Георги Стойков

(Щрихи към портрета на Ячо Хлебаров)

За пръв път чух името на Ячо Хлебаров през лятото на далечната 1949 г. Осемнадесетгодишно момче, току що завършил смесената гимназия в родното ми село Дерманци, Луковитско, бях поканен от редакцията на окръжния вестник „Септемврийска победа” да участвам в списването на многотиражката „За хляба на републиката” в машинотракторната станция в с. Тръстеник

Тази чест ми бе оказана като на един от добрите дописници на вестника. Зарязах подготовката за приемните изпити в СУ „Климент Охридски”, любопитен да видя града на руската бойна слава (дотогава не бях идвал) пристигнах в Плевен на 20 юни.

В редакцията се запознах с момче на моята възраст от близкото село Тодорово - Динчо Хитов, - който по-късно работи до пенсия като окръжен кореспондент на вестник „Труд”. На другия ден пристигнахме с автобус в МТС Тръстеник.

В една от стаите на машинотракторното училище вече се бяха настанили печатарите. Стефан Винчев от ръководството на плевенската печатница и Лиляна щяха да обслужват печатарската машина, стара „американка” образец 1891 г. и трима печатари: баба Донка Дюлгерова - вече пред пенсия, младо момиче на име Верка и дребничък старец с телени рамки на очилата и побеляла, оредяла коса.

Това отклонение направих именно заради този старец. Казваше се Коста Мотавчиев. Полюбопитствах за двамата възрастни и Стефан Винчев, който бе и партиен секретар в печатницата, ми ги представи.

Каза добри думи за дългогодишната работничка баба Донка, а бай Коста определи като реакционер - бивш собственик на печатница, национализирана от народната власт.

Надъхан, праволинеен комсомолски активист, с подозрение заоглеждах този реакционер и съжалението, което беше се прокраднало в началото към този грохнал старец, че е принуден на такава възраст да стои прав до регалите с букви и по цял ден да реди на компаса буквичка по буквичка, изчезна. Пада му се на този експлоататор!

Бяха ни осигурили от МТС да се храним в едно кръчме наблизо до училището и се налагаше често да сядаме на една маса с бай Коста. Той се оказа обаче приятен събеседник. Когато Винчев отсъстваше, той с горчивина подхвърляше, че му е дал професия и хляб в ръцете, а сега приказва врели-некипели.

- Ако не бяхме ние с Ячо, такива като Стефан щяха да обикалят по пазара да събират огризки, останали от селските каруци.

Понеже често споменаваше тоя Ячо, веднъж го попитах кой е всъщност?

- О, той е учен човек! - възкликна бай Коста. - Голям човек! Завършил е за адвокат. Беше ми ортак. След девети септември го подгониха, по затворите ходи. Сега е болнав, половин човек.

След военната служба, в началото на 1956 г., съдбата отреди да започна работа в Плевен. Бай Коста се оказа кораво старче. Беше още жив. Едва ходеше, почти беше ослепял, с помощта на бастончето всеки ден се добираше до малкото ресторантче зад печатницата, където днес е сградата на Окръжния съд.

Това ресторантче се казваше “Орехова сянка”. Отбивах се понякога и аз, сядах на неговата маса. Той не се свенеше да поиска юзче вино. Черпех го от сърце.

Той ми доверяваше някои подробности от живота на поета Никола Ракитин и на писателите Иван Кирилов и Г. П. Домусчиев - все личности, за които още тогава се говореше, че са давали лице на културния облик на Плевен в първата половина на двайсетия век.

Упреквам се сега, че тогава, навярно съм бил все още зелен и нехаен, без чувство за историчност, не записах важни щрихи за тези знакови творци в културната история на нашия град.

Тогава, за жалост, ние все още се разправяхме с „реакционерите”, „кулаците”, „враговете с партиен билет” и пр. и пр. От бай Коста научих, че и неговият „ортак” Ячо Хлебаров си е отишъл от този свят.

В ония години за него въобще не се отваряше дума, дори в творческите среди.

Той бе осъден на забрава.

Трябваше да мине доста време, да се поуталожат партийните страсти, да се преосмисли по-спокойно и по-трезво миналото и да се даде приблизително обективна оценка. Това се отнасяше както за протеклите и протичащи процеси, така и за хората, които са ги движили.

Без колебание ще заявя, че да се върне в културната история на Плевен такава крупна и всестранно надарена личност като Ячо Хлебаров, заслугата принадлежи изключително на бившия директор на Окръжна (сега Регионална) библиотека „Христо Смирненски”, публициста и общественика Любен Дунчев.

Под стряхата на градското читалище „Съгласие” битувахме в две съседни стаи няколко години. Дунчев беше вече пенсионер. Бях свидетел на усилията му да изрови от далечните години създадените културни ценности и да ги подреди в стройно научно изследване. За наша радост направи го твърде успешно, макар и от позициите на изграден ортодоксален комунист.

В която и област да потърсим мястото на Ячо Хлебаров, ще го видим все като главно действащо лице. Но си мисля, че най-трайни и дълговечни са делата, свързани с издателската му дейност. Достатъчно е да изброим само книгите, които е превел и издал, за да усетим неговата мащабност.

Ако Коста Мотавчиев с неговата печатница още от 1898 г. поставя книгоиздателската дейност на съвременни начала и обединява в цялостен цикъл печатар-издател-книжар, прелом в посоките и репертоара през първото десетилетие на двадесетия век прави издателство „Буревестник” - основано от Ячо Хлебаров в 1906 г.

Ако Коста Мотавчиев дава селскостопански профил на издателството си, съобразявайки се със селскостопанския район и наличието по това време в Плевен на голям брой агрономически кадри, рожба на престижното и единствено по рода си в България „Лозаро-винарско училище”, то издателство „Буревестник” се стреми да отговори на нуждите на интелигенцията.

Паралелно с издателството на Георги Бакалов във Варна то смело започва да популяризира руската марксическа книжнина, както и оригинални художествени творби и оценки на автори като Белински, Толстой, Чехов, Пушкин, Леонид Андреев и др.

Защо акцентувам на руската книжнина? Защото издателите вярно са усетили и са се съобразявали с особената, психологическата нагласа на българския читател. За Плевен - център на събитията в освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г.- тази нагласа е още по-убедителна.

Русофилството е завладяло почти цялата местна интелигенция. Освен това, още като студент по право, под въздействието на студенти от Плевен в Швейцария, Хлебаров става привърженик на революционния марксизъм. Той е повлиян силно от творбите на Георгий Плеханов и Анатолий Луначарски. Все по това време се запознава и с новите тенденции в руската литература и става убеден поклонник на Горкиевото творчество.

За петте години съществуване (1906-1911 г.) издателство „Буревестник” - името е взето направо от едноименната творбата на Горки - по непълни данни отпечатва 33 книги.

В повечето случаи преводач е Ячо Хлебаров, подписвал се понякога с псевдонима Рафаил Делов. Наред с него в тази кипяща преводаческа дейност участват писателите Иван Кирилов, Г. П. Домусчиев, Никола Ракитин, Илия Бърдаров (баща на изявилия се по-късно поет и писател Никола Мизийски), Рена Попова и др.

Позволявам си в това съобщение само няколко заглавия, за да се убедим в мащабността на мисленето и действията на Ячо Хлебаров, както и в широтата на интересите му.

Още през 1907 г. превежда и издава научна творба (50 страници и две снимки) на лидера на Германската социалдемокрация и на Втория интернационал, идеолога на централизма в Европа, Карл Кауцки - „Произход на морала”. В същата година запознава читателите с размирното в драмите на Шилер като превежда книжката „Шилер и великите социалисти Маркс, Енгелс, Ласал”. Книжката е в обем от 59 страници.

Следващата 1908 г. на пазара се появява „Произход на поезията и музиката” от Кари Бюхер с приложение на обширната статия от 40 страници от Плеханов - „Изкуството и първобитните народи”. Все по това време излиза обширната студия от 101 страници - „Леонид Андреев и неговото творчество”. Този автор на времето е бил много популярен и четен в България.

През 1909 г.се появява в отделна книга великата творба на Александър Сергеевич Пушкин „Евгений Онегин” - роман в стихове, с приложение на известната статия на Висарион Белински „Творчеството на Пушкин”. Доколкото съм информиран, това е първият превод в България. Най-изумителното е, че Ячо Хлебаров се изявява тук и в качеството си на поет.

Не е възможно да се превежда поетична творба от такъв ранг без преводачът да носи в душата си усета за мерената реч. С превода на отделно стихотворение всеки, който знае езика, може да се справи някак си, но роман да се преведе, това изисква талант.

Верен на принципите си да довежда всяка работа докрай, Ячо Хлебаров не се задоволява да общува само с книгите, той търси и лично познанство със създателите им. Установява контакти с много от тях.

Най-забележителни са с колосите на научната и художествената мисъл Георгий Плеханов и Анатолий Луначарски, а по-късно през трийсетте години и с проф. Николай Державин.

По сведение на изследователя Любен Дунчев са запазени само три писма и една снимка на знаменития изкуствовед с приятелски автограф. Налице е и предговорът, който Луначарски написва и изпраща през 1907 г. за българското издание на книгата му за Морис Метерлинк.

Ето част от този предговор: „Младата и братска социалистическа партия в България очевидно не желае да остане индиферентна към широките културни интереси. Българските социалисти доказват това с издаването на блестящия етюд на нашия учител Георгий Плеханов, който той посвещава на Хенрих Ибсен. Нека той послужи, доколкото може, на художественото социалистическо самосъзнание на българските другари…”

Още по-интересни са писмата на проф. Николай Державин. Ще цитирам част от едно, изпратено до сп. „Читалище” на 1 април 1928 г.

„Ние се радваме на всяка книга, която пристига от България - пише Н. Державин. - Естествено бихме били още по-радостни, ако бяхте установили с нас - със Съветска Русия, нормални взаимоотношения, естествени за всяко културно общество. Напредничавата българска общественост ще разбере, ще осъзнае, че това нелепо положение, довело до скъсване със Съветска Русия не може да се търпи…”

Като приветства интереса на сп. „Читалище” към социалния и културния живот на младата съветска държава и инициативата на плевенското читалище и Върховния читалищен съюз да установят непосредствени културни контакти със съветската общественост, Николай Державин продължава:

„Октомврийската революция откри пътя за промяна и преобразяване в икономиката, бита и политиката на руското общество, разкрепости и неговата духовна сфера. Напразно капиталистическия Запад противопоставя руския народ на съветската власт. Помнете, че освен Русия друга няма, няма и да има, че Съветска Русия - това не е измислица, не е фантазия или мираж, който, някои се надяват да се разпадне, а конкретен исторически, географски и политически факт, устойчив и здрав. Ние, всички научни и културни работници на Съветска Русия, към която имам честта да принадлежа и аз, гарантираме това пред вас със своите глави.”

Тази решителност на известния тогава професор, а после академик, вдъхва увереност и на ръководството на плевенското читалище, което установява трайни контакти с Ленинградската библиотека и получава в течение на много години най-интересни книги от съветски писатели.

Това продължава до фаталната 1941 г., когато започва Великата отечествена война на съветските народи срещу хитлеристките нашественици.

Макар и да имат приоритет чуждестранните автори и особено руските и по-късно съветските, Ячо Хлебаров се отнася със затрогващо внимание към местните творци - негови лични приятели и съратници.

Повече от техните книги той ги издава, а на поета Николай Ракитин - 16 стихосбирки.

Ще ми се тук да регистрирам още един факт, към който имам и лично отношение. През 1933 г. в Плевен се появява независимият вестник за култура, стопанство и обществен живот с лиричното заглавие „Вит”.

Той се редактира от комитет, в който влизат литературните първенци на града: писателите Г. П. Домусчиев, Ламби Гайтанджиев, библиотекарят на читалище „Съгласие” Иван Данов, поетите Николай Ракитин и Коста Стефанов и разбира се универсалният Ячо Хлебаров. Вестникът, уви, няма дълъг живот. След трагичното самоубийство на Ракитин на 2 май 1934 г. умира и вестникът.

През есента на 1964 г., след като завърших една престижна за времето си политическа академия, останах без работа. Оправни колеги от журналистическата гилдия бяха ми спретнали един доста мръсничък номер. Получавах от касиера на ОК на БКП студентската си стипендия от 50 лв. и ходех като замаян из града. Тогава хрумна на учителя Асен Марков, който ръководеше литературния кръжок „Цветан Спасов” към читалището, да издаваме вестник.

Като дългогодишен вестникар възложиха на мен да подготвя проекта. Привлякохме и Димитър Бояджиев - завеждащ „Агитация и пропаганда” на ГК на БКП - Плевен. Умувахме дълго какво име да му сложим.

И решихме накрая да възстановим издавания преди трийсет години в-к „Вит”. И потече месечникът „Вит” като орган на читалището, а по-късно и на Дружеството на писателите, та цели осемнайсет години.

В него направиха първите си дебюти Георги Константинов, Калин Донков, Неда Антонова, Маргарита Петкова, Хинко Георгиев, Весела Димова и други, които днес са в талвега на националния литературен живот.

От страниците именно на този вестник българските читатели се запознаха с творби на видни съветски творци и най-вече с творби на писателите от побратимената на Плевен Ростовска област.

През 1981 г. Дружеството на писателите започна да издава алманах „Мизия” и „Вит” стана литературна притурка на окръжния вестник „Септемврийска победа”. Имах шанса в тия осемнайсет години да бъда отговорен редактор на това престижно издание.

Докато ровех и събирах отделни факти за дейността на Ячо Хлебаров като издател, журналист и преводач, все се опитвах да го видя в някоя от тия области най-възвисен. Не успях. Оказа се, че всичките му дела са все големи: издателство „Буревестник” - 1906-1911 г., и списание „Наша родина” с петнайсет популярни библиотеки са неизчерпаем източник за изследване.

Обществената му дейност от 1919-1939 г. само в управата на читалище „Съгласие” е достойна за отделна книга. А списание „Читалище” - 1911-1943 г., чиито редактор е Ячо Хлебаров, е истински подвиг.

Това е венец на издателската му дейност. Бил съм в журналистическата професия дълги години и познавам доста добре изтощителния й характер. За да си добър журналист са нужни универсални знания от всички области на човешката дейност.

Завиждам на издръжливостта на Ячо Хлебаров и за богатото съдържание, с което е изпълвал страниците на списанието. Ръководството на такова издание и на такъв мащабен съюз като Върховния читалищен е по силите само на свръх надарен човек и на патриот фанатик.

Защото читалището е най-масовото и постоянно действащо училище за българина - от първокласника до стогодишния старец. То има начало, надявам се да няма край.

Трудно е с отделни щрихи да се усети истинското, голямото, което е направил Ячо Хлебаров за плевенския и националния културен живот. Дано от отделните поточета, които днес събираме, се възроди пълноводната духовна река, която да потече през идните български поколения во веки веков. Амин!

Залата на читалище „Съгласие”
гр. Плевен, 2010 г.