БЕЗ ГОЛЕМИ ДУМИ

Панчо Панчев

С този текст на 1 юни си спомняме за незабравимата Леда Милева. бел. ред.

През ум не ми е минавало, че като седна да съчинявам една вестникарска бележка за Леда Милева по случай юбилея й, ще ми бъде толкова трудно.

Не знам например да сложа ли или да не слагам пред името й разни суперлативни определения, каквито без съмнение тя заслужава, и същевременно не прилягат на толкова естествения й творчески и човешки образ…

Няколко пъти започвах, после недоволен задрасквах написаното и се мъчех да измисля ново, по-подходящо начало, докато реших, че каквито и похвални думи да подредя за нея, те ще бъдат слаби, тоест неподходящи.

Освен това си представям как Леда ще се усмихне, когато го прочете, и ще си каже: „Ама че надути фрази! Сякаш ги е писал не колега и приятел, а някой непознат, който се опитва да ми се подмаже за нещо и не знае, че аз отдавна не съм отговорен фактор.”

Но аз ще й възразя. Точно личности като нея са истинските фактори за изграждането на културния облик в едно общество. Точно те правят нелеп модерния напоследък въпрос - дали сме европейци, или тепърва предстои да ставаме. Защото не всички именити държави имат своя Андерсен, Луис Карол, Джани Родари, Ерих Кестнер, Астрид Линдгрен или Леда Милева.

Изпитвал съм чувство на завист (не толкова от свое име, колкото заради писателската гилдия) към популярността на добрите артисти, да не говорим за евтината слава на разни естрадни и други парадоксални медийни звезди.

Леда Милева е щастливото доказателство, че и поет, автор на звънки и умни вълшебни слова, може да спечели широка популярност и да се радва на общонародна обич и почит.

Сигурно заслуга за нейната популярност имат както легендарния химн на българските деца “Зайченцето бяло” и многобройните други нейни стихотворения, поеми и приказки, така и цялостната й обществена дейност - на редактор и учител в занаята на много по-млади свои колеги, директор на телевизията, председател на Съюза на преводачите и на българския Пенклуб, дипломат, народен представител и т.н.

И все пак най-важното е, че поколения българчета са пораснали с творбите й. Първо са ги слушали, а после и сричали, учили са наизуст любимите куплетчета и са ги рецитирали на своите първи празненства, пели са и са гледали Ледини песни и пиеси…

А когато пораснели, прибирали като скъпоценност овехтелите от употреба книжки, за да ги наследят техните деца, понякога и техните внуци. Защото Леда Милева е надарена не само с голям талант изобщо, тя е белязана и със вълшебната способност да омайва точно представителите на най-благодатната за въздействие човешка възраст - малчуганите.

За тях тя е синоним на… На какво - ще разберете от следния случай, който имах удоволствието да преживея.

Преди няколко години при една от срещите ми с не помня точно с коя детска градина в град Кюстендил, след като си казах гатанките и стихотворенията, и отговорих на зададените ми, до болка познати мили въпросчета, учителките решиха да ме изненадат.

Те от своя страна зададоха на децата няколко въпроса, чиито отговори трябваше да ми покажат колко много знаят малките момиченца и момченца. И ето въпросът, и главно отговорът, заради който споделям всичко това:

- Деца, кажете на нашия гост как се нарича човек, който пише стихотворения и приказки?

Очакваният от госпожите (изрепетиран) отговор без съмнение беше думичката “писател”. Но питомците вместо него дадоха друг. Те почти хорово извикаха с тънките си гласчета:

- Леда Милева! Леда Милева!

Излишно е да тълкувам тази показателна случка. Най-добре да си послужа с любимата на много наши политици фраза “Без коментар”.

И да разкажа за въпроса и ококорените към Леда очички на малчуганите, с които те са я посрещали навсякъде при общите ни гостувания в детски градини, училища и читалища, за вниманието, с което са я слушали, за трепета, с който са й подавали нейните книжки или своите дневници за автограф…

А при едно посещение в детска градина, където отидох сам - беше пред новогодишните празници, след като моите домакини ми изпяха “Зайченцето бяло” и аз им се похвалих, че познавам Леда Милева, едрооко момиченце, задъхано от вълнение ме попита:

- Дядо Пънч, ти като познаваш Леда Милева, познаваш ли и Дядо Коледа?

Успях да сдържа смеха си, отговорих утвърдително на момиченцето, а после описах случката в разказче.

Иска ми се да завърша с някакво пожелание към Леда, но какво повече да се пожелае на такъв човек? Само Здраве и Дълголетие!