превод: Литературен свят

с писателя Хабиб Ахмад-заде разговаря Алекс Громов

Хабиб Ахмад-заде е известен ирански писател и киносценарист. По време на иранско-иракската война той, без да успее да завърши училище, заминава да отбранява страната си. Неговият роман «Шах с Машината на Страшния съд» - е история за борбата между защитниците на обсаден град и най-новия западен радар - претърпява няколко издания в родината му, преведен е на много езици и е награден с престижни литературни награди. Наскоро авторът посети Руската Федерация и представи руското издание на романа пред читателите.

- Много често на кориците на книгите могат да се видят думите: «Написано по действителни събития». Отнася ли се това към вашето произведение?

- Не бих искал на нея да бъде написано това, бих предпочел читателят да си спомни книгата и да си помисли - било ли е това е действителност или не. Струва ми се, че всяка добра книга създава своя вселена и не се нужда от нищо отвъд нейните граници. Това може да се сравни с плувец, който преплува река, изпитвайки удоволствие. А после му става интересно какво има там, на дъното. Има романи, които започват едва след прочита им.

- Добре ли помните началото на войната?

- Това се случи в самото начало на учебната година. Дойдох на училище, а пазачът ми каза - защо си дошъл, война е… Но тогава всички ние мислехме, че след няколко дни войната ще свърши. Можех да оставя моя град, никой не ме е карал да воювам. Но аз не можех да допусна това.

- Лесно ли е да предаде атмосферата на войната, за да я почувства публиката?

- Бедата на съвременния свят е в това, че ние се опитваме да отговаряме на хора, които нямат въпроси. Съвременното поколение, което мнозина справедливо наричат лапачи на хамбургери, за нищо няма да прочете книгата, да речем, «Бедни хора», но те могат да видят филма. Затова отначало показваме филма, а после има надежда, че зрителите ще се заинтересуват и от книгата.

- Чувстваше ли се по време на войната, че Иран е принуден да противостои на почти цял свят?

- През цялото това време ние говорехме, че воюваме с Америка. До революцията Иран правеше отстъпки, но после стана ясно, че подобно отношение е пагубно, а западният хуманизъм, демонстриран в киното, е лъжлив. Ние осъзнахме, че можем да оцелеем, включително, и чрез своята култура, своите корени.

- По какви признаци за себе си различавате героите от псевдогероите, които са толкова много в съвременната масова култура?

- В нашата култура се казва, че собственият героизъм е по-добре да не се излага на показ. Както и всички добри дела. Ето, например, в мирно време някакъв човек е отишъл в далечно село и е построил там за жителите баня. Добре е, ако тя е безименна, ако той нищо не направи, за да увековечи своята благотворителност. А ако там има плоча - построи я еди-кой си, това вече не е правилно.

- Как, според вас, жителите на Иран възприемат Русия?

- За мен руснакът е преди всичко човек, който се гордее със своето минало. Интернет, разбира се, промени всички. Но руснаците имат причина за велик патриотизъм. Всички ние сме излезли от селото, урбанизирали сме се. Ние помним още времето на Британската империя, желаеща да покори целия свят, и иранският народ досега не вярва на англичаните. А руснака спокойно ще го поканим на гости: ние знаем, че той не крие камък в пазвата си.

- Случвали ли ви се е да четете произведения на руски писатели?

- Разбира се, от дете много обичам да чета. Бях на пет години, когато тръгнах на училище - родителите ми искаха по-бързо да започна да уча. Скоро бях вече прочел много книги. Дори приятелите ми ме нарекоха «господин читател». от руските автори помня, че именно тогава четох Максим Горки. А сега обичам Лев Толстой за неговата мъдрост. Нас, иранските писатели, както и руските, ни различава от западните това, че се опитваме да пишем за човека, който върви нагоре. А западните романи често са посветени на човека, който регресира.

- Какво бихте искали специално да кажете на руския читател ?

- Всичко, което бих искал да кажа е, че животът прилича на щафета. Ние сме получили живота от предишните поколения и сега трябва да я предадем цяла и запазена по-нататък. Трябва да увеличим получения опит и също да го предадем. Човек трябва да гледа на своите дела като че след 100 години, затова славата не е най-важното. Може да се гордееш със славата си, но по-добре да направиш така, че да подобриш живота, па макар като предадеш своя опит на хората.

——————————

сп. „Москва”, 20.10.2015