1923
Два пъти го отвеждали на разстрел,
два пъти оживявал от ада.
Ти ли, майко, го учи да бъде смел,
макар да знаеше колко ще страда?
Две сърца нямал, а издържал -
бесен, изгарян, изправен до гроба…
Чу ли, майко, как беше мълчал,
свил юмруци от твърдост и злоба?
Твоят син, майко, твойто момче.
Щяха за него до кръв да те бият.
Мислеха: тя всичко ще си рече.
Мислеха, че си слаба ония…
Нищо не каза. Не го укори.
Знак не направи, че молиш пощада.
Гледаше - къщата вече гори,
вече е станала огнена клада.
Първата обич изгаряше там.
Нощите, дните ти, тайните срещи…
Нищо не каза. Само “Не знам!”
шепнеха твоите устни горещи.
Само “Не знам!” и утихна така.
Падна небето - траурна кърпа.
Като страшен въпрос до твойта ръка
в черната пръст се огъваше сърпа.
Майко, майко! Сина ти разбрал.
Някой в килията всичко му казал.
Той не заплакал, той, майко, запял
с думи, които огъват желязо…
Нищо не виждал. Теб само, пожара, пръстта
и кръвта си, по ризата му избила.
Пак стреляли. Той пеел със мъртва уста
и смъртта си превърнал във сила.
