ВЕЛИКДЕНСКИ ГОСТИ

Цветана Цанева

Едва се е развиделило - времето, когато индигово-синьото плавно изсветлява до небесно, а денят се чуди дали да отвори очи или още малко да остане в топлата, съблазнителна прегръдка на нощта, и телефонът ми звънва нервно.

Насила разтварям залепналите си мигли и гледам - изписано името на Стефчето. А се надявах сутринта след великденските празници да поспя до по-късно и чак тогава да започна да отмятам задачите една по една.

Какъв ли пожар й е подпалил чергата толкова рано? Знам, че без нищо няма да ме търси от нощес и вдигам бързо телефона, от който се чува:

- Малко раничко, ама… Имаш ли много работа…? Да изпием по едно кафе. Работа имам, разчела съм си целия ден още от вчера, но усещам, че гласът й трепери.

- Тъкмо се чудех какво да правя днес. Идвай! Пък и работата не е заек да избяга, както казва по-мързеливата част от народа - се опитвам да философствам несполучливо аз, като правя отчаян опит да отнема малко от напрежението й.

- Не, не, няма да дойда. След половин час ще те чакам в кафенето пред читалището.

- Готово! - казвам с престорено бодър глас и скоквам да се приготвя.

Знам си - почна ли да си правя предварителни графици, все криви ми излизат сметките, животът като с гъба ги изтрива и обикновено, за да ми покаже каква заблудата е, че човек сам държи юздите си, ми поднася нещо съвсем различно, нямащо нищо общо с моите планове и желания.

Днешното утро беше пълно доказателство за това. И така, плисвам две шепи вода на лицето си, нахлувам дънките и изскачам от заспалия блок, край който дори котките не са се разсънили още.

След десет минутки съм в празното кафене. Стефка, прибрала небрежно дългата си тъмнокестенява коса с една дървена шнола, вече ме чака и нервно мачка в ръка една цигара, тъй като пушенето вътре е забранено.

Бледото й, сякаш останало без кръв лице, пулсиращата жилка на слепоочието и подпухналите торбички под тъжните лешникови очи я издават, че не е мигвала.

- Казвай! - започвам аз направо, съкращавайки всякакви увертюри.

- Как минаха празниците? Изпрати ли децата? - започва тя по-отдалече, за да направи прехода към разговора ни по-плавен и по-лек, но аз нямам никакво желание толкова рано да спазвам етикецията и категорично решавам да съкратя въвеждащите композиционни части:

- Какво се е случило? - питам, забивайки въпроса си право в целта.

- Аааа, нищо. Да ти дам великденско яйце за здраве…

Изглеждам я с поглед, който е по-красноречив от всякакви думи (заради яйцето ме била извикала!) и тя отронва с отчаян, приглушен глас:

- Добре де. Огнян и снахата идваха за Великден. Половин година не бях виждала внучката - да не се развивала под влияние на недостатъчно образовани пенсионери. Снахата е с висше - нали завърши задочно Свободния…

Навремето Стефка беше много добра ученичка, но след гимназията не продължи във ВУЗ, защото се омъжи рано, после децата се родиха едно след друго, няколко години след това мъжът й я напусна заради една засукана млада колежка и животът я завъртя в центрофугата си…

Беше домакин в предприятието ни, а вечер работеше по няколко часа в кухнята на един ресторант, докато изучи синовете. Нещо позакъса със здравето, правиха й операция и преди две години се пенсионира.

Старата ми приятелка въздъхна дълбоко и продължи:

- И знаеш ли коя беше първата дума, която снахата каза още на вратата, при това придружена от гримаса, която сама по себе си говореше достатъчно ясно: „Аз не исках да дойда, ама синът ти ме накара.” Вместо: „Христос воскресе!” и „Добър ден!”. Направих се, че не съм чула, поканих ги, нагостих ги - Огнян ме беше предупредил, че ще дойдат и се бях подготвила. Чукнахме се с червените яйца, нарязах козунак. Порадвах се на внучката. Тя, милата, се гушна в мене като малко пиленце и ми пошепна тихичко в ухото: „Бабо, при тебе мирише на празник!” Наистина цялата къща ухаеше на ванилия, лимон и на спомени от козунаците, които цяла нощ месих и премесвах за тях. Знам колко обичат прясно изпечен домашен козунак. Да видиш колко е пораснала Светлето! Кой знае кога ще я доведат пак, а аз не смея да ходя неканена. И една топка като ми заседна ей тука… Постояха около час, то без друго разговорът вървеше насила - като кола със спукана гума, и си тръгнаха. Завих им два козунака, напълних на Светланка една малка кошничка с боядисани яйца - специално й я купих от пазара, и синът ги закара с колата. Гледам, след двайсетина минути се връща. Забравил си телефона. Влезе и още от вратата каза с дрезгав, виновен глас: „Мамо, знаеш я Ана, не я слушай какво приказва, тя не го мисли, само тъй си говори.” Сякаш гърлото му беше пресъхнало. „Нищо, нищо, вие да се разбирате, пък аз…” - прегърнах го както някога и изтрих бързо очите си, за да не забележи издайническата влага. Все ми се струва, че беше забравил телефона си нарочно…

Нищо не можах да кажа. Само стиснах ръката й. Кафето изстиваше в белите порцеланови чашки недокоснато.