ФЕСТИВАЛЪТ В КАН

Жорж Сименон

превод: Литературен свят

Из книгата със спомени „Аз диктувам” (1975-1981)

29 май 1976

Вчера се състоя закриването на Канския фестивал. Всичко както обикновено: свирене, аплодисменти, блъсканица почти до сбиване. Както винаги, журналистите са несъгласни с по-голямата част от присъдените от журито награди.

Тук си спомних една стара история. След завръщането си от Щатите временно се установих в Кан и присъствах на два фестивала, но без да изпълнявам каквито и да са официални функции, просто като зрител.

Генералният директор на фестивала ме попита няма ли да мога да бъда председател на журито в една от близките години, на което отговорих, че няма да мога.

Тогава още не знаех, че след година или две белгийското правителство ще се обърне към мен с молба да председателствам  жури за филми по време на Брюкселската международна изложба. Опитах се да откажа, но в края на краищата бях принуден да се съглася.

Не ни оказваха никакъв натиск нито организаторите, нито продуцентите.

Няколко седмици по-късно ме посети генералният директор на фестивала в Кан.

- След като сте се съгласили да станете председател на журито в Брюксел, не може да откажете от председателството в Кан.

Доводите му, макар и малко демагогски, бяха доста убедителни и в края на краищата се съгласих.

Тогава се запознах със задкулисната страна на фестивала. Журито разполагаше с малка стая в двореца, където се събираше почти всяка сутрин. На първото ни заседание обаче, виждайки, че при нас влиза генералният директор, се изненадах и от душевна простота се поинтересувах:

- Какво ще правите при нас?

Посочих му, че журито по принцип е абсолютно независимо в решенията си и на нашите съвещания не трябва да присъства никой друг и затова го помолих да напусне.

Той беше високо порядъчен човек, прекрасно възпитан, деликатен в обноските си и симпатичен във всяко отношение. Но журито си е жури и то трябва да бъде напълно независимо.

Думите ми предизвикаха известно объркване. Генералният директор ми каза насаме, че над него стои по-висша инстанция: министерството на външните работи.

Разясни ми, че страната, която урежда лъвския дял от големите приеми, обедите с покани, коктейлите, парадите на кинозвездите, има като минимум решаващото влияние в разпределянето на наградите.

Помня, казах му, че ми е все едно: аз, както и моите колеги, сме тук, за да гледаме филми, ние сме дипломати.

Той започна да проявява тревога. Почти всеки ден в хотел «Карлтон» го виждах, а така също представителя на министерството на външните работи, упълномощен да наблюдава процедурата. Последният беше също извънредно симпатичен. Вършеше работата си.

А аз упорито се опитвах упорито да върша своето: бяха ми поверили да председателствам журито и не исках да чувам намеците нито на единия, нито на другия.

Моят стар приятел Жан Кокто, който е бил председател на журито, ако не греша, два или пъти, намери начин да удовлетвори всички.

Всяка година той създаваше няколко специални награди, което беше много строго забранено от федерацията на фестивалите; такава федерация съществува и има устав, който, естествено, не трябва да се нарушава.

В деня на последното съвещание, когато журито в стая с разкошно множество студени закуски и кутии с не по-малко разкошни пури трябваше да завърши работата си, генералният директор умоляваше да му се разреши да присъства при обсъждането на филмите. Отказах му.

Няма да споменавам кандидатурите, които ми натрапваха. Разпределението на наградите беше много ловко измайсторено направо в министерството на външните работи.

Благодарение на съдействието на някои мои колеги журито успя да присъди «Златната палма» на онзи, който имаше най-малко шансове да я получи - Фелини за филма «Сладък живот», който и досега остава връх в кинематографското изкуство.