Георги Стойков

За нас, простосмъртните, животът на разузнавачите е забулен в тайни, които по-любопитните причисляват към митичното. Какви ли не легенди витаят около тях! В интерес на истината трябва да кажа, че и най-фантастичните понякога се оказват съвсем истински. И това за тези, които излизат от нелегалност.

Това, обаче, на малцина се случва. По-голямата част от тези герои остават неизвестни и след като земята ги погълне. За техния подвиг и саможертва в името на Родината или за каузата на идеалите, никога не научават нито баща и майка, нито деца и внуци, нито приятели и познати.

Генерал Иван Винаров е от малцината щастливци, които доживяха деня на своето разконспириране. Част от неговата дейност излезе от тайните сейфове на световното разузнаване и той сподели спомените си в крайно интересната документална книга „Бойци на тихия фронт”.

Аз имах удоволствието на времето да представя тази книга, както и периодично да общувам с генерала. През седемдесетте години на миналия век бях работник на Окръжния комитет за българо-съветска дружба, а той - първи заместник председател на Общонародния комитет.

Като такъв и наш народен представител генералът не пропускаше да доведе в родния Плевен и най-високопоставени гости от Съветския съюз - втората му родина. Бях честит да го наблюдавам отблизо, да слушам умните му размисли по най-важните проблеми в икономиката и социалната сфера на България.

Бил съм свидетел на безпощадната му непримиримост към грешките на някои местни ръководители. На сесиите на Окръжния народен съвет и на други форуми той назоваваше имената на ония, които ходят в чужбина, но не гледат какво правят хората по света, а търсят само какви подаръци да купят на жените си. Отнемаха му микрофона, изключваха радиоточките. А хората го обожаваха.

Той бе открит човек, от нищо и от никого не се страхуваше и наричаше нещата с истинските им имена. Тези уроци по нравственост и доблест бяха за нас, по-младите строители на тогавашна България, еталон за поведение. За жалост, не бяха много следовниците му.

По-възрастните нямат нужда от хрониката за живота на генерал Винаров. Те го помнят, виждали са го, общували са с него. Но тези от средното поколение, и особено младите нямат спомен за този обаятелен човек. За тях той е онзи от бронзовия паметник в народния парк „Кайлъка”, от който ги гледат в упор очи, които топлят, но и които пронизват до дъното на душата.

Неведнъж съм се любувал на майки или баби, които гонят малките палавници около паметника и ги молят да хапнат поне едно залче от прясната кифличка. Като не успеят да отворят детската уста с молба, ги заплашват: Виждате ли дядо Иван колко е строг! Той казва, че който не папка, няма да порасне!

Милият, дядо Иван!

А и той е бил дете като всички ни. Роден е на 24 февруари 1896 г. в бедняшкия някога, по селски тих и с кални улици, днешен Девети квартал на Плевен. Минали са само осемнайсет години от най-кръвопролитната битка в Освободителната руско-турска война.

Окопите по баирите са обрасли с трева, но още личат. Възстановени са лозята и овощните градини, но при всяко копване мотиките звънват от парчета метал, или изравят човешки кости.

Двата редута - „Кованлъка” и „Иса ага” - са прекрасно тайно място за безконечните детски игри. „Скобелев парк” още го няма, но той ще се появи съвсем скоро, защото тук е дошъл вече създателят на паметниците на признателността, възрожденецът, Диарбекирският заточеник Стоян Заимов.

Заедно с него ще се появи и едно момченце на име Владимир, което ще подаде ръка за приятелство на малкия Ванко Винаров. Децата ще растат по все още голите баири на юг от Плевен и ненаситно ще слушат с широко отворени очи от стария комита Стоян Заимов за невероятните му приключения и изнемоги по турските зандани.

Наред със знанията, те ще трупат в душите си обич към братята - освободители и ненавист към поробителите. И по-късно, случайно или логично, в буйната младост и в зрялата възраст, животът ще отреди на тези две момчета завидна съдба.

Генерал Владимир Заимов ще оглави разузнаването на Съветска Русия в царската армия на окупираната от нацистите България и ще изгори в огъня на борбата. В деня на неговия разстрел - 1 юни 1942 г. - съветската артилерия ще спре огъня за три минути по цялата фронтова линия от Балтика до Черно море, а радио Москва ще извести с развълнувания глас на говорителя Левитан:

„Говори Москва. Говори Москва.
Българи, на колене!
В тази нощ бе разстрелян великият син на България и на цялото славянство, генералът от артилерията Владимир Заимов!”

Момчето Ванко Винаров няма шанса да постъпи в юнкерското училище на Негово величество Царя като своя приятел от детството. Баща му, Цоло Винаров, няма националната известност на Стоян Заимов. Той има възможност само да го прати да учи занаят. Дърводелството е било престижно занимание и уважавана професия. За него трябва и здрава ръка, и точно око.

Момчето на Цоло Винаров притежава и двете.

В университет Ванко Винаров не постъпва, но той завършва с отличие големия университет на живота. Сблъскал се още в юношеска възраст с жестоката капиталистическа експлоатация, по естествен начин намира пътя към организираното работническо движение - отначало в синдикатите, после в младежкото социалистическо движение. Той е често в клуба на тесняшката партия. В стачки и манифестации върви в предните редици. В нелегалните действия е изобретателен и неуловим.

Започва Първата световна война. През септември 1915 г. деветнайсетгодишният младеж се озовава на Южния фронт в състава на 57-ми пехотен полк на Плевенската дивизия. Там вижда ужасите на войната.

Но там открива и безпримерния героизъм на българския войник срещу англо-френци и гърци. Обосял, оголял, недохранен той се сражава за обединението на изконните български земи Мизия, Тракия и Македония до последния патрон.

Тук младият Винаров заслужава първия си орден „За храброст” и го получава под бойното знаме на Плевенската дивизия. В следващите години той ще получи 12 български, 9 съветски и 2 югославски ордени и медали, но най-скъп ще му остане завинаги първият.

После идва разгромът. Разбунтувалият се полк, с още три хиляди войници и офицери, тръгва към Радомир и София да търси отговорност от чужденеца - цар за националната катастрофа. Отново разгром. Стотици падат убити от своите. Хиляди са напъхани от военните съдилища в затворите.

Минал през много премеждия, Иван Винаров се прибира в Плевен и веднага се включва в нелегална група. Тя има за задача да събира оръжие за готвещото се от българските комунисти въоръжено въстание.

Разкриват ги. Съд. Присъда от осем години. Бягство.

И тръгва буйният младеж за първата родина на работниците и селяните - Съветска Русия. Там той ще търси щастието си. За негов късмет попада на един велик разузнавач. Това е Ян Карлович Берзин - началник на военното разузнаване на Червената армия. Този надарен човек е имал способността да намира за всеки отделен случай най-подходящия човек.

Той е внедрявал агентура, която с години е стояла замразена и е използвана точно в нужното за сигурността на съветската държава време. За жалост и той попада в списъците на предателя Берия и през фаталната 1938 г. е ликвидиран. Но това, което той е заложил, ще обслужва разузнаването на съветската държава петдесет години след неговата гибел.

Иван Винаров завършва генерал-щабната академия „Фрунзе” и Школата за разузнавачи. Не след дълго е изпратен като съветник в новосъздаващата се Китайска народоосвободителна армия с длъжност командир на бригада.

След като си свършва работата в Далечния изток, през 1929 г. той е прехвърлен на европейския невидим фронт. И Ян Берзин, и цялото съветско разузнаване и контраразузнаване правилно оценяват, че главната битка на века ще бъде с бързо милитаризиращата се Германия.

Къде ли не е бил Иван Винаров със своята вярна спътница Галина Лебедева! В Китай и Афганистан, в Германия и Чехословакия, в Югославия и Турция. По време на гражданската война в Испания той неотменно е там и в съседните Португалия и Франция.

Какъв ли не е бил! Рибар, търговец, контрабандист, прилежен чиновник в обекти, които произвеждат оборудване и оръжие за армията на Мусолини и Хитлер. Навсякъде осигурява съмишленици, отвсякъде към Москва тече информация - понякога съдбовна за младата Съветска република.
Колкото и парадоксално да звучи за тази професия, Иван Винаров се радва и на години за символичен отдих. Началото на Великата отечествена война през лятото на 1941 г. го заварва преподавател във Военната академия - Москва.

Ударът е коварен и почти неотразим. В късната есен желязната машина на Хитлер се наднася зловещо над съветската столица. Остатъците на легендарната дивизия на генерал Панфилов огласят по радиото своя боен призив към московчани и целия съветски народ: „Зад нас е Москва. Зад Москва няма земя за нас!”

В защита на красната столица се вдига всичко годно да носи оръжие: курсанти от военните училища, ученици и студенти, старци и жени, писатели, хора на науката. В този бой на живот и смърт интернационалната бригада е поверена на генерал Винаров. Малцина от комунистите-емигранти остават живи. Деветдесет процента от тях прикриват със сърцата си своята втора родина. Немските нашественици са отхвърлени. Москва е спасена.

Но войната едва е започнала. Тя ще опустошава още близо четири години руските села и градове, селата и градовете на Европа. Генерал Иван Винаров е на бойния си пост. Той е там, където има нужда от смели хора. През лятото на 1944 г. Георги Димитров - вдъхновителят на съпротивата срещу фашизма в нашата страна, създателят на Отечествения фронт - със съгласието на Съветското военно ръководство възлага на изпитания разузнавач важна мисия.

Да се приземи с двама радисти на свободната партизанска територия на трънския партизански отряд и югославските партизани и помогне за организирането на всенародното въстание за сваляне на монархофашисткото правителство на България.

След дълги преходи, тъй като се приземяват дълбоко на югославска територия, полковникът от съветската армия (полковник, вероятно да не впечатлява с високото си звание английската военна мисия) Иван Винаров се добира до трънчани.

С богатия си опит той помага на партийното ръководство и командирите на партизанските поделения Славчо Трънски и Денчо Знеполски да формират първата партизанска бригада от близо три хиляди души на българска територия. Тя ще изиграе важна роля за победата на деветосептемврийското антифашистко въстание.

За разлика от своя приятел от детските години генерал Владимир Заимов и много други верни, бойни другари, Иван Винаров доживява освобождението на България. Още в първите дни след Девети септември той е привлечен за завеждащ военния отдел в ЦК на БРП (к). Търсят му опита, военните му знания.

Но полковници като него много. Никой от правителството на Отечествения фронт не знае истинската стойност на този човек. Усетили слаби места във Военното министерство, е прехвърлен там. Но министър Дамян Велчев гледа по-бързо да се отърве от съветския полковник и го назначава за командир на Плевенската дивизия.

Той отново е в родния Плевен при сестра и приятели. Но и тук за кратко. И почва оная игра със съдбата на този изключителен човек, която може да извърши само властващата бюрокрация.

Вместо да строи новата ни армия, за което има и знания и опит, него го препращат неочаквано в трудова повинност да строи пътища. Той не може, той няма право да каже дори на най-отговорните държавни хора кой е и какво може. Законът на разузнавачите има само един член - мълчание до гроб.

За чест на генерала той показва на всички на какво е способен, където и да го изпрати неговата партия - вестителка на новия живот. Той знае, че за икономиката, за туризма и за бързото изнасяне по главните направления на модернизиращата се армия, когато се наложи да брани замята ни, са нужни широки и удобни пътища.

Негова е идеята магистралите да се строят само с асфалт. На важни отсечки, близо до летищата, да има разширения, които при военна обстановка да служат като резервни писти. Стотици километри пътища остават зад гърба му. На много исторически места те имат и архитектурно-монументална украса, която ги прави съвременни.

Младите хора на Плевен и на България трябва да знаят, че монументите по пътищата за Стара и Нова Загора, връх Столетов и Шипка и още десетки ханчета и чешми по южната и северната магистрала са строени все по онова, Винаровото време. Да знаят и се гордеят със своя земляк дори когато седнат за отдих в оригиналния ресторант „Пещерата” в народния парк „Кайлъка”, строен по негова идея.

Плевен, родното си място, генерал Иван Винаров обожаваше. Още в първите години след Девети септември по негова инициатива са създава строителен комитет за превръщане на каньона на юг от града в парк. В този комитет са привлечени най-видните хора на града: банкери, фабриканти, интелектуалци, общественици като Асен Железаров, Иван Арабаджиев, Бурджев, Ячо Хлебаров и много други.

Прегръща тази идея и населението. За кратко време е събрана сума от 10 милиона лева доброволни дарения. За плановото изграждане и облагородяване на тученишката долина идват на помощ и първите младежки отряди от славното бригадирско движение. Първоначалният проект многократно е разширяван, за да достигне през 70-те години на миналия век обща площ от 9 хиляди декара.

Независимо от волята и твърдостта на характера, човешките възможности не са неизчерпаеми. Човек е смъртен. Неговите земни дни започват да се отброяват от деня на раждането. До онзи миг, който е неизбежен за всички, които са се родили.

На 25 юли 1969 г., на 73 годишна възраст, завинаги затвори очи за земните хубости достойният син на Плевен и на България. В ония далечни вече години, Плевен дари своя знатен гражданин с признателност и обич, като нарече една от улиците в града на негово име.

Къщичката в „Кайлъка, където той прекарваше почивните си дни с вярната си другарка Галина Лебедева и сядаше на сладка разговорка със своите любими плевенци, бе превърната в музей. В центъра на Плевен, пред Дома на профсъюзите, беше издигнат внушителен монумент в цял ръст на генерала.

Говоря с болка за всичко това, и в минало време, защото днес от тези символи на признателност няма и помен. Страхотната политическа конфронтация в началото на прехода към демокрация роди на бял свят една лумпенизирана стихия, която помете много светини за нашия град.

Съборен бе паметникът на Альоша, руския войник символ на освобождението на Европа от фашистката чума. Разрушен бе паметникът на Цветан Спасов. Изхвърлен бе от града и паметникът на генерал Иван Винаров. Къщата-музей в „Кайлъка” и гробът му - изоставени и осквернени.

Мисля, че дойде време тези вандалски изстъпления да бъдат порицани, а пораженията поправени. Политиците от Плевен трябва вече да са узрели за една голяма истина - всичко, което има знак за историчност, трябва да бъде съхранено за днешните и идните поколения. Големите личности на нашия град, независимо какви идеали са изповядвали или изповядват, са неговите духовни върхове.

А духът единствено ражда вяра за оцеляването ни в близките и далечни бъднини. Генерал Иван Винаров се нарежда до най-великите бойци на тихия фронт по време на Втората световна война.

С право гилдията от прославени разузнавачи го нарече българският Рихард Зорге. Ако сме българи-патриоти, ако истински обичаме нашия Плевен, ние час по-скоро трябва да поставим тази изключителна личност на мястото й в историята на нашия град!

24 февруари 2011 г.
Военен клуб - Плевен