1923

Драгомир Шопов

Два пъти го отвеждали на разстрел,
два пъти оживявал от ада.
Ти ли, майко, го учи да бъде смел,
макар да знаеше колко ще страда?

Две сърца нямал, а издържал -
бесен, изгарян, изправен до гроба…
Чу ли, майко, как беше мълчал,
свил юмруци от твърдост и злоба?

Твоят син, майко, твойто момче.
Щяха за него до кръв да те бият.
Мислеха: тя всичко ще си рече.
Мислеха, че си слаба ония…

Нищо не каза. Не го укори.
Знак не направи, че молиш пощада.
Гледаше - къщата вече гори,
вече е станала огнена клада.

Първата обич изгаряше там.
Нощите, дните ти, тайните срещи…
Нищо не каза. Само “Не знам!”
шепнеха твоите устни горещи.

Само “Не знам!” и утихна така.
Падна небето - траурна кърпа.
Като страшен въпрос до твойта ръка
в черната пръст се огъваше сърпа.

Майко, майко! Сина ти разбрал.
Някой в килията всичко му казал.
Той не заплакал, той, майко, запял
с думи, които огъват желязо…

Нищо не виждал. Теб само, пожара, пръстта
и кръвта си, по ризата му избила.
Пак стреляли. Той пеел със мъртва уста
и смъртта си превърнал във сила.