Владимир Янев

Посвещавам приумицата

да натъкмя писанието си за големия писател

според святата ни азбука

на колегата Живко Иванов -

автор на една от най-стойностните книги

за Алеко Константинов

Ашколсун

е висша хвалебствена степен в словника на Бай Ганьо.

Детронираната имперска думичка подсеща за ролята на турцизмите в мисленето и изразяването ни. Като ги поставя в иронично-гротесков контекст, българският език сякаш отмъщава за робството ни. Така е в литературата, така е и в днешната говорна практика. (Комай само при Михалаки Георгиев, Цани Гинчев и разбира се - най-вече у Йовков турцизмите изпълняват поетични функции. Да не забравяме и ролята им в прозата на Чудомир, Николай Хайтов, Станислав Сивриев.) При Алеко обаче турцизмите крещят с дивашка злободневност! И точно те идват наум при охарактеризирането на новите Бодковци и бодящите тлъстите хапки родни политици. Не е ли съвсем сегашно Бай-Ганьовото възклицание: „А колкото за алъш-вериш, бива си ги. Правото право! Хем тъй си подкараха работата, щото, срам не срам, ще ти призная, брате, и аз се слисах. Ашколсун, кьопоолар!”

Ашколсун, ашколсун, кьопоолари и кьопооларчета…

Бисмарк

е любимата фигура в българската политическа епопея.

Нали, божем, бяхме прусаците на Балканите?! Почти чисти арийци! И сега ни се ще да бъдем: този път - с американско чистокръвие. Хеле пък държавниците ни…

Към железния канцлер се обръща в “Малко сравнение” и Алековият Стамболов: “Аз и ти! Други има ли? Наполеон малко прилича на нас, но той хептен я оцапа накрая.” (Малко сравнение - днешният нашенски Бисмарк Наполеонов Стамболов я оцапва още в началото. Ала кой да му дири сметката…)

Обаче дори немецът е слаба ракия за тайфата на Бай Ганъо. Гуньо Адвокатина може да е “цял Бисмарк”, но за Дочоолу нашият мускалджия е по-горен: „Бисмарк не може ти обърна чехлите!” Не, ама „най-после само немците ли имат Бисмарк”, какво толкова ще ни разправят за Аденауер, Вили Бранд и Кол? Амчи как! У нас такива, че и по-велики - под път и над път. Само дето трудно им го признаваме.

“Нейсе, запуши я!… нали ги знаеш българите!…”

Виена

е често минаван кръстопът за Бай Ганьо.

Прав е човекът да каже: „Какво щe й гледам на Виената, град като град: хора, къщи, салтанати.” Той там и на балета „Рuрреnfее” в Щатсоперата е ходил, и в банята е учил ония ми ти чифути как се плува гемиджийската и като какво значи вампор. За Пратера да не говорим. Не, наистина: „Минавало ли ви е през ума какво нещо е туй Пратера! Ама отде ще ви мине през ума. А да взема да ви разправям - не можете го разбра.”

Ей тъй ни разправят и на нас родните мъдреци и мъдрекини като какво нещо е татко Фройд. Обаче тия фройдохи го надминаха в натъкмяването и на литературата, и на де-що им падне за обяснение.

„Тамам! Гледай какво нещо било туй науката.”

Гуньо Адвокатина

никак не се ползва от благоволението на Алеко.

Голяма ненавист ще да е изпитвал писателят към практикувания и от него занаят, за да сюблимира (вж. гореказаните фройдохи) негативните си изживявания в изцяло черния герой. В омразата си към Гуньо - бива си го именцето! - авторът сякаш надминава и байганъовската присъда: “Страшни диванета са туй учените.”

Страшни са, страшни, учените гуньовци! Те и писмата си шарят с латинизми, и възвания към народа отправят, и вестници благославят, и радио и телеканали откриват - “кьораво има ли”! Да не говорим за политиката - едните гуньовци я правят, другите я обясняват, третите я прославят… И така до безкрай - имя им легион!

Гуньовщината е по-страшна от ганьовщината.

Дойен

тоест доайен, се среща само веднъж у Алеко.

Ето го обяснението на Бай Ганьо: “Твоя милост знаеш какво е “дойен”… таквоз, дето там у тях… туйнаке… сещаш се…”

Това е най-синтетичното определение за научните купещини: таквоз, дето там у тях… туйнаке… постмодернизъм… сещате се… Ама да не рече някой: “Май-май, че си консерва, както виждам?!” Не бе, холан, не сме против новото, европейското, световното и проч. Просто напомняме на някои кандидат “дойени”, че когато Господ реши да те накаже, първо ти взема езика. И тогава запелтечваш “за нам какъв си Бокъл- Мокъл”, от когото не разбираш и бъкел.

Дойен до дойена, мила моя майно льо…

Европа

все не се оставя да я подмами българският бик.

Не че той не я мами подобно на един друг - вече Радичков герой, ама много често се спира, още по-често се ослушва по различни посоки, та накрая “нищо нема”! Пък и за големи политици се мислим, между нас казано, за големи хитреци. Затова свършваме като свраката - с двата крака. Или я свършваме като кучето. На нивата.

Ала нека разлистим книжката:

„и всички рекоха, че Бай Ганьо е вече цял европеец”;

“Европа му станала като таквоз… като нищо.”

Като на нас, тоест… Е, не като на всички нас - какво има да правят разните му списователи и учени в общия европейски дом! Там майстори: политици-ибрикчии и търговци на тереше трябва да тършуват, та след това да се връщат и да ни убеждават колко скоро и у нас ще стане като у тях. Ала какво все пак донасят от тази бленувана Европа, рекат ли да се върнат ?! Комай само “опакито”… Но това вече е било - можем да се доверим на Алеко!

На същия този Алеко, дето изоставя всякаква авторска дистанция и се обръща към героя си: “Обикаляй Европа, разнасяй по всички краища произведението на нашата хубава Розова долина и… моля ти се бе, бай Ганьо, взирай се по-дълбочко в европейския живот, дано му видиш лицето, стига ти се е натрапвало туй пусто опаки!…”

Как не го чухме това сърцераздирателно - “моля ти се бе, бай Ганьо”… И под жилетките ни - “два-три пръста червен пояс”. Тъжна работа!

“Европейци сме ний, ама все не сме дотам!”

Желюша

ще я открием в заглавието на Алековия пътепис, но не и на българската карта.

Големи картоиграчи сме, затова днес, макар и не с говежди вагони, ходим на гости при собствения си народ. И мине се не мине време - някой пишман-политик препоръчва това - онова на Сърбия. “Туй добро, ама бай Ганьо може ли да не си изкаже патриотизма!”, разправя ни Алеко масалите си за двама наши юнаци със засукани мустаци скочили от Желюша към Пирот бабаитлъци да вършат. Не че сръбските политичари са цвете за мирисане, ама днешните наши политбабаити еша си нямат. Или не помните как един ръкопляскаше на американските бомбардировки в Сърбия, а друг обяви, че тия, които възразяват срещу тях, са сръбски мекерета. Трети пък препоръчваше… Да не казваме какво, че Алеко си го е казал най-добре:

“Добре ни е препоръчало туй диване…”

“Зелен листец”

за Бай Ганьо е върхът на музикалното изкуство.

Цъфва и връзва този листец и до днес. И на хижа “Алеко”, и на Мусала, и връз Тодорка (пиринската) да си - не можеш избяга от зелените глави и техния “Зелен листец”.

Разнася се волно и гръмогласно чалгата из целокупното отечество. Да ви описвам ли музиката? “Не, няма да Ви описвам музиката, защото мисля за достатъчно да ви кажа само, че тези музиканти бяха а lа Бай Ганьо!”

Народът бил искал “Печенежкия марш”, “Ах, банана” и всичките му там тути-кванти и шменти-капели…

“Стой! Долу ръцете? Не досягай народа! Свали си шапката и се поклони на този измъчен страдалец, на този дълго търпелив мъченик, на тоя, който ти дава храна и живот, поклони се на българския народ!”

А ако не ти са присърце “Богдане, бог да те убие”, “Бела съм, бела, юначе”, “Море, сокол пие”, поне не посягай към тях, за да ги превърнеш в омузикалена пошлост. Пей си и си слушай “Зелен листец”, “Нощ, е ужасна”, “Скъсани джинси”, “Няма - не искам, няма - недей”… И си се радвай на доброто разположение:

“Гел, кефим, гел!”

Изкалъпването

играе важна роля в централната Алекова творба.

Да обърнем внимание на нарастващата му градация в Бай-Ганьовия лексикон.

“Гледай и мен какво нещо ще изкалъпя”, казва нашият и изкалъпва дивотиите в банята.

После разпорежда - “А вий, Гочоолу, и ти, Дочоолу, някои дописки, някои телеграми да изкалъпите” - па изкалъпва вестник “Народно величие”.

Апетитът, от който Бай Ганьо не е никак лишен, нараства с всяко ново ядене: “И сега, когато толкова железници ще се правят, толкова дружества ще се калъпят, толкова пристанища ще се строят, ти тамам си му намерил времето дa ме набедяваш, че съм бил уж опозиция.”

Чудеса (от подлости) ще извърши, ще се окалъпи, където трябва, но непременно ще бъде я експерт, я член на борд, я шеф на фондация! И това не е всичко. Чуйте молбите и въжделенията на ланшния, та да се сетите за сегашния любител на изкалъпването: “Не можеш ли да изкалъпиш някое законче да се попръскват обществените сгради с гюлово масло?”

От простащината до закона, от смешното до великото началстване са само няколко крачки. Така калъпим у нас работите!

А от калъпите ни не излиза нищо свястно.

Конституцията

за Алеко не е само кодекс за политическо поведение, а и въплъщение на нравствените принципи.

Докато в речника на байганъовците тя не съществува. Там действат други “фонетични” закони: “Ли - бе - ра - ли! Конс - тен - ту - ция! На - а, констентуция!” Кьоравото, келепирът, “кесийката, кесийкатааа - ето где е всичката премъдрост!” И те, и те - ганьовци, гуньовци, неразличими един от друг “олувци” (Гочо, Дочо, Бочо) с цялата свирепост на “животната си енергия” мачкат, мачкат, мачкат правдата…

Иди след това и не плачи над словото на Илия Бешков: “Бай Ганьо не е измислен литературен герой, не е символ, а един действителен човек от плът и кръв, една политическа издънка на робството и злонравието - между впрочем - един убиец… когото прокурорът не може да улови, тъй като бай Ганьо е и прокурор, и на власт, и в опозиция…”

“На - а, констентуция!”

Лейкин

не е споменаван никъде от Алеко.

Любопитният читател ще открие името на въпросния Николай Александрович Лейкин в критическите коментари. Руснакът е автор на “Наши за границей”, а българинът “много добре ще да е познавал книгата на Лейкина. Когато е писал разказите си под общо заглавие “Бай Ганьо тръгва по Европа”, той е имал пред вид една действителност, в общи черти подобна на изобразената от Лейкина” (Боян Пенев).

Достопочтеният Николай Александрович привлича в списанието си “Осколки” начинаещия Чехов, който на шега го нарича свой “кръстник”. Написал е “кръстникът” маса хумористични книжки. Чели са ги, смели са се, забравили ги… Няма го днес Лейкин, освен в главите на литературните историци. Жестоко нещо е литературата!

Но още преди Боян Пенев, който упреква Алеко, че бил захвърлил Пол Бурже, та затова културата му е “от доста ограничен размер”, нашите тълкуватели хукват по чужбините, за да намерят еша на Щастливеца. Димитър Благоев оплаква убития писател от името на социалистическа България - “в лицето на Алеко тя навярно изгуби бъдещия български Де Амичис”. Д-р Кръстьо Кръстев търси прилики с Алфонс Доде. И добавя докторът, че Алеко бил “едвам в началото на един нов път и му е предстояло дълго и богато с изненади развитие, което би го издигнало до висотата на един Пол Луи Курие.”

Сравнения, подобни на тези между вечната Алекова творба и стореното от деамичита, куриета, буржета, аз наричам “лейкинщини”. Да се тупаме по гърдите с”Булгар? Булгар-ар!” - е глупаво, дваж по-глупаво е да се потапяме под вода, щом само ни смерят с поглед вкиснати в литературните басейнчета “европейци”.

Затова ми е симпатичен Александър Балабанов, когато отбелязва за претенциозните тълкуватели на Алеко: “Те наричат съчиненията му не съчинения, а просто скромни национални произведения. И казват за едно от малкото безсмъртни литературни и оригинални произведения (за чудния “Бай Ганьо”), че е “продукт на един неоформен още талант!”. Де да има още един-два такива “продукта” в нашата литература, че ние ще забравим неоформеността на “таланта”!”

Лейкинщина не, ами лакейщина!

Македония

е плод на толкова първородни, че и много по-късни грехове, та хич и не ми се ще да отварям дума за нея.

Но какво да правя, като Алеко освен че основал туристическото, взел, че се напъхал и в македонското движение. И член на Върховния македонски комитет станал. Грях е да си Алеко и да не те боли, ама така - дейно, за българите!

Този грях и той, и най-светлите наши творци и интелектуалци от XIX и началото на XX век го нямат. Грехът е на хилядите други “дейци”, които от хайдутлук, лакомия, жестокост, от непослушна вождовщина и от послушен “интернационализъм” докараха работата да има македонци, македонски език, та и македонски поет, именуем Никола Йонков Вапцаров. Грехът е и на “великите сили” от Санкт Петербург и Москва, през Берлин, Париж и Лондон, та до Америката. За комшиите да не говорим, а още по-малко за “истите македонци”, дето са за смях и с преправянето на писаното от Паисий и братя Миладинови до Димитър Талев, и с претенциите си за потекло от Адама и Александра, и с кичовизирането на столицата си.

Но никак не е смешно, а страшно, сълзи и кръв капят от ослепели очи и заръбили рани, когато четеш “Разни хора, разни идеали”. Чети, чети и ти, говедарче:

“Сега да има някой да освободи Македония, догдето е нашата партия на власт, че аз да те науча тебе какво се вика келепир!”;

“Па и Русия си няма хас бе, джанъм: ръг с българите, ръг с гърците, ръг със сърбите, е, че туй политика ли е, моля ти се, а? /…/ Какво й струва най-сетне да прати пак два-три корпуса: хем някоя пара ще капне, хем Македония свободна?”;

“Еех, да ще султанът да освободи Македония!”

Това е: Солунската митница, Охридското езеро, накривеният калпак… “Ето, туй се казва патриотизъм. Всичко друго е вятър!”

Ей тоя патриотизъм издуха българското!

Ниагара

е единственото женско същество, достойно за любовта на Алеко.

Какво че отваряме работа на фройдистите - ни “слечинките”, ни маджарките, ни американките, та и Soeur Clemence с Ботеро заедно не предизвикват у тънкия ценител на красотата такъв неподправен възторг. В своя есктаз той и до богохулство стига - сам признава, че и на Свети Петър би извикал: “Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара!” Ала скоро се поправя: “Всички лица бяха сериозни, излеко бледни и като че изтръпнали! Като че не пред творението божие, а пред самия бог бяха изправени!…”

И вижте го сега какъв хитрец е - уж отказва да описва Ниагара, а след това такава дивна картина рисува, че не знаеш на “Мона Лиза” ли да се кланяш, или на тези грандиозни любовни страници. А каква скръб при раздялата: “Прощавай, Ниагара! Много е кратък животът, за да имам надеждата още веднъж да те видя!…”

И това ако не е любов! Тъжна любов, с раздяла, но и с алековска надежда: „Абе, не се знае! Здраве да е, па и берекет… Ами!”

Иска, как иска да се завърне към красотата!

А широкият гръб на Бай Ганьо затулва гледката.

Отечеството за Алеко?!

Рядко и със свенливо ироничен патос говори този аристократичен гражданин на света за Отечеството, а е изцяло български, народен. Без показност, без гнусно банализирана епитетност. („Само отечество много просто излиза - заявява бай Ганьо, - тури “нашето мило отечество!”) Не пее тънкият музикален ценител гръмки арии за “величието на Аспаруха и Крума”, не свири печенежки маршове за угода на тълпата, пияната от долнопробния алкохол на патриотарството, не жестикулира - “Булгар! Булга-ар!” - нито пред смаяни чужденци, нито пред омайно бъдеще.

Не е съдия, не е прокурор на България. Още по-малко - неин платен адвокат! Син й е: „Българийо, майко моя, в какъв ли гиздав мундир ще те представят на Парижкото всемирно изложение и дали там ще може да те познае твоето чедо, о, моя простичка, и бедничка, и хитричка, и умничка, и набожна, и безбожна, и измъчена, и наплашена, но и храбра Българийо…”

Ние, ние познахме ли я, имаме ли храбростта да я браним?

Професорите

и Алеко Константинов…

Може би, защото сам той е искал да стане техен колега, може би заради свищовските си роднински връзки с един от най-достойните български професори - Иван Шишманов, писателят е на особена почит сред почитаемото учено съсловие. Какви неща са написани за Щастливеца от доктор Кръстев и Боян Пенев (нищо, че няма да се съгласим с всичките им твърдения) до Тончо Жечев, Светлозар Игов, Живко Иванов и колцина още талантливи и достойни люде.

А колко оригинална е жанрово неопределимата работа “Йозеф Швейк и Ганьо Балкански” от Никола Георгиев. Тук скъпият ми професор, автор и на студията “Името на розата и тютюна”, в която пак намесва Алеко, та го каращисва с Димитър Димов, чете успоредно забележителните творби на двете славянски литератури. А накрая среща героите им - вече не теоретично, а - така да се каже - натурално:

“На улица “Боище” стои бай Ганьо, зачервен и колкото ядосан (къздисан), толкова и объркан. Държи в ръка накриво откъснато парче хартия и все по-неуверено го показва на минаващите край него. Минувачите се спират, прочитат написаното на хартията и един се изкикотва, друг вдига рамене, трети - юмрук, а една дама изпищява с половин глас. Задава се Швейк и вече обезкураженият бай Ганьо усеща, че с него все пак ще се разбере. Показва на Швейк хартията, Швейк прочита хартията и започва да разказва на бай Ганьо как веднъж като млад войник бил на маневри в Кираи Хида, в Маджарско, и как искал да се запознае с едно слугинче, което живеело на улица “Шопрони” № 16 и как първия път, докато се въртял край къщичката на слугинчето, за всеки случай преписал адреса, който бил изписан на стената - “Baszom а Krisztus Maijat”, как си помислил “Колко са набожни тези маджарски католици, навсякъде мислят за Исус и Дева Мария”, как след няколко дена, като тръгнал да търси къщата, се заблудил и почнал да показва преписания адрес, и как един маджарин се ухилил, друг го блъснал в гърдите, на една дама прилошало, а някакъв маджарски фелдкурат, на когото също показал адреса си, се разкрещял и повикал патрул, който откарал Швейк в кафеза, където заварил сапьора Водичка с разбита уста и насинено око да ругае маджарските копелета, и как след това маджарският фелдкурат предявил на Швейк обвинение в публично богохулство, защото написаното на стената не било никакъв адрес, а “Да ти таковам Исуса и Богородицата”… Тук бай Ганьо възмутен се провиква: “Знам ги аз тия чифути! И Господа псуват!” И от устата на бай Ганьо изхвръква една псувня на майка като бомба.

Стават такива грешки, продължава Швейк. Веднъж в Смихов… Но тук бай Ганьо успява да го прекъсне: “Слушай, аратлик, мене ме чака бадева обед, ами…” Обедът е свято нещо, както обичаше да казва старшият фелдкурат Ибъл, но вече сте го изпуснали, отвръща Швейк, и затова не желаете ли да се отбием тука, при Паливец, и да пийнем две-три бири?! Бай Ганьо светва. “Искаш да почерпиш ли? Аз приемам. Славяни не сме ли?” Двамата влизат в кръчмата на Паливец. Какво става вътре, за какво говорят - дали за политика, дали за Чехия и за България, дали покрай софийския тапицер и македонски войвода Ян Климеш, когото Швейк познава от Прага, няма да стане дума и за македонския въпрос, при което бай Ганьо тропва по масата: “Няма македонци! Всички са българи, ама се сърбеят!”?

Просто виждам как развеселеният Алеко подканя професора: “Карай! Карай и не млъквай - все е друго, когато наша милост става причина за… Как по-точно го наричахте това чудо?”

Алекови текстове да има - хипотекстовете все ще дойдат!

Русия

днес ни е по-далечна и чужда и от времето на Стамболова.

С действията на държавника и с перото на Захари Стоянов, но без техния талант и мисъл-любов за България, политици и писачи се надпреварват в изпонапопържването на “матушката”. Същите тия и техните законни наследници, когато дойде време за нов келепир, ще я подкарат според както е описано: “О-о, здрасти, братушка, здрасти. Девет години, братушка, девет! Не е ден, не са два - девет години! - И заплака бай Ганьо.” Кога има келепир, плачем не, ами хоро играем, кога няма - Задунайска губерния, треска ни тресе от всичко руско, изхлузваме миризливите ботуши и нахлузваме я “белгийска мантия”, я тексаски дънки, та да се докараме пред “немските келяви чифути”.

Това го наричаме политика и в захлас повтаряме: “Няма вечни приятели, има вечни интереси.” (Англичанин го казал - значи е добро! Сякаш ги е нямало и английски, и немски, и руски байганьовци. Сякаш ги няма!) Повтаряме тази мъдрост, в живо дело я претворяваме, затова нито приятелите ни приятели, нито интересите ни…

Но това си е съвсем безинтересно!

Да разгърнем Алековите страници, да си припомним поплаците на мекеретата от руската политика на Балканите, да признаем с Бай Ганя, че “най-сетне и Петербург не е съвсем долня работа” и да не разчитаме като него на “дружба братска нас навек ни свързва”- “абе то стига да речеш, че съм българин, ти нали ги знаеш русите какви са ахмаци!…” И не само това да прочетем, ами и да видим кого и какво е превеждал възпитаникът на Николаев и Одеса, пък и в писмата му да понадникнем. В едно от тях между другото пише: “Не са руските агентства и консулства, от които честните българи занапред ще черпят надежда и мощ, а е българският народ и добре разбраните негови интереси.” И тук за интереси се говори, ама на български и за български.

Пък българинът знае какво да люби и какво да мрази. (Кой знае - може и да сме забравили. “На маймуни ни обърнахти, да ви земе дявол, с маскари…”)

А Русия нека заповяда… Но без да заповядва!

Солунската митница

я знае всеки грамотен българин.

Но не за все по-малкото читатели в отечеството ни става дума, а за ония, които са таяли такива сърдечни въжделения към нея, че Алеко няма как да не ги извади на показ:

“Ех, да ти пипна аз тебе солунската митница…”; “Солунската митница! Калифорния, да я вземе мътната!”; “… да ти се изтърся аз тебе в Солун, ама догдето е нашата партия на власт, че да ти се курдисам аз тебе на митницата… Тук ли си, сама ли си!… Че да ти пипна аз ония ми ти търговци, две годинки да им обирам каймака - стига ми!”

Познато и неосъществено! Като мечтата за България на три морета. Нека да чуем тогава нещо по-непознато и (”може би… кой знае… някой ден…”) осъществимо. Да го чуем от самия Солун, от устата на някогашния професор в Солунския университет Пападопулос:

“Когато българският писател Алеко Константинов публикува своя „Бай Ганъо”, в България се повдига буря от протести против него. Балканските народи, от своя страна, останаха или равнодушни към тази книга, или със злорадство изразиха своето ликуване от това, че “ето на, самите българи съзнават ужасното си положение”. Би следвало обаче еднакво и българи, и гърци, и сърби, и румънци, и албанци най-внимателно да проучат тая книга на Алеко Константинов и в лицето на Бай Ганьо да видят своя собствен образ. Положението на всички балкански народи е едно и също, между тях не съществува особена разлика… Когато е въпрос да се лекува болник, първом трябва да се постави вярна диагноза. Алеко Константинов е поставил тая истинска диагноза, като ни е обрисувал такива, каквито сме. Сега вече оздравяването може да стане много лесно.”

И наивният професор Пападопулос предлага да се издигне паметник на Алеко със средства на всички балкански народи.

Нека паметникът на безсребърника да е над Солунската митница!

Теодор Теодоров

е отвсякъде народен човек - един от ръководителите на Народната партия, председател на Народното събрание. (Това - когато е бил жив още Алеко. Иначе въпросното лице е било и министър, и министър-председател, и в затвора попаднало по времето на Стамболийски.) По свидетелството на фейлетона “Смърт на опозицията” Тодоров бил рижав и с бакенбарди. Рижав ли е наистина, с бакенбарди или без - кой знае. Не го помнят!

И хептен нямаше да го помнят, да не беше написал Алеко фейлетонен отговор на обвинението на въпросния Теодоров, че писателят подобно на председателя дезертирал от Сръбско-българската война. Хубаво е сторило лицето Теодоров - иначе едва ли щяхме да узнаем някои черти от лицето на Алеко Константинов.

Уязвен, Щастливеца насилва скромността си и разказва преживелиците си по това време - как служил в опълчението, как охранявал арестанти, как “с фармакопеята в ръка” помагал във военно-аптечна част, та и до мръзнещите на пиротската позиция солдати стигнал. Занесъл им шинели, помайтапил се с офицерите, че били там като на дача. Те това и чакат - оставили го при себе си “под откритото небе, всред бушуващата виелица”, за да го вдигнат на смях по въпроса за дачата, надигайки и “една бутилка с коняк”. Алеко послъгва, бутилката едва ли ще да е била една, а и той не ще да се е посрамил. Усеща се. Иначе щеше ли да отбележи - “весели времена бяха тогава”. Но да оставим темата “Алеко и конякът, респективно - бирата”. Тя е за дисертационен труд.

А трудът на Теодоров не отишъл напразно. Оставено е името му в “Ами мен защо закачаш бе, Тодоре?”. Добре, че го е закачил, та да го спомене истински писател.

И завинаги е прославен наш Тодор, ако ще и да е Теодор!

“Ура!”

е възгласът, на който никак не му провървява след Освобождението.

Чист е той едва ли не само когато се изтръгва от устата на Вазовите (предосвобожденски и сливнишки) герои (”Върхът отговори с други вик: ура!”; “от екота на Витоша бурлива, от вашето ура”).

Но и народният поет отстъпва от възторзите си, та написва “От оралото до урата”. С малки изключения (едно от тях е Йовков) “ура”-то в българската литература - искат или не искат писателите - модулира от регистрите на невежеството до регистрите на ураджийството, което си е пак невежество, но по сметка.

За това “преназоваване” на победния боен вик “вината” на Алеко не е от най-малките - напротив! Кой по-добре от него съзира под маската на езиковия стандарт гримасата на зиналия бастард?!

Най-невинни са все пак проявленията на първосигналния патриотизъм - “Да живее България, урааа! Дай да си наквася устата бе, урааа!”

След това идва редът на Бай Ганъо - “с молния в очите”, на Гочоолу и Дочоолу, на Петреску, Данко Хаирсъзина и внучето му, на Спиро Копоя, Топал Мустафа… (”Ура…ра…раааа!” - изрева стоустата страшна тълпа”)

Но цялата тази башибозущина не е no-страшна от това, което “пише обикновено рабското перо”: “френетически ура, изходящи от хиляди въодушевени гърла, цепеха въздуха…”

Без тъпанчета останахме, а тъпаните на урата, идващи не от висините на героизма и духа, а от бездните на страха и цинизма, блъскат ли, блъскат…

Наистина - “Що значи - “Народът ликува?!“

Философията

вероятно е известна пречка при “първоначалното натрупване на капитали”.

Затова и Бай Ганьо също тъй първоначално не гледа с добро око нито на нея, нито на носителите й. “Страшни диванета са туй учените”, когато не му играят по гайдата, та някой път се налага и малко да послъже - “туй Иречек- Миречек ей тъй - зяпнали са ме слушали, като им заприказвам”.

На философията Бай Ганьо противопоставя своето любо-мъдрие: “Ами! Какво ще седнел сега да се лигавим с разни философии. И кой ще те разбере!”

Но “адвокатствуващият Гуньо” и свършилият “по философията” Бодков реабилитират науката пред нашия самороден мислител. И той е принуден да признае, че тя не пречи „да изпечеш занаята”: „Туй философията, както се види, не била само за ахмаци хора да изкарва.” Щом “личното наше земно доволство” е идеал, Бай Ганъо с две ръце го прегръща.

Ето пример за това как теорията става материална сила, когато овладее масите. (Борис Стругацки казва, че идеята, захвърлена сред масите, запазва чистотата си колкото девица сред полк, но това си е фантасмагория на фантаст.) И все пак най-масовият на масовик няма да се даде и на най-мъдрия философ. Туй ще му рече: „Не си прост ти, знам те аз тебе. Ама пак си прост, да ти каже правичката. Сиреч, не си прост, ама малко аджемия падаш.”

Прости ли сме, аджамии ли сме, ама все Бай Ганьо е над нази!

Ако и да е у самите нас.

Хаирсъзина

е най-точен, когато опонира на Дочоолу:

- Попара ли е туй - банка!

- Попара е зер!

Попара е - щом народът я сърба!

А най-трогателен е Хаирсъзина, когато се сопва на самия Бай Ганьо по въпроса за възпитанието на младежта:

- Ще ги залъгваме, какво ще ги правиш, белалии хлапета, по някой път и шапка даже ще да им клатиш, време таквоз дошло, няма какво да се стори - дума с въздишка бай Ганьо.

- Няма какво да се стори ли?! - ръмжи Данко Хаирсъзина и очите му тъмнеят. - Пуста сопа неокастрена! Аз да ги пипна тях, че…

И хванаха сопата, и пипнаха “белалиите”… И Хаирсъзина, и внучето му, и всичката стара хаирсъзщина надминаха. “И сега бият, брате мой.”

А когато не бият - лъжат.

Цариброд

е клекнал на границата ни, но от другата страна.

Сърбите отдавна са го преименували на Димитровград, а нашите дръзновени вестникари си го пишат по старому. След това негодуваме, че турците казват на Пловдив - Филибе, а гърците - Филипополис. Последните и Асеновград изписвали като Стенимахос. Което за сетен път сочи общобалканското гражданство на Бай Ганьо.

Нека, прочее, нашите храбреци прочетат още веднъж “До Желюша с говежди вагони”, нека се възхитят на българските красоти в “Какво? Швейцария ли?!…”, където и Цариброд (днешният Димитровград), и Желюша, и дивното Погановци с “бедния манастир” са описани. Да четат и не да стряскат хората с патриотарски халосвания, а да помагат реално на българите в Сърбия. Другото е байганьовски бабаитлък, от който и отечеството ни е по-малко, и вътре в него - по-тясно (Припомням: “Добре ни е препоръчало туй диване…”)

Още по-добре ни препоръчаха диванетата и във Втората балканска, и в двете световни. След което не остава нищо друго освен да припяваме на големия поет Бобевски - “Съюзници-разбойници”.

А царски брод към балканското разбирателство има. Не стар цар и не нов Димитров ще го намерят, ами алековците сред всичките наши народи.

Но лесно ли се намират Алековци?!

Чикаго

превръща едни в гангстери, други в писатели.

Днес не е за чудене, че Алеко е между малцината първенци във втората група, а мнозина негови сънародници - в първата. Чудно е обаче как роденият в Османската империя не става роб на Американската такава. За тая работа, изглежда, се иска не само писателски талант - нелишени от него автори са написали “До Чикаго”. Но за да не си мохамеданска или щатска рая, е нужно “…и назад”.

Инак речено - да си имаш българската мярка, за да видиш света и с хубостите, и с грозотиите му. Иначе ще има да се чудим на Алековото гражданско и писателско щастие подобно на помощник-регистратора (”Подлец ли?! Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама де оня късмет!”)

Как умее българинът да се възхищава от цивилизацията и от красотата, без да изгуби зрението си за негативното и безобразното! Как веднъж не се появява по лицето на Алеко „язвителна мефистофелска усмивка: “Видя ли, че и в Америка е същото”. Никакво злорадство, че корупцията властва по света, че не е роден наш патент, а болка, благородна човешка болка пред общественото несъвършенство - „Ох, хич не ми сгряваше сърцето туй “и в Америка е същото”!…”

“Отчаян люобител на всяка хармония”, Алеко я открива с радост, така както с мъка чува стоновете на дисхармонията. И не препоръчва утопични рецепти за заглушаването им. Отблъсква го всеки „идеал на отдалеченото бъдеще”, където „личността, индивидуалността съвършено почти изчезва, като се превръща в автомат, в раб на един нов, много по-силен и неськрушим господар - обществото”. Отблъсква го и онази лична свобода, родила „нов господар - капитала”, който от своя страна “е задушил своята родителка - личната свобода”. И ето я картинката:

„Лутнали, припнали всички американци като чаркове на една машина, като че безсъзнателно, автоматически сноват, преплитат се и от машината капят долари, тези долари те пак ги влагат в машината и пак като чаркове сноват.”

Десетилетия след това Чаплин ще покаже в „Модерни времена” своя Чарли като чарк от фабричната машина. Досущ като при Алеко. И през смеха му - пак като при Алеко - дочуваме: „У-у! Студено…” И вечният въпрос: „Е, ами кога ще живеем?…” Въпросът не е зададен само на американците, пък и Алеко не пише „тъй, както пишат нашите писатели - дълбоко, дълбоко… “, та май и отговорът му не знае. Във всеки случай - не е достатъчно умен, за да ни препоръча нещо по-прагматично. Сам си го признава: „Може би да дойде време и аз сам да се чудя на този си ум, може би и аз да стана положителен, практичен…Ама на, младини!..

Ние не се чудим - остаряхме! Като Новия свят.

Швейцария

е преодоляната от „писателя-турист” Алеко мярка за планинска красота - „Какво? Швейцария ли?!”; „В Българска Швейцария”.

Ще се изкачим ли най-сетне ние, „сковани от въсточна неподвижност”, по върховете, очертани не само от природата, а и от българския дух, ще прогледнем ли - не като слепия Христофор Белокровский, пази боже! - за картините на нашия свят? Или с байганьовското „престорено равнодушие” ще твърдим: „Колко съм ги гледал аз такива картини…”

Нашият ужасен възглас: „Какво? България ли?!”

Щастливец

е, макар че позна:

- смъртта на най-близките си - майка, баща, сестри;

- безработицата и безпаричието - „днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн”;

- провала от кандидатирането си за депутат в родния Свищов - победи го „тълпа от неокачествими страшилища”

- снизхождението и на политическите си противници („Де бе, Алечко, де бе, чоджум, ха да та видим и тебе. Беки от тебе ще се плаши, мислиш, правителството? Плюй си в пазвата ти, чоджум!”), и на събратята по перо („И виж сега, то като не ми е занаят, и стилът ми излезе бамбашка…”)

- Бай Ганьо, който го и уби!

Щастливец е не защото позна България (и я обикна!), света (и го обикна!), приятелството (имало ли е някога по-обичащ и по-обичан от него?!)

Щастливец е не само заради честността и таланта си, от които и не прокопса.

Щастливец е, щастливец е, щастливец е…

Щастливец е, защото нас - нас, днешните, не позна!

„Юшче

ке го лажем” е едно от стихотворенията на Алеко Константинов.

Цял живот той се е занимавал с поезия - сериозни преводи и не особено сериозно в художествено отношение собствени стихове.

Истинската лирика на Алеко е неговата проза.

Но за да ритмува, едва ли причината са другите - „Май- май ще са заловя пак за стишките - всички ма съветоват”. Той и за „До Чикаго и назад” лукаво се оправдава със съветниципте си: „Аз нямах намерение да пиша, ала дяволски хора - намериха ми слабото място, погъделичкаха ме - няма какво да се прави!”

Не че е нямало какво да се прави - шило в торба не стои!

Стихотворенията на Алеко по тематика, стил, внушения са близки до критичната линия при Вазов, Стоян Михайловски, ранния Пенчо Славейков. Литературните съдници свенливо го извиняват заради тях, но поне чрез заглавията си те кореспондират със значителното му наследство: „Гунчо наш е по-практичен”, „Ке го лажем”, та и „Юшче ке го лажем”. А „Прогрес” е и своеобразен компендиум на класическата Алекова творба, и стихотворно тезисно очертаване на нови хоризонти в художественото осъществяване. Началото на седемчастното стихотворение представя края на нашия прогрес:

Бай Ганьо намираше вчера печала

да бъде борец за свободни начала.

Повей охранителна в миг атмосфера -

Бай Ганьо нагазва във новата сфера.

Попитай защо се менява и той

ще каже, че мрази мъртвешкий покой.

Не може еднакъв да й вчера и днес -

това го изисква човешкий прогрес.

Прогресирахме - „ке го лажем” и „юшче ке го лажем”.

Кого ли? Как кого - народа?!

„И заслужава ли този подъл народ да се трепем за него! Доде бяхме по-млади, иди-дойди; ама сега - станали сме по на четирийсет лазарника хора, трябва да помислим вече за себе си.” Иначе „за патриоти ако питаш, ний сме хасъл патриоти.” Ама „трябва и ние да клъвнем по нещо /…/ - току-тъй на сухо патриотизъм - бошлаф.”

Е, кажете сега - не сме ли прогресивни?

Хем прогресивни европейци, хем патриотични българи…

Ябанджията

е „Девствената и Свещена Особа на нашия общ Баща, залогът на нашето щастие и благосъстояние”!

Автор на определението: философствующият Бодков.

Ябанджията е незабравимият наш Фердинанд I. Според Алеко той е и Херострат II, бекасът, който плоди бекаси и проч., и проч. Под тези твърдения писателят с безтрепетна ръка се подписва: „Вярно с оригинала: Башибозук.”

Да му се чудиш за какво са му тези башибозущини, защо се напъва да пише „економическа студия”, та да я кара на „миш-маш”, вместо при неговите таланти да разговява в двореца и да разправя - „Ех, че гуляй му дръпнахме”?! Иди му вярвай след това на изповедта пред професоршата Шишманова, че най-приятното му развлечение е „гуляй на чист въздух в мъжка компания”. Какъв по-чист въздух от монархическия, каква пo-мъжка компания от княжеската или царската!

„Аслъ калпав народ сме ний, интелигенцията.”

Ябанджията си е ябанджия - преди Алеко канеше народа да му върже газено тенеке, та да го проводи отвъд границата, днес народът го покани, та и тъпани му думкаше кога се върна. (Сещате се за кой народ е думата: не само бекасите се плодят, ами и Бодковците!) Думата е и за всички „ябанджийски псета”, разлаяли се из татковината. Хем да не ни помислите за таквоз… за ксенофоби. Обичаме си ги ние ябанджиите. („Като има келепир, и бай ти Ганьо знае да обича.”) Па най- сетне - да обичаш чуждите, значи да обичаш себе си. Защото: половината народ стана ябанджийски, другата половина чака ябанджиите.

И казват, и във вестниците пишат, по радиото говорят, по телевизията картинките нагласят - това е днес патриотизъм. „Где е тук патриотизмът бе, рабска душа?”, „Мерзко раболепие!… „Аз пак ще попитам: бездънна глупост ли е туй, или мерзко раболепие на една нещастна рабска душа?” Да, господа, ако не можете да сейте гори, както съветваше народният поет -

не бъдете „сеятели на рабски чувства”!

СЛЕДАЗБУЧНА МОЛИТВА

За “Бай Ганьо” Илия Бешков казва: „Ние се смеем над тия мрачни страници, но от тях не лъха ни милост, ни любов, нито каква да е надежда.”

Вероятно мъдрецът художник е узнал страшна, смразяваща душата тайна, за да изрече тези думи. Тайна, до която и самият Алеко не се е докопал. Защото наивничко, но по човешки той се опитва да адвокатства на героя си:

„Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жъртва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. /…/ Постави го под влиянието на добър ръководител и ще видиш какви подвизи е той в състояние да направи. Бай Ганьо е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила…”

Още нещо изрича писателят:

„Прощавай и ти, бай Ганьо! Бог ми е свидетел, че винаги добри чувства са ме въодушевявали при описването на твоите истории. Ни чувство на злобно порицание, ни презрение, нито лекомислен смях са ръководили моето перо.”

И накрая:

„Прощавай, не е за чудене пак да се срещнели”

Наистина се срещнаха: този, който трябваше, позна тогова, когото трябваше.

Дали това безпогрешно разпознаване на необходимата жертва - непременно най-добрият, най-умният, най-талантливият измежду нас! - не е имал предвид Илия Бешков, за да изрече мрачните слова?!

Алеко не само е виждал ужаса, а е предвиждал последствията от смеха над него. Убиецът може да прости всичко, не и осмиването си.

Щастливеца обаче е простил на убийците си - някогашни и днешни. В него има и милост, и любов, и надежда… Дори и за Бай Ганьо. За нас дори.

А в нас?

Има ли ги у нас милостта, любовта, надеждата…