СЪВРЕМЕННА ФРАНЦИЯ ВСЕ ПОВЕЧЕ СЕ ПРЕВРЪЩА В АНТИФРАНЦИЯ

Александър Дугин

превод: Литературен свят

Третата Република: към Народен Фронт

Третата Република във Франция съществувала от 1870 до 1940 г. В този период буржоазните реформи и модернизацията на френското общество продължили, и общият вектор на френския историал от епохата на Модерна оставал неизменен.

Вече през XIX век след края на епохата на Наполеон Франция по основните европейски геополитически въпроси трайно застанала на страната на Великобритания в опозиция на набиращата сили Германия. По такъв начин бил създаден атлантисткият френско-английски блок, противостоящ на европейско-континенталния германски. На този геополитически дуализъм в европейското пространство съответствал и цивилизационен дуализъм: Франция и Англия били в авангарда на прогресивното буржоазното либерално-демократично общество, докато Германия (и отчасти Австро-Унгария) се развивали в «догонващ» режим, провежда модернизация в отбранителен ключ - най-напред за да отговорят на предизвикателствата на западните си съседи. Още по- отдалечена и фрагментарна била в този период модернизацията на царска Русия, намираща се срещу цяла Европа, започвайки от трагичните събития в Кримската война, когато срещу нея в строй поела англо-френската коалиция, подкрепяща Турция при неутралитета на Австрия, която, теоретично, би трябвало да бъде на страната на Русия. Така Франция и при Наполеон III, и в периода на Третата Република трайно се утвърдила се в структурата на атлантисткия буржоазен лагер, откроявайки се наред с Англия като втория й важен полюс.

Преди Първата световна война Франция и Англия сключват съюз (Антанта, Entente) срещу Германия, в който успяват да въвлекат и Русия на Николай II, имаща с Германия свои локални геополитически търкания.

Конфликтите между страните от Антантата (към която в решителния момент се присъединили и САЩ) и Германия в съюз с Австро-Унгария прерастват в Първата световна война (1914 - 1918), станала една от най-кървавите и мащабни войни в човешката история. Формално тя била сблъсък на няколко големи европейски национални Държави, всяка от които се стремяла да затвърди териториалните си позиции, да защити своите интереси както в Европа, така и в колониите, да се засили и да отслаби противника. Но ние виждаме, че от цивилизационна гледна точка, двата противоборстващи лагера представлявали три различни цивилизационни сегмента.

- Англия, Франция и САЩ (от този момент уверено засилващи позициите си в световен мащаб и заставащи в авангарда на атлантическата цивилизация) представлявали полюсът на Модерна, където буржоазните реформи и модернизацията били изцяло и напълно вътрешни явления (при това, че Британската империя била в онзи момент пред останалите).

- Германия и Австро-Унгария, представляващи Средна Европа, запазвали малко повече от характерните черти на традиционното общества, и тяхната модернизация била отчасти отговор на страните от Западна Европа. Това бил полюсът на континентална консервативна Европа.

- Руската Империя била още по-традиционна, макар и също така засегната от модернизацията и европеизацията. Но характерът на тези процеси бил още по-външен, отколкото в случая с Германия и Австро-Унгария, а самото общество още по-консервативно.

Това, че в такава ситуация Франция успяла да убеди руския цар Николай II към съюз с Антантата, било сериозен успех на атлантистката дипломация и признак за ефективната дейност на масонските структури в Русия, които почти напълно контролирали Държавната дума.

Именно затова след падането на монархията Временното правителство, състоящо се от масони и ръководено от масона А. Ф. Керенски, въпреки тежкото политическо положение запазило верността си на съюзник към Антантата, а в периода на Гражданската война Антантата, на свой ред, поддържала бялото движение, чиито ръководители продължили политиката на Временното правителство.

По такъв начин масонската буржоазна мрежа в царска Русия в началото на ХХ век се оказала най-важният политически инструмент в организираната от Запада широка антигерманска и антиавстрийска коалиция, като включването в тази война на Русия на страната на Антантата довело до падането на монархията и рязко отслабване на Държавата като цяло, и същевременно до спасяването на Франция от успешното на първо време немско настъпление. След като в Русия дошли на власт прогермански настроените болшевики, те побързали да сключат сепаративен мир с Германия, но това вече не спасило Втория Райх от поражението. Окончателно победата на Антантата било предопределено от влизането във войната на САЩ.

За Франция Първата световна война завършило с победа, и не случайно капитулацията на Германия била подписана край Париж в Версайския дворец, което поставило Франция символично не просто в редицата на победителите, но я правело сред тях главен.

От гледна точка на френския историал, в контекста на френския Модерн победата в Първата световна война била възприета като триумф на авангарда на буржоазно-демократичните сили над консервативна Европа.

Показателно е, че сред загубилите била германската монархия на Хогенцолерните, австрийската монархия на Хабсбургите, а освен това като резултат от Първата световна война изчезнали и още две Империи - Османската и Руската. Така че от идеологическа гледна точка, Модернът окончателно победил остатъците на традиционното общество, въплътени в консервативното общество на Германия (Второй Рейх) и в последните световни Империи - Османската и Руската. От геополитическа гледна точка, Версай бил фиксация на триумфа на таласокрацията, Морското Могъщество (Sea Power), което предопределило баланса на силите в Европа и в следващия междувоенен период.

След края на Първата световна война в Европа започва подем на крайния национализъм. В Италия идват на власт фашистите на Мусолини, а в Германия назряват реваншистки тенденции, идейно осъществила се в Консервативната Революция, а политически - в успехите на националсоциалистическото движение на Хитлер.

Същата вълна завладява и други страни - най-напред Испания и Португалия, където традиционно били силни консервативните сили и настроения. Но паралелно с това набират в Европа набират скорост и крайно левите - комунистическите и социалистическите тенденции (в определена степен вдъхновени от успехите на руските болшевики).

Освен това активно продължават и буржоазно-демократичните реформи в политиката, икономиката и идеологията. Пак тогава едновременно в Австрия и Англия започва формулировка на либералната идеология на нов исторически етап. Това течение е прието да се нарича неолиберализъм (Ф. фон Хайек, К. Попър и т.н.). Така, в междувоенния период в Европа се създават три ясно изразени идеологически лагери, въоръжени с три политически теории.

- Либерален лагер (първата политическа теория) преобладава в Англия, Франция, Австрия (в Германия от Ваймарския период), в САЩ.

- Социалистически лагер (втората политическа теория) идва на власт в Русия, но той е доста силен в Германия, Франция, Испания (където става важен фактор в гражданската война от 1936 - 1939 г.).

- Националистически лагер (третата политическа теория) в лицето на фашизма на Мусолини идва на власт в Италия в 1922 г., а в 1933 г. НСДАП на Хитлер печели изборите за Парламент (Райхстаг), с което започва нацистката диктатура. Освен това аналогични режими се установяват и в други европейски страни - в Испания Франко, Португалия на Салазар и т.н.[1]

В този период във Франция също присъстват и трите идеологически лагери -

- с доминиране на буржоазния либерален център, но

- при достатъчно силен и влиятелен ляв фланг (социалисти и комунисти, традиционно активни във Франция още от времето на якобинците и Великата френска революция),

- и националистическо движение, включващо:

- консерватори-монархисти (такива като теоретика на национализма Морис Барес (1862 - 1923) или основателя на «Френско Действие» Ш. Морас (1868 - 1952),

- по същество френски фашисти от Френската Народна Партия на Жак Дорьо (1898 - 1945), станала главна политическа сила в епохата на колаборационизма,

- Републиканска синдикалистка партия на Жорж Валоа (1878 - 1945), френски националист, обявил се по-късно срещу Хитлер, бивш активен деец на Съпротивата и загинал в края на краищата в концлагера Берген-Белзен.

Теоретически алианси биха могли в този период да бъдат сключени по различни схеми:

- левите + либералният център (срещу националистите);

- десните + либералният център (срещу комунистите);

- десните + левите (срещу либералите).

Всички три политически теории били продукти на Модерна, затова при всеки алианс имало теоретически общ знаменател [2]. На практика през 1936 г. социалистът Леон Блум (1872 - 1950) създал Народният Фронт, в който обединил всички леви сили - от комунисти до умерени социалисти под егидата на противоборство с националистите. Либералите се разделили, но повечето поддържали Блум и неговата политика.

По такъв начин в края на съществуването на Третата Република Франция получила изцяло ляво правителство, отново идвайки 200 години по-късно до същия радикален тласък вляво, който бил извършен за първи път още при якобинците по време на Великата френска революция.

Феноменът дьо Гол: срещу пътя към бездната

През 1940 г. северната част на Франция се оказва под пряката нацистка окупация, а в южната във Виши (Провинция Оверн) се създава колаборационистско прогерманско правителство начело с маршал Анри Петен (1856 -1951). При окупацията, естествено, политически преобладава третата политическа теория (доминираща в националсоциализма), но някои френски националисти (като например, Жорж Валуа) се обявяват срещу окупацията и се оказват в редиците на Съпротивата. Така, оглавилият Съпротивата зад граница генерал Шарл дьо Гол (1890 - 1970), бъдещият Президент на Франция в периода на Петата Република, например принадлежал идеологически към умерените десни сили.

Сред колаборационистите се оказват и отделни френски интелектуалци - Луи-Фердинанд Селин (1894 - 1961), Пиер Дрьо Ля Рошел (1893 - 1945) и т.н. През 30-те години към крайно дясното течение във Франция бил близък знаменитият писател и литературен критик Морис Бланшо (1907 - 2003), в периода на окупацията и режима Виши застанал (както и Ж. Валоа) на страната на Съпротивата.

По това време във Франция се създава движението на Съпротивата, в което участват практически всички политически сили, но въпреки това се открояват два полюса:

- ляв, продължаващ линията на довоенна Франция, и

- десен, формиран от националисти, обявили се срещу хитлеристката окупация и националсоциализма.

Либералите обаче се държали крайно непоследователно, често избирайки компромиса и сътрудничеството с немците, затова не представлявали самостоятелна сила в Съпротивата.

След падането на режима на Хитлер и тържественото освобождаване на Париж през 1944 г. тези два полюса  - леви и националисти - застават начело на освободена Франция, провъзгласила Четвъртата Република, напълно продължила идеологическата линия на Третата.

Както и в последните години на Третата Република, в Четвъртата доминират левите и крайно левите сили; значително влияние имат комунистите. В същото време влиянието на левите не отменя принципно капиталистическия характер на френската икономика, преобладаването на буржоазно-демократичните ценности и като цяло либералното разбиране за човека и историята.

Другият полюс се осъществява в личността на генерала дьо Гол, възприеман от французите като национален герой и освободител на Франция. Дьо Гол става за определен срок министър-председател, после минава в опозиция, и накрая, въобще се отстранява от работа, посвещавайки цялото си време на писане на военни мемоари.

Когато през 1957-1958 г. Франция се сблъсква с принципни проблеми в колониалните си владения, и особено в Алжир, запазени въпреки преобладаването на левите и в края на Третата Република и в продължение на цялата Четвърта, дьо Гол триумфално идва на власт като национален лидер, и през 1958 г. французите приемат нова Конституция с разширени пълномощия на Президента, което поставя началото на Петата Република. Дьо Гол създава своя политика, която се стреми да положи в основата на нова Франция (Петата Република), върху следните принципи:

- пълен суверенитет Франция в контекста на европейската и световната политика;

- утвърждаване на Франция като свободна велика световна държава (това предполага дистанциране от Англия и особено от САЩ, балансирано отношение със СССР - включително до излизане от НАТО, което и става през 1965 г. и отказ в същото време от долара в международната търговия);

- политически съюз между двете главни сили на Съпротивата: антикапиталистическите леви и национално-ориентираните консерватори (с минимализация на влиянието на либералния космополитно-атлантистки център);

- частично връщане в обществото на католическата култура и националните френски ценности;

- залага се на промишленото развитие и реалната икономика против прекаления растеж на финансовия спекулативен сектор;

- постепенен преход от френска колониална буржоазна империя към франкофонска общност на постколониални нации (с преориентацията им към самостоятелен, относително независим и от САЩ, и от СССР път на развитие)[3].

От геополитическа гледна точка, Шарл дьо Гол се опира на линията на европейския континентализъм и активно поддържа съюза с Германия, въпреки кървавото им противоборство във Втората световна война. Освен това той се стреми максимално да се дистанцира от англосаксонския полюс, и затова предприема известно сближаване със СССР, в търсене на противовес на атлантизма. Наред с това дьо Гол започва демонтаж на френската колониална система, в което се разминава с представителите на крайно десните колониалистки кръгове (които в борбата си с дьо Гол не се спират многобройните покушения срещу живота му).

Идеологически Петата Република по замисъла на дьо Гол трябва да съчетава социализма в националния контекст с консерватизма на ниво ценности, което обосновава структура на отношения и с англо-американския полюс, и със съветския полюс, в отношението към всеки от които Петата Република трябва да бъде на еднакво разстояние.

С отчетливата проява на контурите на двуполярния свят, дьо Гол все по-ясно разбира необходимостта от създаването на нова обединена Европа като самостоятелен трети полюс, което за дълги години ще предопредели официалната политика на Франция и нейното специално положение в структурата на западния капиталистически лагер.

Дьо Гол във Франция обикновено е сравняван с Наполеон I. Сближава ги авторитаризмът (абсолютен при Наполеон и умерен при дьо Гол), а така също геополитическата ориентация към евро-континентализъм, насочена твърдо срещу атлантизма (в лицето на Великобритания при Наполеон, на САЩ - при дьо Гол) и стремежът да се обедини Европа в единно суверенно самостоятелно пространство, да се превърне в субект на историята.

Но мащабът на техните постижения е несъразмерен: Наполеон завоювал почти цяла Европа и стигнал до Москва, докато дьо Гол извежда Франция от колониите. Но при това Наполеон I, от гледна точка на развитието на буржоазната система, бил неин протектор и гарант, а генерал дьо Гол, напротив, се стремял към укротяване на капитализма, към неговото ограничаване в национални граници, имайки предвид интересите на работниците и приоритета на реалния сектор във вреда на автономните финанси. В това дьо Гол бил уникален управник на Франция за цялата й история, от XVIII век насам, тъй като само при него властта във Франция за първи път открито застанала срещу доминиращите в Западна Европа тенденции, опитвайки се да ги спре или да ги насочи в друго, алтернативно русло. В това е загадката на дьо Гол в общия контекст на историята на съвременна Франция.

Дьо Гол, по такъв начин, предлага в значителна степен необикновен френски историал, който може да бъде разшифрован в метафизични термини, както това предложи френският писател от румънски произход Жан Парвулеско [4] (1929 - 2010).

Този прочит представлява присъствието във Франция на паралелна традиция, изначално противопоставена на тенденцията към Модерна и Логоса на Великата Майка, преобладаваща в официалната история. Тази паралелна традиция, наречена от Ж. Парвулеско «великия голизъм», е свързана с неоплатоническата метафизика и гностическата мистика в съчетание с католическия традиционалистки консерватизъм в духа на Жозеф дьо Местр.

Теоретически, наличието на подобна линия е напълно вероятно, още повече, че следите на коренната индоевропейска идентичност,  - както келтска, така и общоевропейска,  - ние действително срещаме в цялата история на Франция, и нейни отличителни черти са отхвърлянето на модернизацията, протестантизма, английското влияние и секуларната масонерия.

Цяла поредица от политически жестове и идеологически предпочитания на дьо Гол напълно се съчетават именно с такава интерпретация.

Май 1968 и Петата Република

През май 1968 г. във Франция започва сериозна политическа и социална криза, намерила израз в студентските въстания и получила наименованието «Революцията от 1968 г.».

В този период левите, и особено крайно левите сили, рязко се обявяват срещу дьо Гол, който отчаяно се опитвал да запази твърдия вертикал на националната власт, противопоставяйки се на натиска както на либерално-буржоазните кръгове от задълбочената интеграция в англо-саксонския капитализъм, така и на анархо-комунистическите групи, искащи модернизация на образованието, културата и политиката в секуларна, антирелигиозна и ултрахуманистична насоченост.

И макар че въстанието на крайно левите било локализирано, в резултат дьо Гол бил принуден да подаде оставка, отстъпвайки на главния си опонент, лидера на левите Франсоа Митеран (1916-1996), а във френската култура се утвърдило ново доминиращо направление, достигнало кулминацията си и финалното си оформление в постмодернизма.

От този момент Петата Република се отклонила от пътя, набелязан от генерал дьо Гол, макар че основаната от него партия и нейни различни версии продължават да са едната от двете главни сили наред с левите, претърпявайки наред с това съществени идеологически трансформации и все повече отдалечавайки се (особено в последно време) от «великия голизъм».

Показателно е, че именно при дьо Гол рязко се сменя векторът на френската идеология, където до 1968 г. преобладавала ярко изразена критика на либерализма и антикапиталистическа етика, преимуществено в ляво оформление (марксизъм, фройдо-марксизъм, анархизъм), но с елементи и на консервативен антикапитализъм (традиционализъм, Нови Десни), а така също в научни типове дискурс (социология, структурализъм, феноменология, антропология, история на цивилизациите, сравнително религиознание) и в изкуството (сюрреализъм).

Всичко вървяло натам под егидата на голизма да се създаде версия на «втори хуманизъм», в който напълно би бил демонтиран субектът на Модерна и би се утвърдила алтернативна версия на антропологията, основана на органическия холизъм, към който френската мисъл в последната фаза на интензивния Модерн се приближавала и отляво, и отдясно, а така също в широкото русло на по-малко ясно идеологизираните научни дисциплини, противостоящи, въпреки това, на методологическия индивидуализъм.

Напускането на дьо Гол на властта означавало рязко спиране на този процес и началото на фундаменталната девиация на френския Логос, пребиваващ в търсене на Дионис, по посока на либерализма и индивидуализма, към постепенното сближаване с англосаксонската култура и геополитическия атлантизъм.

Затова събитията от 1968 г., в резултат на които голизмът изгуби лидерските си позиции, а самият дьо Гол през 1969 г. отстранен от властта и скоро почина, имаха огромно значение за ноологическата структура на Франция и на Европа като цяло, тъй като в техния развой се създадоха предпоставки за преход към Постмодерна, което и се отрази в постструктурализма и съпътстващите го интелектуални феномени, подложили на критическа ревизия предшестващата твърдо антибуржоазна, континентална тенденция във френската култура.

След дьо Гол Петата Република все повече се сближава по основния си вектор с Четвъртата Република и с последните години на Третата, само с тази разлика, че набелязаните там тенденции към радикална модернизация и задълбочаване в Логоса на Кибела са достигнали понастоящем крайните си граници, когато самата идентичност на Франция е поставена под въпрос, а нихилистичните тенденции са станали толкова могъщи, че се създава впечатлението за готовността на съвременното френско общество напълно да скъса всяка приемственост с френския историал, разтваряйки го в общоевропейската мрежова ултралиберална глобалистка общност, основана на парадигмата на Постмодерна.

Съвременна Франция все повече се превръща в анти-Франция, ако се приеме за основа на нейната постоянна идентичности сложният и противоречив, но като цяло олимпийски ориентиран, келтски Dasein със силен фактор на «разкрепостената женственост» («крехък патриархат») или, от друга гледна точка, ако окончателно смени ноологическата си природа на Логос на Аполон и Дионис с Логос на Кибела, завършвайки по този начин процеса, започнал преди много векове.

——————————

Бележки:

[1] Дугин А. Г. Четвертый Путь. Введение в Четвертую Политическую Теорию. М.: Академический проект, 2015.

[2] Дугин А. Г. Четвертый Путь. Введение в Четвертую Политическую Теорию. Указ. соч.

[3] Soral A. Comprendre Empire. P.: Blanche, 2010.

[4] Parvulesco J. Les Fondements g?opolitiques du grand gaullisme. P.:Guy Trеdaniel, 1995.

——————————

http://rusnext.ru/, 11.05.2017 г.