БРАТЯ МИЛАДИНОВИ

Васил Друмев

Благочестиви братя! Днешното наше тържество показва едно хубаво нещо за нашия народ, а именно, че той не забравя никога оногова, който е направил някаква добрина зарад народа Може да се минат 20 и повече години, без да спомене народът нещо за онези, които му са принесли някакво добро, но пак не забравя при някой сгоден случай, като си спомни, за принесеното му добро, тържествено да изпълни своята длъжност.

Ние днес нищо не правим, освен да коленичим пред паметта на две народни светила, които преди 25 години лъчезарно светеха в нашето отечество. Оттогава до сега българският народ е прекарал и много хубави, и много лоши времена, но той в течението на тия времена малко е знаел за тия двама братя, отровени в цариградската тъмница.

Единият беше затворен до живот. Другият, който не беше видял брата си няколко години, едвам получи разрешение да го види. И сполучи наистина. Двамата братя се видяха и прегърнаха в тъмницата. И при тези минути какви ли хубави надежди са бляскали пред очите им, какви ли не хубави дела са си били предначертали да извършат след завръщането в родината си. Ненадейно с чашка кафе бяха отровени в тъмницата.

Че защо ли, братя християни, тези двама труженици и доброжелатели бяха осъдени на нечакана предателска смърт? Дали те разваляха нещо? Дали съсипваха или неоправдаваха някого? Не! Те бяха най-добри хора.

Единът ходеше в странство да се учи и в същото време изваждаше на видело българския народ, а другият с големи мъки и страдания ходеше от село в село, от град в град в Македония, ходеше непрестанно между своите братя македонци да ги учи да четат и пишат на матерния си език и събираше от устата на народа народните песни и приказки. Ето, братя, какво са правили двамата приснопаметни братя.

Прочее, трябвало заради това те да претеглят такава смърт - да бъдат хвърлено в тъмница и да бъдат отровени. Не трябваше тъй да стане, защото тяхната работа беше скромна и светла. Когато невежеството вижда зло там, дето има само добро, то се опълчва против всичко хубаво и свето, против всичко, което отваря очите на хората.

Но когато е тъй, както казах, когато работата на тези двама братя е била скромна, когато само единът е бил даскал и е ходил да събира народни песни и приказки, защо тогава става такова тържествено и всенародно възпоминание за тях? Дали тяхната скромна работа заслужава, щото целият български народ да коленичи пред тяхната памет и да спомина техните дела? Да, братя българи, заслужава!

Те са разпространявали светлина там, дето е имало най-голяма мъгла. И хубави плодове произведоха техните трудове! В тези мъчни времена те можаха да разпространят народното възраждане и да го подкрепят с просвещение, което движи царствата и народите.

Един от тях беше се заловил да учи съотечествениците си на матерния им език; но заедно с това той е приготвил едно голямо добро за народа си, защото само едно дете да е тръгнало по неговите стъпки, сетне ще станат хиялди, просвещението между българския народ ще се разпространи, както и се разпространи.

Другият брат е събирал и напечатал песни и приказки. Може някой да каже: какво е това песни и приказки, но те имат голямо значение за съзнанието и изучванието на българския народ. Какво са песните? В тях народът си изображава своите теглила, своето минало, своите надежди и стремления. Чрез тях народът учи децата си какви са били нашите минали дела и ги снабдява със сила да поддържат хубавите стремления и да бъдат крепки всякога.

Ето, братя българи, какво са вършили тези двама братя, които тъй мъченически свършиха своя живот. И твърде е вероятно , че тези, които ги подложиха на мъченическа смърт, предвиждали са сетнината от тяхната работа и затова са прибързали насилствено да прекратят тяхната деятелност. Но казах, че невежеството всякога тъй прави: преследва, хули и укорява всякога това, което е свето, честно и благоприятно не само за един, а за много народи.

Прочее, братя българи, като знаем защо се напомнюва между нашия народ за тая скромна деятелност на двамата братя Димитър и Константин Миладинови, като си припомним за тяхната смърт, която са претърпели заради служенето си народу, като си напомнюваме всичко това, нека и ние да се трудим да ги подражаваме. Нека да не гледаме на блестящо име, ами всеки нека работи това, за което е приготвен, и колкото и да го не зачитат хората и да го преследват, както бе и с братя Миладинови, ще дойде ден, когато целият народ ще признае заслугите.

И целият народ ще каже: „Бог да го прости, защото е направил такова и такова.”

Най-сетне нека всички в този ден, когато сме се събрали, да почетем паметта на братя Миладинови, нека кажем: „Вечна им памет!” (чуват се гласове: „Вечна им памет!”)

*Реч, произнесена от Васил Друмев след панихидата за братята Димитър и Константин Миладинови, по случай двадесет и пет години от смъртта им в цариградските тъмници. Речта е запазена от г-н Ст. Станимиров, тогава директор на Софийската мъжка класическа гимназия. Бел. ред. на „Литературен глас”.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 14, бр. 530, 19.11.1941 г.