ТРЕВА ПРЕД КОСАТА
I.
Тези малки пискливи врабчета
с пулсиращи гушки,
дъжда над планината
и нейното мълчание,
не ги ли натъжава?
Не знаят ли или нехаят
за присъдата му гневна,
която тръгва неудържимо
към зноя на моето поле,
към запаления въздух на Тракия,
където тлеят села и градове
като клади на езически храмове…
Но откъде могат да знаят
тези небесни обитатели,
откъде могат да знаят
многото значения,
които има дъждът за нас…
II.
От дъжда ли извира тишината
или язовирът е гробището синьо,
където всеки звук през лятото пристига,
за да умре на калното му дъно…
Тежи ми тишината,
която ме сродява с небитието…
III.
През игличките на смолистите борове
вятърът свири като морски бриз в раковина.
Шумят и ритмично се люлеят върховете им
като вълните на Атлантика
и гларуси пикират като изтребители
към синьото огледало на язовира,
а аз съм рибата в човката на най-бързия…
Защо в сърцето на Родопите,
защо всичко тук
така натрапчиво напомня ми
параболичната повърхност на морето,
където най-лесно човек се примирява
със своята недълговечност…
IV.
Планината ме гледа
през очите на сърна.
Аз съм без пушка
и съм равен на нея
по доверчивост…
Ние стоим
под тънкия глас на вятъра
и потъваме като котви
в мълчанието на своите погледи…
Не се научихме да познаваме
когато ни убиват
с изискана циничност…
V.
Навсякъде тук
хоризонтът е на хвърлей камък,
а небето е високо издуто
като корема на бременно булче…
Най-щастливо ми беше времето,
когато си мислех,
че разпознавам чертите на бъдното
така весело издуло
корема на моята Мая…
VI.
Изтънели пътеки се лутат
като хора изгубили пътя,
или внезапно потъват
в дълбоката папрат,
а после не излизат от никъде…
Толкова много посоки
когато влизаш навътре в гората
и нито една, за да се върнеш…
Потъна България
като изтъняла пътека
в гъстата папрат
и никой не вика силно и търсещо,
и никой не вика –
назад по гласа да се върнем
в самото начало на нашето бъдеще…
VII.
Очите ми са болни радари,
обърнати към тесни клисури,
по които слизат бързи реки
и се изкачват планинските пътища…
Не идват в планината нашите приятели,
предпочитат безумствата на слънцето
в ослепялото небе на Тракия
или смъртта на сетивата
в отегчените кладенци
на горещото пладне…
VIII.
Снощи, когато залязваше слънцето
и се прибираха птиците в гнездата си,
моят дванадесет годишен син
сечеше несръчно борови клони.
Аз му показах това просто умение
и когато отново размаха брадвата
и захвърчаха трески под точните удари,
той закрещя от възторг…
Обясних му после как се пали огън
и той го разпали
с високи хипнотизиращи пламъци,
а мене ме парна право в сърцето
лудата радост на сина ми…
Обичам
умното детско незнание,
без което са тъй невъзможни
най-сладките ни открития…
IX.
“… Където и да пътувам,
Гърция ме наранява…”
Г. Сеферис
Докато бягах като изплашено куче
през моята запалена Тракия,
а хълбоците ми натежаваха
като зелените хълмове на планината,
към която се стремях,
докато бягах така, си мислех,
че всички тези хора, които бягаха със мен,
не знаеха нищо за това
как умираха техните стъпки зад тях
с едно дълго чувство на изоставеност.
И още си мислех, че колкото и да бягаме,
Тракия никога няма да свърши,
защото бяга заедно със нас…
После, докато тътрех крака
по стръмните пътища на планината
отново ме срещнаха бягащи хора.
Те бягаха всички и трополяха надолу
като откъртени камъни,
но за мене вече нямаше връщане.
Аз бях избягал накрая
при тишината, при чистия въздух,
при високите борове с дъх на смола,
при окосените ливади,
при моя язовир Батак
и при голямото старо куче,
което седеше на задните си лапи,
а погледът му се рееше
като гларус над язовира.
Тогава мълчаливо седнах до него,
защото нямах какво да му кажа,
а то обърна към мене глава и рече:
- Знаеш ли,
ако сега дойдеше Сеферис у нас,
България отвсякъде щеше да го наранява…
X.
“ … Тежат ни приятелите,
които не знаят вече как да умират…”
Г. Сеферис
Плющят изнервени мълнии
като камшици по конски хълбоци
и препускат каруците на черните цигани
със туфи сено
високо над ритлите бухнали…
Макар че не знаят как се умира –
умират нашите приятели
като трева пред косата
на изпотения циганин…
