интервю на Елена Кирякова

превод: Литературен свят

Известни са резултатите на обявения от Руското военно-историческо общество (РВИО) конкурс за най-добър сценарий на филм за Героя на Съветския Съюз Зоя Космодемянская. Участваха 70 сценарии от Русия и Украйна. Най-младият автор-участник в конкурса беше на 14 г., а най-възрастният - на 91 г. От тримата финалисти победител стана Елисавета Трусевич, драматург от Москва.

При разглеждането на сценариите журито е взело предвид техните художествени достойнства, историческата точност, значимост и актуалност, а така също оригиналността в представянето на материала. “Историята на Зоя е история на целия ХХ век, която се създава от множество мозаечни фрагменти”, - разказа в интервю за Накануне.RU победителката в творческия конкурс, по сценария на която ще бъде заснет филмът.

- Известни са резултатите от конкурса за сценарий на художествен филм за Героя на Съветския Съюз Зоя Космодемянская. Вие сте победител. Трудно ли беше да се заемете с такава тема? Защо решихте да участвате в конкурса?

- Това не е първия ми сценарий, посветен на Великата Отечествена война. Преди това беше сценарият за “Лида” - победител в сценарния конкурс на кинофестивала “Лъчезарният ангел”. Също и сценарият “В името на отца, и сина и…”, в който се опитах да представя кой е бил неизвестния войник, погребан в  Кремълската стена?.. Историята на нашата страна винаги ме е вълнувала, и когато видях обявата на Руското военно-историческото общество за бъдещия конкурс, разбира се, веднага се отзовах.

- Подвигът на Зоя Космодемянская е добре известен на по-възрастното поколение, но младото поколение практически не познава героиката на съветския период, как да се говори за онази велика епоха на разбираем за младежите език?

- Учих в училище в края на 90-те и много добре помня, че по история ни препоръчваха да четем “Ледоразбивача” на Суворов. В сценария, впрочем, също има епизод, посветен на това. Между героите в сценария - момчето и момичето - разликата е само пет години, но той е завършил училище в края на 90-те и не знае коя е Зоя Космодемянская, а момичето е учило малко по-късно, и тези пет години се превръщат в цяло културологично пространство. Мисля, че моето поколение - поколението на 30-годишните е най-нееднозначното. От една страна, ние сме “последните съветските деца”, от друга страна, нашето светоусещане се формира вече през 90-те години, когато цялата “нова истина за войната” се свеждаше до тезата “ако бяхме загубили, сега щяхме да пием немска бира”.

Сега всичко това като че се позабрави, изтри се и вече ни се струва, че “Безсмъртният полк” е бил винаги. В действителност, преди 20 години “Безсмъртният полк” беше в нелегалност. А за да се обърнем и към младото поколение, трябва да обновим киноезика.

- Разкажете за Вашия сценарий? Върху какво акцентирахте, как решихте да представите историята?

- В сценария има нелинейна сюжетна композиция, няколко сюжетни линии. Затова историята на Зоя се разглежда от различни позиции - ние гледаме Зоя от XXI век, ние я гледаме с очите на военния кореспондент Пьотр Лидов, който първи научил тази трагична история. В сценария има интересна, не веднага понятна конструкция, много образи, исторически паралели и реминисценции.

Впрочем първият филм за този подвиг - “Зоя” - бил заснет през 1944 г. от режисьора Лео Арнщам в киностудия „Максим Горки”. В това също виждам някаква символика - моя първи дебютен филм също заснех в тази киностудия… И такива исторически преплитания, макар и формални, ми се струват неслучайни.

В моя район на фасадата на едно жилище има потресаващи графити с изображението на Зоя и Шура Космодемянски. Също проект на Руското военно-историческо общество. Именно за това говоря: за подрастващото поколение трябва нов език.

- От какви филми, книги се ориентирахте, какво ви вдъхновяваше при създаването на работата?

- Снимала съм няколко документални филма и за мен не е ново да работя с документален материал. Разбира се, прочетох много литература за Зоя, при това най-различна - както от съветския, така и от най-новия период. Търсих информация за военния кореспондент Пьотр Лидов, за фотокореспондента Сергей Струнников, за служилите в полка заедно със Зоя и за много други хора, които са вече част от историята. Имаше напълно неочаквани моменти. Така, приятелката на Зоя - Вера Волошина според легендата позирала за знаменитата скулптура “Момиче с весло”. Вера загинала със Зоя в един ден, била обесена в съседното село. А майор Спрогис, ръководил разузнавателния отдел, воювал в Испания, познавал Хемингуей, който писал за него в романа “За кого бие камбаната”.

Тоест историята на Зоя е история на целия ХХ век, която се създава от много мозаечни фрагменти…

- Наскоро имаше голям скандал - един небезизвестен художник нарече Космодемянская луда, уж затова и извършила такова геройство. И такава обида на паметта набира сила, как се отнасяте към това? Като че ли не сме напускали 90-те? Може би конкурсът се е превърнал във възможност да се защитят историческите ценности и истината?

- Знаете ли, името на този “художник” (именно в кавички) научих едва във връзка с този скандал. Той явно е от тази категория хора, за които Великата Отечествена война е “ВОВ”. Не обичам тази абревиатура, тя съкращава паметта. Имам дори стихове на тази тема:

Не искам да чувам “ветерани от ВОВ”

или “според РПЦ”…

Да, за съжаление, съмнителните твърдения винаги спомагат за медийността. Ще разпространяват сплетни, че Шолохов не е писал “Тихият Дон”, ще търсят некрасиви подробности от живота на великите хора… И така до безкрайност. Такава формална “откровеност”, а всъщност клевета като че издига еснафите в собствените им очи, те мислят: “Да, аз никога няма да извърша подвиг, но и тя не го е извършила”, или “Аз никога няма да напиша “Тихият Дон”, но и той не го е написал…”

Затова според мен най-важното е да се постигне от зрителя съпричастност, съпреживяване. За да съществува зрителят, читателят, всеки човек в огромно историческо и културологично пространство. И тогава личните комплекси няма да пораждат огромно количество банални щампи, а напротив, чувството за собствена съпричастност към големия свят ще може да направи човека не просто по-добър, но и по-щастлив. А опити да се прекроява историята според собствения размер ще има винаги.

На това може да се противопостави само истината. Войната още не е завършила и това е очевидно. Великата Отечествена е станала такава символична отломка, в която винаги ще се натъкват нашите противници. Затова толкова много сили и пари се харчат, за да се преобърне тази отломка.

- Какво лично Вас в тази история ви трогна, възхити? Някакви черти от характера на героинята или нещо от биографията й?

- Помня, че в училището, където учих, веднъж някак между другото споменаха, че Зоя никакъв подвиг не е извършила. Просто изгорила конюшня. И защо е Герой на Съветския Съюз?… Това беше в края на 90-те. Тогава такива разсъждения се представяха за “истината за война”. А мен именно този факт ме порази. Да, в мащабите на военните действия подвигът на Зоя не е бил глобален. Това е като при Борис Василиев - “боеве с местно значение”. Християнските мъченици приемали смъртта само, за да не се отрекат от вярата си. Тук не става дума за резултатност, а за това, че момиче на 18 години не просто не се е предала, но дори нито веднъж не е заплакала. Мен това ме порази най-много - нито в един от спомените не намерих информация, че Зоя е плакала… Но това са детайли.

Плакала ли е или не? Вероятно е и плакала, и се е страхувала, не е искала да умира… Не е имала нито първа любов, нито житейски опит. Но всичко това в един момент станало вторично. Човек застава пред избор. И избира този път  - “смертию смерть поправ” (със смъртта си смъртта потъпка).

- Как мислите, защо е могла да го направи? Защо се е съгласила да се занимава с такава сложна работа на фронта, знаейки, какво може да й се случи? Как за себе си сте отговорили на този въпрос? В “28 панфиловци” причините за масовия героизъм авторите на филма го виждат в това, че “аз съм руснак”, “това е моята земя”.

- Струва ми се, че това е изключително съвременен въпрос. Разбира се, за нас днес е трудно да разберем мотивите на хората от онези години. А мотивите им са имали напълно точно, много конкретни ориентири, които идвали включително и от изкуството. Киното тогава е значело много повече, отколкото сега. Когато чета книгата “Говорят загиналите герои” - писма на фронтоваци - у мен не се появява въпросът “защо”.

Съдейки по писмата, а писмата са били адресирани до жените, майките, децата - те са мислели много глобално, и са се сражавали даже не за някакъв свой кът, даже не за Русия, не за, например, Белорусия или Украйна, и даже не за СССР, а за целия свят. Именно така.

В тези лични писма войниците - всички те са писали преди бой - са говорели за личната си любов и за големия дълг. Всичко това днес е непонятно, неясно. Но така е било. В моя сценарий има лайтмотив - това е някаква тайна на Зоя, която се опитва да разгадае главният герой - 30-годишен млад човек. И той, в края на краищата разгадава тази тайна… Тя не е материална, тя не е сензационна - тази тайна е обяснение как са мислили онези 18-годишни, 20-годишни, 30-годишни хора…  Гледайте филма и вие също ще научите тази тайна!

- Какъв жанр избрахте - драма, трилър, може би?

- Много сложна задача е да се снима за Великата Отечествена… Толкова мощна  конкуренция са филмите на Ростоцки, Сергей Бондарчук, Чухрай… Тук трябва особен, нов киноезик. От една страна - киното за войната винаги е жанрово (в сценария има елементи на разследване), от друга страна - не трябва да се пренебрегват възможностите на киносемиотиката. Това е като лотариен билет - може да се изтрие с монета един слой и да се види информация за печалба. Така и със сценария. Един ще види просто интересна, жанрова, завладяваща история с елементи на разследване. Друг ще изтрие този слой и ще види психологическа драма, в която всички герои се променят, преминавайки през обред на историческа инициация. Трети може да изтрие още един слой и ще види притча, пълна със символика… В сценария всичко това го има и се надявам, че майсторството на режисьора ще помогне това да се реализира.

- Работата над сценария вече завършена ли е напълно?

- Да, сценарият е написан… Струва ми се, че за Зоя трябва да се снима шедьовър или да не се снима изобщо. Аз писах този сценарий не само като сценарист, но и създавах този свят от гледна точка на режисьорските възможности - описвайки мизансцените, интересните монтажни решения. Тъй като не съм само сценарист, но и режисьор, ми е много трудно да разделям тези неща, за мен сценарият е не само драматургичната структура и диалозите, но и е комплекс от всички инструменти.

- Още какви планове имате?

- Интересува ме не само историческата тематика. Сега пиша сценарий, в чиято основа е реална трагедия: в нощта на 1 януари 2008 г. в град Колчугино на Вечния огън беше жив изгорен 25-годишният Алексей Денисов, работник в завод “Електростал”, който връщайки се от нощна смяна, направил забележка на група младежи, пиещи алкохол направо на гроба на Неизвестния войник. Много добре помня тази история, тя ме порази.

- В последно време в Русия заснеха няколко военни филма, филми за Великата Отечествена война - не само блокбъстъри, но и психологически драми - кои филми сте гледали, кои Ви харесаха?

- Преподавам история на киното в МГУ и много добре познавам съветското кино. Очевидно е, че съвременното кино в работите на тази тема отстъпва. Ето защо, например, “Помни своето име” на Сергей Колосов изглежда по-съвременно от някои съвременни филми, които в най-добрия случай изглеждат наивни, а в най-лошия - имаш усещането, че актьорите съществуват в кадъра даже отделно от военната униформа, която са облекли и в джоба на гимнасторката им има със сигурност iPhone?.. Това не е проблем на актьорската игра или на работата на художник-постановчика. Това е проблем на режисурата. Тук трябва някакъв принципно друг подход.

Често се казва, че най-добрите филми за войната са направени от режисьори-фронтоваци. Това е истина. От друга страна Толстой гениално е писал за събитията от 1812 г. (между онези събития и Толстой е имало приблизително същия интервал, както между нас и Великата Отечествена). Ние сме от друга епоха, от друго време, човек оттогава се е променил коренно. На нас сега ни е по-просто да повярваме в безумието, отколкото в подвига.

Мисля, че трябва да се използва символика, исторически паралели, да се работи с асоциативното мислене. В сценария се опитах да създам такова тристепенно ниво на възприятие, за да може младият зрител отначало сам да разбере Зоя, после да почувства историческа съпричастност към нейния образ, и, най-сетне, да започне да се отъждествява с нея.

Изобщо за мен историята на Зоя Космодемянская е документална притча. Която днес е актуална като никога. В Украйна събориха паметника на Зоя, а първият летописец на живота й, военният кореспондент Лидов е роден в Украйна и е загинал там… Невероятно е, че днес нашата братска република участва в тази вакханалия.

Да, за Европа е изгодно да създава митове за “съветските окупатори”. Но руската история, ако се сравни със същата европейска, изглежда много по-позитивна. Европа винаги е провеждала кървава външна политика по отношение на другите страни, като се започне от кръстоносните походи и инквизицията и се завърши с колонизацията. Америка - аналогично. Сега те искат да ни залепят собствените си етикети… Страшно е, че такива искрени хора като Зоя стават разменна монета в голямата политическа игра. Те веднъж вече са ни защитили, сега е наш ред да защитим тях!

——————————

Накануне.RU, 26.05.2017 г.