Димитър Васин

ВЯРНОСТ

Късно е крак да подгъвам и падам,
късно в очите да светя и сам
здрав да потъвам под своя грамада.
Късно е другиму да се предам.
Живо докосвам приятел и старец -
себе си имам и живо мълча.
Зная кои са ме жив и предали.
Идва за прошка най-мъчният час.
Моят си час. От кръвта ми изръсил
шепа безсмъртие във пепелта.
Пазя смъртта си с опърлени пръсти
себе си в други свят да посетя.
Жив и изправен разчупвам си хляба -
хляб и каквото съм ял да раздам.
Не съм се учил от друг да заграбвам.
Падам под своя грамада. И сам.
От самотата до всеки се търся -
търся и всеки да бъде ми брат.
Себе си просто подреждам по пътя,
който съм търсил и който избрал…

ПОЗНАТО

Някой в квартала ни псува живота
- никой не чува какво му тежи.
Голи момчета наблизо прохождат,
газят съня си, не сещат лъжи.
Стиска юмрука си - друг си допива.
Дума засяда. Мълчи си нощта.
Облак се снишва с ината на бивол -
рие земята. Светът застудя.
Студ го сковава. Жарта на квартала
жари и свети. От нея боли
скътана съвест, честта си избрала
песен да бъде в живота бъбрив.
Лют е животът и лют се изправя.
Ключ не опази повита душа.
Влиза нощта през заключена брава.
Тъжни тела с близостта се тешат.
Някой извика най-тихото утро -
бърза безшумно да го извърви,
рано-наранина мислите буди
и се понася със луди глави…

РАЗСТОЯНИЕ

Ласка ме лъже и ласка изправя.
Нося в очите си мокра следа.
Близост събира болка и здраве.
Искам сърцето си да укротя.
Само сърцето не тича по пътя.
Само сърцето не се търколи.
Вие кръвта ми и болката дърпа.
Здравето дърпа следата дори.
Мъртвият ехото всекиму връща,
ласката връща да сетим жарта.
Ще издържа на успеха си мъжки.
И на омразата тъй ще простя.
Че от омразата расне омраза
ласката в утрото да изстуди.
Че от безсилието се и лази
с освободени от обич гърди.
Ласка изправен и близо ме лъже.
Болка и здраве си нося в сълза.
Силя се да повървя и до тъжен -
тъжния до радостта да отнеса…

С ТЕБЕ

Ти не си сама и няма
да останеш при лъжа,
дето я изричам, мамо,
само да те утеша.
Че товар докрай се носи
с мравешко добро сърце.
Че животът си е просто
някой да го разоре.
И да го засее някой
със добрите си очи.
Ти ли в тъмното изплака?
От лъжа ли ми горчи?
Че живота - ти ми каза -
всеки сам си е поел.
Той не се улавя с ласо.
И си е бразда в поле.
За наследство ли го имам?
С тебе, мамо. По следа,
за която идвам с име
диво да го набраздя.

СВЯТОСТ

Живота си реди като градина
и всичко в него рано насади.
Поникналото нищо не отмина
и нищо не остави без следи.
А всеки ден със своя цвят разцъфва,
по своя мяра грейва всеки ден.
Недейте рови спомена за мъртви,
че плевелът във живите расте.
Плевенето е шибало на място -
на чисто всичко да се народи.
До хляба обичта си ни поднася
добрата тя, с подбитите пети.
Разбира мама - на дете прилича.
Различното е само в песента,
но няма лошо и да са различни
градина само да си подредят.
Живота си събира под небето
узрелите си думи да плоди.
Светица си е - в нощите ми свети
добрата тя, с подбитите пети.

САМА

Мама в градината вейка опъва нагоре.
Кой във душата на мама нощес е орал?
Времето кротко кротува, врата не отвори,
кротко поглежда към стария скъсан юлар.
Впрегнато ехо до портата стигна, отмина.
Вдигна мотиката, мама разрови пръстта
- рана душата й стигна и викна по име -
тати ли викна, че бурен в сълза не растял.
Буренът семе развъжда и чака човека.
Чака тя тати, но до днес той не се прибра.
Мама пердето към мен и небето открехва,
в мене наднича и казва, че много съм слаб.
Времето кротко кротува, вратата ли хлопна?
Цвете безсмъртниче чака в мен жива вода.
Мама говори със тати, почиства си спомен.
После се сеща за гроба му и …полетя…

ПОБЕЛЯЛ

Змиите през зимата се крият. Никой няма
да изсъска и по стъпките ни през снега.
Зимата ще мине и ще сетим, че измама
обикаля - без да мога да я посека.
Зимата. Снегът. И красотата. Идва нещо.
Нещо през сърцето ми дори ще пресече.
Утре е неочакваната наша среща,
че през зимата се блъска и само мече.
Лъскава е белотата - и лъщи, и свети.
Змийските езици премълчават за студа
и мълчат във стиховете топли на поета,
със които греховете мои ще простят.
Боже, как ли да остана във снега си, Боже,
във стиха си да остана и да разтопя
белотата и страха, с които всеки може
да осмисли чувството си зряло за борба.
Бяло идва. В красотата съсък не се чува.
Зимата. Снегът. И във снега - добър човек,
шепите напълнил и сърце напълнил с чувства,
без които и в измамата не се живей…

РАВНОВЕСИЕ

Колкото думи съм казал и колкото съм премълчал
здрачът със толкова е излекувал и тъмната болка.
Светлата - също. До чудото тъй изпътувах свой дял
и тържествувах единствено с туй, но което го мога.
Хвърлял-нахвърлях в ораната нива най-здравия ген.
Клетва пред Бога и себе си чисто и свято изричах -
в зрелите си плодове, в премълчаните думи се клех.
Че си обичах по своему хляба, отчупил за всички.
Че търпеливо потта на дедите и с тати изтрих -
чакам синът да ми каже кълнилите в чувствата думи.
Да отбележа със рима-съдба продълженото в стих.
Да надживея и болката… И на земята да тупна…
Колкото думи съм казал и колкото съм премълчал
здрачът със толкова е излекувал и тъмната болка.
Светлата - също. До чудото тъй изпътувах свой дял
и тържествувах единствено с туй, но което го мога…

ПРИБЛИЖАВАНЕ

Вали. Предупредително и бяло.
В косата ми. В душата ми. Вали.
Едно изстинало врабче е спряло
до непредупредения дори.
Вали. Врабчето в миг към мен се спуща.
Че то си е в сняг сгушено врабче
и все очаква някакво си чудо,
което и смъртта да отрече.
Какво че само миг му е останал!
Вали. Красиво е за край и стих.
Че побелявам никак не е странно.
Но странно е, смъртта си че открих.

***
Щъркел донесе детето по тъмно.
Сякаш обратно светът завъртя.
Сякаш светът осветено задърпа
сито живота ми, даже кръвта…
Пълна е къщата дето се връщам.
Пълни се само със обич и жар.
В нея отдавна хорото е кръшно.
Вярност е всеки от себе си дал.
Щъркел отлита от нашата радост,
празник оставя да ни подлуди.
Мъдро детето си расне-пораства
с нашите родови здрави черти.
Идват години - гнездото пустее.
Къщата къща е от самота…
Щъркел ли литна със нашата песен?
Щъркел донесе детето по тъмно.
Даже обратно светът завъртя.
Даже светът осветено задърпа
чуто живота ми, живо смъртта…

ПОБЕЛЯВАНЕ

За да те доизрисувам,
ще доизрисувам първо себе си.
Гърбав себе си ще предизвикам.
Ще извикам зимата и другите сезони.
Ще подготвя цветовете -
цветовете, със които се привличаме
или със които се отблъскваме и късно.
Късно ли заничаме за себе си
под разнесените цветове
и безцветия?
Виж - сезоните ни приближават.
Важното е, че сезоните са наши
и нарочено ни предупреждават::
страшно е да се посрещнем
и не се познаем…