато пише за едно дърво в градината, поетът може да загатне по подходящ начин, че това дърво не е защитено от киселинните дъждове на ХХ век” - съм запомнил точно думите на голямата поетеса.

Известният художник проф. Стоян Домусчиев ми беше казал, че когато големият наш живописец Васил Стоилов бил в Париж, го запитали с какъв багаж е пристигнал във френската столица. Той отговорил простичко: „С две папки рисунки от България”.

В последните години все по-често ми се налага да си задавам въпроса дали в раненото българско време сме достойни за голямото име и голямото дело на Иван Вазов. Струва ми се - не! Защото у нас се намериха духовни измекяри, които заявиха без капка срам, че Вазов е старомоден, едва ли не излишен; че „Под игото” е поръчков роман, заплатен с руски рубли. Някои съвременни кирякстефчовци не успяха да скрият огромното си разочарование, когато в „Голямото четене” по телевизията преди години читателският вот постави на първо място романа на дядо Вазов. Невзрачните водещи на тази телевизионна проява бяха втрещени, изненадани, объркани. На тях и на всички други интелектуални паразити искам да припомня какво заявява през 1897 година известният френски славист Луи Леже. Той е посетил България след потушаването на Априлското въстание и е публикувал статии за страданията на изтерзаната ни родина. Леже е бил избран за почетен член на Българското книжовно дружество (сега БАН). Издал е книгите „Кирил и Методий”, „България”, „Славянска митология” и др. Луи Леже пише: „Под игото” заема в южнославянската литература също такова славно място, каквото заема романът „Война и мир” в руската литература”. Незнам как би приел тези думи на видния френски интелектуалец преподавателят в Софийския университет Никола Георгиев, божем професор. Той се одързости да мери ръст не с друг някой, а точно с Вазов. Да го отрича, решил, че във времето на т. нар. демократични промени може да премери хилавите си сили с колоса. Плод на това професорско решение е жалкият му пасквил „Краевековно зачеркване”. Ще посоча само малко от бълнуванията на професора. Той говори по повод стихотворението на Вазов „Двайсетий век” за „Вазовата склонност към приспособяване”, т. е. - да пригажда стари свои творби към „нова конюнктура”. Оттук и „гениалният” професорски промисъл, че литературното и гражданското поведение на патриарха на нашата литература биха могли да се определят като „съобразителни”. Каква празнота в нашите досегашни познания за Иван Вазов! Да не знаем какъв голям приспособенец е бил този човек! Професорската канонада продължава, продължава охулването, обезценяването, отрицанието. За Георгиев понятието „народен поет” е „така смътно, както и понятието национален идеал”. Да не говорим за заслужените юбилеи на народния поет. Според Георгиев понятието „народен” нямало да издържи критиката на разума. На чий разум, професоре? Кажете, толкова ли глупав и неразумен считате, че е българският народ, вложил в понятията „дядо Вазов” и „народен поет” своето синовно преклонение, обич и уважение към великия сопотчанин? Не се ли срамувате да носите титлата „професор”, господин Георгиев?

Свободата на словото е наистина голяма придобивка на демокрацията, но когато тази демокрация не е само на книга.

Струва си човек да се замисли над тези думи на големия поет Александър Геров: „Животът е в мен, но и смъртта е в мен. Те всеки час по нещо разговарят…”

Когато почина баща ми, смутен и объркан, забравих да сложа пара в джоба му, за да плати на лодкаря Харон и той да го преведе през река Лета, заедно с другите мъртви. Сигурно строгият Харон, синът на Ереб и Нощта, е бил недоволен и сърдит на моя баща. И аз, толкова години вече, все се питам къде ли се намира баща ми, къде ли безпаричен живее в своята смърт.

Изчезнаха врабчетата в нашия град - още едно доказателство за това какви поражения върху живота нанася замърсената от неразумната човешка дейност природа. И това няма да има край.

Не се обръщай назад, където си бил млад, силен, амбициозен… Ще ти бъде много трудно, ако трябва да продължаваш напред.

Почина известният наш скулптор Георги Апостолов. Тъжната вест ме върна двайсетина години назад. Тогава двамата с него пътувахме за някакви културни празници в родния му град Монтана. Каква беше изненадата ни, когато съвсем близо до града видяхме разрушения паметник на септемврийците от 1923 година - една от запомнящите се творби на Апостолов. Спряхме, а той бавно обходи каменния постамент, около който като тежки трупове лежаха парчета изпочупени глави, ръце, крака. Бай Георги приклякваше до отломките, гледаше ги с мъка и сигурно в тези минути си е спомнил как е извайвал триметровите мъжки фигури, символизиращи неумиращия порив на българина за свобода. Наблюдавах осиротелия ваятел, наблюдавах плачещите му ръце, които прегръщаха камъните и се питах „Защо?” Кой „демократ” се бе побоял от този паметник и го бе разрушил, за да изчезне спомена за борбата, за силата, за саможертвата? Тежко и горко на общество, което се страхува от спомена.

В България нямаме Национален пантеон, който да напомня на поколенията за строителите на нашата държава, за възрожденци и бележити пълководци, за най-видни творци на българската култура, наука и изкуство. А защо не е издигнат такъв монумент? Може би защото, предвид нашите прословути балкански нрави и политически страсти, не би се стигнало до разумно общо решение кои заслужили българи трябва да намерят място в него.

У Елиас Канети прочетох: „Истинският творец се състезава с мъртвите, а не с живите.”

Известният наш писател-фантаст Любен Дилов бе казал: „Ботев загива ненужно едва 28-годишен, вместо да израсне в един от големите творящи умове на Европа, та да се гордеем с него във всички времена. Спечелихме ли от това, че заради ранната си гибел, той си остана регионално явление?” Считам за ненужно да коментирам тези думи, недостойни за човек на перото.

Римският поет Катул, известен представител на Александрийската школа, е казал: „Няма нищо по-глупаво от глупавия смях”. Сякаш мъдрецът е имал предвид глупавия смях, с който ни заливат некадърни хумористи и водещи от синия екран.

Всяка болка има Ахилесова пета.

Особено вълнение изпитах, когато за първи път видях внушителната скулптурна работа на големия майстор-ваятел Иван Лазаров - „Те победиха” , с образите на двамата мъченика на българската земя: селянинът и биволът. Двама другари, един до друг, както са били на нивата и на бойното поле по време на Балканската война. Замисленият селянин с калпак и ямурлук, с пушка под мишница и биволът, стъпващ тежко, сякаш още усещащ писъка на куршумите покрай себе си. Авторът е сроден с народния дух и затова с такава сила показва българското, родното. Лазаров казва: „Аз се родих като скулптор през Балканската война. Една народна война, която увлече и ентусиазира всички”. Той не обръща погледа си на творец към разни царски генерали, по чиито изпъчени гърди висят ордени и медали. Те не го интересуват. Интересува го обикновеният победител във войната - бедният селянин, сменил за малко ралото с пушката, за да поеме след победата отново ралото в здравите си ръце. В своите автобиографични бележки Иван Лазаров отбелязва: „Създал съм около 250-300 скулптурни творби. Между тях са три, с които мога да се гордея. Тия мои творби са бюстът на Берон в Борисовата градина, паметникът на Яворов в софийските гробища и паметникът на Димчо Дебелянов в Копривщица”.

Имам усещането, че чрез поезията най-пряко, без каквито и да са посредници, поетът общува с Бога.

Изкуството е свобода.

Никоя нощ не може да бъде безкрайна.

Много е трудно човек да живее само с миналото. Но в зависимост от условията на съвременното, често пъти миналото е за предпочитане.

Анатол Франс: „Едно нещо, което придава особена привлекателност на човешката мисъл, е тревогата. Дух, който не е никак терзан, ме дразни и ми досажда”.

Понякога за писателя е нужно да разбере езика на предметите, които нерядко имат съществена роля в тъканта на авторовата творба, независимо дали тя е в мерена или в немерена реч.

На големия земеделски деец Петко Д. Петков принадлежат тези думи: „Не е опълченец онзи, който е видял Самарското знаме, а който се е бил за него”.

Никога не си разрешавай да изпитваш страх от истината.

Твърде интересни мисли за някои от най-видните имена в българската литература ни е оставил академик Михаил Арнаудов - мисли на отлично запознат с творчеството им човек, техен съвременник и свидетел на житейските им драми, точен оценител на присъствието им в обществения и духовен живот на нацията. При една среща с Иван Вазов младият още Арнаудов му казал, че е прочел неговите най-нови творения и че ще напише нещо за тях. Изненадал го отговора на народния поет: „Моля, бъдете само по-снизходителен”. „Големият писател - пише Арнаудов - автор на прочути вече произведения, се е чувствал очевидно силно оскърбен от някои отрицателни отзиви за творчеството си и неслучайно е търсил признание дори от начинатели в критиката като мен”. Остро наблюдателният Арнаудов е следил отблизо гневната кампания на Пенчо Славейков против Вазов. И е написал: „Тази кампания идваше не толкова от популярността на Вазов - популярен стана бързо и Яворов, без Пенчо да му завиди - колкото от чувството за собственото си безсилие, на мъчителното „потене” при създаване, старателно подчертавано от противната страна. Не сам ли Пенчо изповядваше в едно стихотворение: „съмнение в моя дар”. Пенчо имаше понякога това убийствено съмнение в себе си, страдаше от липсата на чисти поетически възприятия и вълнения, знаеше, че сам пише не под напора на непреодолимо и истински продуктивно настроение, а по силата на естетическия си разум и на волята си да се утвърди като писател”. Тези разсъждения на Михаил Арнаудов ми напомниха нещо, което бях прочел у Вазов, който пише за някои посредствени или изкуствени поети, като не отминава и Пенчо Славейков: „Неговите песни, измъчени и пресилени, неподгрети от божествен огън, отгонват даже въоръжения с най-добра воля читател!”

Когато съм бивал далече от родината съм се чувствал много по-близо до нея.

Една латинска мъдрост гласи: „За стремящия се към власт най-удобен е най-бедният”.

В поезията не трябва да има дребни неща. Ако все пак някъде се срещат, те са необходими детайли, които подпомагат изграждането на цялото.

Крадци откраднаха ордените на моя дядо, участник в две войни, които грижливо пазех в дома си. Откраднаха и два акварелни пейзажа, подарени ми от художника Петър Дамянов, бащата на поета Дамян Дамянов. На стената, където бяха картините, се откроиха бели петна, а една бяла сълза изплака душата ми за моя ограбен дядо.

Какво щастие и каква утеха за разумния човек е възможността да разбира природата.

Грешките на другите понякога са в състояние да те научат на правилно мислене и поведение.

Многото поражения могат да доведат до победа.

Само човек без съвест може да се отрече от своята родина.

Без борба няма победа.

С литературния критик Борис Делчев излизаме от писателското кафене. Делчев е както винаги енергично разговорлив, този път прицел на неговото остро словесно жило е излязлата наскоро „Антология на българската поезия”. „Представи си - казва ми той - включените в нея съвременни поети са определени чрез тайно гласуване. Това е безпрецедентен случай. Атанас Далчев правилно бе писал, че всяка антология е една форма на критика. Това в никакъв случай обаче не може да се каже за тази антология, в която всичко е натъкмено с един таен вот, без обективна оценка и обсъждане на предложените стихотворения, някои от които са твърде слаби. Зад такъв вот всеки от съставителите може да прикрие своите предпочитания и никой няма да поеме отговорност за неблагополучията в Антологията.”