ЛОНЯ

Кирил Гривек

Тя беше седемнадесетгодишна. Стройна, хубава, с руси златисти коси, тя имаше една приятна и заразителна усмивка, която можеше да трогне и най-коравото сърце. Черните й като въглен очи бяха пълни с добродушие и наивност; те гледаха откровено и притежаваха една магическа сила, която приковаваше дори съвсем случайно срещнатия поглед.

Всички я познаваха в градчето. Знаеха я като дъщеря на фабриканта, защото в градчето имаше само една голяма фабрика и тя принадлежеше на баща й. Обичаха я всички, защото беше добра и не се гордееше с красотата си. Макар и още тъй млада, тя имаше вече много обожатели както между младите, тъй и между старите. Младите лудееха по нея и бяха готови да се избият едни други, стига тя да поискаше това. По-възрастните бяха по-въздържани, първо, защото бяха с по-зрял разсъдък и после - защото се бояха от по-младите, които често им устройваха засади, особено нощно време из тъмните улици. Поводът беше винаги един и същ: някой казвал, еди-кой-си посещавал често семейството на фабриканта. И ето ти беля! Па и главопръсканици се случваха, та пазеха се старите ергени и как се пазеха! Но все пак понякога чувството и в старите сърца надделява на разума.

Това рядко се случва, но затова пък се изразява в една много по-силна и опасна форма, отколкото у младите. Тогава възрастните ергени търсеха и най-незначителния повод: хубаво време, някоя измислена приятна новина, отиваха в дома на фабриканта и с голяма ревност се навъртаха около младото му, русокосо и прелестно момиче. Но най вече те се навъртаха около майката, чието сърце и благоволение те гледаха най-напред да спечелят, за да имат опора и подкрепа пред дъщерята.

Бащата не се месеше в тия работи. Той каза веднъж на един кандидат: „женски истории - не ме засягат. Обърнете се към майката и дъщерята, па ако щете и на двете направете предложение”. Оттогава никой вече не обръщаше внимание на бащата, който и без това бе винаги зает във фабриката, надзираваше работниците, викаше постоянно директора и механиците за доклад, питаше за цени, за машини и въобще тук той беше в стихията си. И за това натрупа огромно богатство - само фабриката се оценяваше на няколко милиони. Това обстоятелство привличаше най-вече старите ергени. Но Лоня знаеше много добре, че всички тия господа я ухажваха заради богатствата на баща й. Тя често се взираше в техните лица, следеше погледите им и във всеки техен израз, във всяка дума тя отгатваше мисълта и долавяше желанието им. Някои бяха дори тъй дръзки, че седяха съвсем близко до нея, шепнеха й мили думи за трепети, за чувства, за любов, каквато тя още не бе изпитвала, чакаха, искаха, настояваха за отговор и целуваха със своите разпенени устни нейните снежнобели нежни ръце. По-младите пък гледаха само нея, - русата й като злато коса, нейните прекрасни очи, весела приятна усмивка и хубави, бели като мрамор, зъби. Те бяха за нея мили и занимателни, защото все се запъваха и все не успяваха да намерят подходящи думи за да изразят своето въодушевление, възторга страданията на сърцето си.

Инак тя към всички беше равнодушна.

Майка й често й говореше ту за един, ту за друг - според настроението й. Разбира се, все за възрастните, солидните и сериозните господа ергени. Но Лоня еднакво се не интересуваше за всички: думите на майка й не я ласкаеха, а напротив, причиняваха й често скука. Тогава тя изгубваше за момент своята веселост, отиваше при голямата клетка, в която баща й развъждаше стотици канарчета, улавяше някое канарче и го пускаше на свобода. Това й доставяше особено удоволствие.

- Мамо, викаше тя, видя ли с каква радост хвръкна канарчето?

И след това добавяше по-тихо:

- И аз искам тъй да хвръкна, да ида на далеч, на свобода.

И тя поглеждаше през прозореца към морето, чийто пенести вълни блъскаха в далечината като посребрени от ярките слънчеви лъчи.

- Но ти си чудна, миличка, каза й веднъж майката. Какво ти липсва тук, та мечтаеш постоянно за свобода, за море, за далечни страни?

- Видиш ли, майко - отвърна Лоня - тук всичко е делнично, тъй обикновено. Хората мислят все за себе си, защото душата им е пуста. А далеч там, в морето, как водата блести, как хоризонтът е бял, чист!

- Да, но това всичко е вода.

Лоня не снемаше погледа си от морската далечина. Като че там имаше нещо магическо, което я притегляше все по-силно и по силно.

- И как хубаво блести безбрежната вода, майко…

Тя за миг млъкна, но веднага добави:

- И над тази вода живеят хора. Колко кораби сега кръстосват моретата и каква волност трябва да е в тях! Там трябва да живеят други хора, със светла и волна душа. Със своя дух и стремеж всесилен и могъщ те побеждават вълните и плават все напред, към оная свещена земя, която те любят и която им дава, щастие. Те живеят в морето, за да обичат земята, далечната земя. И аз искам тъй, да бъда далеч от вас, да ви обичам - да бъда сред море, да пътувам, да се боря, да бъда с волна и чиста душа…

Един ден на пристанището пристигна един голям кораб, който донесе много плодове от южните земи. Няколко дни преди това градския глашатай разгласи по всички улици, че се очаква кораба, защото това бе необикновено събитие за градчето: плодове направо от южните земи…

Лоня най-напред от кулата на фабриката забеляза кораба, когато той се появи на хоризонта. С няколко другарки тя слезе на пристанището, дето скоро след това се събра много свят.

В кораба имаше много неща за гледане, но властта, кой знае по какви съображения, не позволяваше да се влиза вътре. Тя обаче настоя да влезе и понеже нейният баща беше и градски съветник не посмяха да й попречат пътя.

Тя влезе със своите другарки в кораба. Посрещна ги един млад, двадесетгодишен момък, облечен в едни особени сини моряшки дрехи, които тъй добре му прилягаха, че не само другарките й го гледаха с възторг, но и в нейните очи светна един пламък, един бял вихрен пламък, който за миг й премрежи очите.

- Как се казваш ти? - попита тя.

- Нил.

- Колко хубаво име и как приятно звучи, обърна се към другарките си тя.

Той я изгледа усмихнат и спря погледа си на нейните руси коси.

- А защо ти са тъй големи очите и в какви чудни дрехи си облечен - каза пак тя.

- Очите ми са големи, защото съм пораснал в морето - да мога да гледам надалече в безкрайността на синята вода… Аз съм моряк, син на капитана на този кораб.

Нил не отделяше поглед от нея. Тя малко се смути и в желанието си да не издаде своето смущение, страните й леко заруменяха.

Отвън на кея дигаха шум, искаха и други да влязат в кораба, но двама митнически стражари бяха заели входа и не пущаха никого.

- Как тъй едни да влизат, пък други не - викаше един момък, гологлав, облечен в рубашка.

Нил нищо не чуваше. Той беше устремил погледа си в нейните тъмни очи и като че търсеше нещо в тях. Тя също не отмахаше погледа си от него - те и двама се гледаха с широко разтворени очи, без да се смущават от присъствието на нейните другарки, които те сякаш съвсем забравиха. Той не намираше вече думи да продължи разговора. Тя развълнувана стана веднъж сериозна и леко побледня. Другарките й забелязаха тяхното вълнение, шумно се разсмяха и казаха:

- Да разгледаме кораба!

- Да разгледаме - повтори той несъзнателно и тръгна с тях.

Най-напред той им показа гълъбарника, в който се отглеждаха пощенски гълъби. Той им обясни как в случай на опасност гълъбите се пускат по различни направления, за помощ.

- И макар да сме днес твърде далече от нашите родни покрайнини - добави той, - гълъбите пак могат да ни послужат. Защото те се издигат много нависоко, никога не се мамят в небесните пространства и могат с дни да летят, без храна и без умора.

Другарките й заобиколиха гълъбарника, за да се любуват на пъстрите опитомени гълъби. Тя остана настрани, до него.

- А ти как се казваш? - попита тихо той.

- Лоня.

- И ти имаш красиво име. Па и ти самата си хубава - добави нерешително той.

Тя се намръщи. Ласки въобще зле й действаха. Тя погледна към морската далечина и неволно заигра с едно въже, което висеше при мачтата.

- А отгде знаеш ти нашия език? - попита, без да го погледне.

- Ние с татко всяка година през лятото идем във вашите приморски градове, носим стоки от другите земи. Ако се случи спорна работа по вашето крайбрежие, оставаме понякога до есен - според работата и времето. Така научих езика ви.

- Но от коя страна си ти? - попита пак тя.

- Аз съм от юг, от далечна страна - каза той след къса пауза и се унесе някъде.

Тя се усмихна, погледна към другарките си и спря отново погледа си на неговото матово, с почти керемиден цвят лице.

- По вашите земи е топло, нали? - каза пак тя.

- Да, много - отвърна той. - Такива бели и прекрасни жени като теб у нас няма. Слънцето всичко прегаря, защото само то иска да е бяло и светло.

- И у нас има слънце и е топло, но все пак - има бели и хубави жени!

Последните думи тя изрече бърже, с един дъх и се затича силно към другарките си, които разглеждаха едни големи сандъци и кошове, сложени един въз друг.

С бавни крачки той отиде при тях.

- Сандъците са пълни с мандарини, портокали, смокини, фурми и други плодове - обясни той. После, с едно желязо той разтвори един сандък и раздаде мандарини.

- Банани нямате ли? - запита колебливо една от другарките й.

- О, да - отговори той - и банани имаме. Впрочем бананите са най-добрите и най-вкусните плодове в нашия край.

Той прибягна напред, към носа на кораба и извика нещо на непознат език. Един друг моряк се завтече веднага към него с една мрежа в ръка. Нил взе мрежата и се върна при тях. Всичко това стана тъй бърже и неусетно, щото те останаха учудени от реда в кораба.

Той развърза един кош, сложи в мрежата банани и я подаде на Лоня.

- Това трябва да е тежко - каза усмихнато тя, без да поеме мрежата.

- Действително - отвърна той, малко смутен. - Аз…

- Ще пратя после един прислужник да я вземе - прекъсна го тя. Но сложете толкова банани, че да има за всички ни, добави тя като погледна другарките си. Те всички се изсмяха и запляскаха радостно с ръце.

През този ден те нищо повече си не казаха. Тя стана замислена и като че се натъжи. Той ги разведе навсякъде из кораба, представи ги на баща си - вече побелял, но с големи, живи очи и ясно, откровено лице; показа им каютите на моряците, които насядали отвън кърпеха платна, пушеха, говореха си на странен език и гледаха засмяно младите чужденки.

Привечер слугата дойде да вземе мрежата и Нил тайно го проследи, за да узнае къде живее Лоня.

Цели седем дни от кораба разтоварваха стоки. Нил седеше настрани, следеше уж работата, държеше си някакви бележки, но мисълта му беше другаде. Вечерта той излизаше навън, сновеше около къщата на Лоня, седеше с часове на една съседна полянка, взираше се във всеки светнал прозорец и навсякъде виждаше само нея, нея…

На осмия ден той каза на баща си, че не може да следи повече работата, защото е разсеян и го помоли да назначи някой моряк на негово място. Баща му го изгледа втренчено и каза:

- Не разбирам какво става с теб. Ти тъй се измени през последните дни. Къде ходи снощи?

- Из града.

- Нощно време не искам да се отделяш от кораба - каза бащата с един тих, но болезнен укор, загледа се в своя син и като че в недоумение дигна рамене и се отдръпна.

При все това, Нил и тая вечер излезе. До късно през нощта той седя на полянката, до къщата на Лоня. Луната беше изгряла и една бледосинкава светлина обвиваше нощта. Той не знаеше коя е стаята на Лоня и погледът му блуждаеше по силно светещите прозорци, които потъмняваха един по един. Към полунощ само един прозорец продължаваше още да свети. Дълго време Нил гледаше неподвижно светещия прозорец. Изведнъж сърцето му силно заби. Той се загледа наоколо, но не видя нищо освен мрак, непрогледен мрак. Тогава градският часовник почна да бие. Нил скочи и се вслуша в тъмнината, без да разбере отгде иде камбанният звън. Когато зацари отново дълбока тишина, в ръцете му блесна един нож. Сърцето му почна неудържимо да бие. Той цял затрепери. С бързи крачки той се приближи до оградата, прескочи я и влезе в двора. Когато стигна под светещия прозорец, Нил захапа ножа и се покатери по стената. Прозорецът все още продължаваше да свети. През тънката бяла прозрачна завеса Нил се вгледа в стаята. Отначало той нищо не можа да различи, погледът му като че беше замрежен. После, малко по малко предметите почнаха да се очертават в стаята и той видя столове, гардероб, картини, легло. Но леглото беше празно, неразбутано. Нил още повече се възбуди. Пред погледа му почна да чернее.

В този момент той я забеляза. Лоня седеше на едно кресло, близо до, вратата и с уморени, неподвижни очи гледаше към прозореца. Косите й бяха разпуснати. Тя беше сама. Тогава Нил слезе и се прибра в кораба.

Следния ден беше неделя. В градчето имаше сбор. И Нил отиде с баща си. Там той срещна няколко от другарките на Лоня и ги попита за нея. Те му казаха, че от една седмица и те не са я виждали, но че днес щяла да дойде на сбора. Наместо да се зарадва, той повече се разтревожи. Как ще я погледне той? А дали тя ще си спомни за него, дали ще го познае? Може би тя ще бъде придружена от някой изтънчен кавалер, с мундир, с шпага. Той стана съвсем неспокоен. С трескав поглед следеше всяка жена и във всяко женско лице търсеше нейното.

Изведнъж отпреде му се мярна тя. Той се спря, замига с очи и покри челото си с ръка.

- Това си ти, Нил - каза тя.

- Да… аз съм - едва чуто отвърна той.

Баща му отмина напред.

Нил поиска да скрие своето вълнение и не смееше да я погледне. Тя се изсмя.

- Ти не си облякъл моряшките си дрехи - каза тя.

- Аз не знаех, че днес ще бъдеш на сбора - отговори той, - иначе щях непременно да ги облека.

- Те по ти прилягат. Но и тези не ти стоят зле. Само че изглеждаш тъй бледен.

Той съвсем се смути. Лявата му ръка нервно потрепера. Той бръкна в джоба си, извади кутия с цигари, но изведнъж се сепна и скри кутията.

Тя всичко забеляза и се усмихна.

- Навярно имате много работа на кораба? - каза тя. - Очите ти изглеждат тъй уморени.

- Аз до късно снощи бях из града - продума той.

- Нима?

Покрай тях минаваха хора, носеха птици, зеленчук, овощия.

- Вашите прозорци до късно светеха - продължи той.

- Ти си бил близо до нашата къща, Нил?

- Да, на полянката. Към полунощ остана да свети само един прозорец.

Последните думи на Нил я смутиха. Той искаше да й каже, че се е катерил по стената, че я съзрял през тънката бела завеса, че е била с разпуснати коси и че е гледала също тъй уморено. Но някаква топка се сви в гърлото му. Настъпи мълчание. След малко той каза:

- Когато си отидох, твоя прозорец все още светеше. Аз се прибрах към зори.

- Тогава и аз угасих светлината, отвърна тя. Защото вън се беше вече развиделило.

Те се разходиха мълком из сбора. После той я изпроводи до полянката и каза й „довиждане”. Тя нищо не отговори и бавно затвори след себе си пътната врата.

На следния ден те пак се срещнаха, съвсем случайно. Смрачаваше се. Той излезе от кораба и отиде на полянката, седна и запуши. Тя пък се връщаше от фабриката и като го забеляза, отправи се към него. Той стана и угаси цигарата си. Един момент те стояха прави - един срещу друг.

- Защо не пушиш при мен? - каза тя и тръгна към улицата.

- Той я последва и отговори:

- Защото не съм страстен пушач.

Но той не й каза истината: той беше страстен пушач. Тя неволно си спомни за своя стар възпитател, който умееше да разказва чудни приказки. Веднъж той беше й разказал такива странни неща за южната любов, че тя се успокои само когато той я увери, че всичко това са приказки.

В южните страни този, който носил в гърдите си свещения пламък на любовта, задушавал всички свои страсти, когато вдъхновителката на любовта му била близо до него. Създадените мъчителни чувства от насилом задушените страсти засилвали дотолкова страданията, че влюбения изпадал в екстаз, в който често намирал смъртта си. Тогава жената се уверявала, че е била искрено обичана. „Всичко това е тъй глупаво”, помисли си тя. После изведнъж попита:

- Когато у вас умре мъжът, който обича и умре той заради жената, в която е безумно влюбен, какво става тогава с тази жена?

- И тя умира - отвърна Нил. - Но това се отнася за жени от нашите земи - добави той, за да я успокои.

До късно през нощта те се разхождаха из тесните улици на градчето. Много чудни неща й разказа той за морето и за своята родна земя. С особено вдъхновение той й разказа за своите приключения по моретата, за срещите му с морските пирати, за борба, за мъжество. Тя слушаше внимателно, пристъпваше с дребни, ситни крачки до него и съвсем забрави, че у дома й я чакат.

Ненадейно един дрезгав глас извика отблизо:

- Лоня, Лоня!

Тя се спря, загледа се наоколо. На пътните им врата беше застанал старият им слуга и махаше с ръка.

- Идвам - викна тя и подаде ръка на Нил.

- Сбогом.

Той пое ръката й, наведе се и я целуна. Тя трепереше и беше тъй топла, сякаш огън гореше в нея.

Още десет дни корабът стоя на пристанището.

Те почти всеки ден се срещаха. Неговите разкази все повече и повече я увличаха. Никога тя не бе слушала толкова сърдечни и топли думи, никога тя не бе виждала такъв силен пламък в мъжки очи. Когато той й разказваше за морето, за стихиите, за прелестните лунни морски нощи, за волността на вълшебните морски далечини, той тъй много се увличаше, изведнъж почваше несъзнателно да й говори на език чужд и неразбираем за нея, но език, чиито думи тя чувствуваше, защото те излизаха направо от сърцето му.

Веднъж той дойде съвсем развълнуван.

- Аз снощи те сънувах - каза той. - Ти беше облечена в бяла дреха и носеше един венец от рози на главата си.

Тя не можеше да го разбере и за момент се спря.

- За какъв венец говориш, Нил.

- За един розов венец. Бялата дреха е олицетворение на чистотата и свенливостта, а розата е символът на любовта: тя е най-хубавото цвете, но тя има бодли. И ето, че аз усетих тръпки в съня: като че някакви бодли се впиваха в моето тяло и сякаш струеше кръв. В този миг аз видях рози на твоята глава, а в очите ти съзрях сълзи. Може би и ти чувствуваше някакви тръпки, помислих аз и се ужасих от мисълта, че някой може да ти причини страдание.

- Но това е било сън - отвърна спокойно тя. - И понеже ти обичаш толкова розите, ето ти една - добави тя и му подаде една току-що разцъфнала снежнобяла роза, която тя държеше в ръката си и която той не бе забелязал. После те слязоха на брега, седяха мълчаливо на пясъка, а вълните тихо шумоляха, невидими и потайни в безлунната нощ.

Един ден, привечер, те слязоха на пристанището.

Платната на кораба бяха хлабаво отпуснати. Тя се разтревожи. Той забеляза безпокойствието й.

- Намокриха се от дъжда и съхнат - каза той.

След малко той пак поде:

- Но ние скоро ще отплуваме. Татко казва, че трябва да се връщаме. Щели сме да товарим стоки за друга страна.

- А защо тъй скоро заминавате - каза задавено тя.

- Но ти ще дойдеш с мен, Лоня - каза той с развълнуван глас.

- Не, аз не мога да дойда с теб - побърза да отговори тя и тръгна да си ходи.

При сбогуване той целуна и двете й ръце.

През нощта тя плака, много плака. Майка й чу от съседната стая нейните хълцания и цял час я моли и увещава, да й повери болката си. Тя нищо й не каза.

На другия ден тя дойде късно вечерта на среща, взираше се постоянно в неговите големи очи и нищо не проговори. Той дълго й приказва с тих, треперящ и нежен, умоляющ глас, тя обаче нищо не чу, нищо не разбра. Само от време на време тя дълбоко въздишаше и от блясъка на лунното сияние светеше нейната бяла гръд под разтвора на блузата й.

- Но ти ще дойдеш с мен, нали? - И две здрави мъжки ръце сграбчиха и стиснаха до болка нейните.

- Не, не мога.

Той я притисна към себе си и я разцелува.

- Не мога, не мога - повтори тя, готова да заплаче.

Той все по-силно я притискаше към себе си, целуваше я лудо и бързо, едва доловимо шепнеше:

- Лоня, аз тъй безумно те обичам. Тръгни с мен.

- Нил, бъди добър - молеше тя - остави ме, аз тъй страдам.

- Но ти не трябва да страдаш - шепнеше той и притискаше лицето си до нейното.

- Бъди благоразумен, Нил. Късно е вече. - каза тя и направи усилие да се повдигне. Той обаче я задържа.

- Но аз ще умра, Лоня, без теб аз не мога да живея.

И след малко добави:

- Ти ще ми станеш годеница.

- Не, не мога, не мога, Нил!

Изведнъж тя избухна в сълзи.

- Но у нас е тъй хубаво, тъй прекрасно. Мама е добра и нежна - увещаваше я той. Пролет, лете ние ще пътуваме по моретата, зима ще бъдем у дома.

Тя плачеше. Сълзите й капеха по ръцете му. Отблизо се чу глас.

- Лоня!

Те бяха на полянката. Лоня се изтръгна из обятията му и припна към дома си.

Вечерта на следния ден корабът щеше да отплува. Тя знаеше че корабът ще замине и през целия ден не излезе от стаята си. Майка й едва не заплака, като я видя тъй бледна и отпаднала. Тя й съобщи, че другарките й вече няколко пъти идат да питат за нея, какво се е случило, защо не излиза. Те всички тъй много я обичат!

- Не ща никого да видя, майко. Нищо ми не е.

Тя се хвърли в обятията на майка си и зарида.

Градският часовник заби. Часът беше седем.

- Остави ме сама, майко - каза след малко тя и отиде към прозореца.

Вън беше съвсем тихо. Свечеряваше се. Птици прелитаха ниско и се прибираха в града. Тя дълго стоя изправена на прозореца, устремила стъклен поглед към морето. Когато фенерите угаснаха по улиците, тя запали лампата, обу бърже новите си обувки и облече синия си костюм.

После полека слезе по стълбите и излезе навън.

Той я чакаше пред пътните врата. Те се прегърнаха и той я поведе из една тъмна улица. Те мълчаливо вървяха. Стъпките им, леки и бързи, едва се чуваха в нощта. Когато стигнаха на пристанището, той я взе на ръце. Тя не се противи, а обгърна главата му. Той я занесе в своята каюта и я сложи полумъртва върху леглото си. Един момент той унесено я съзерцава, после изведнъж се сепна, напръска челото й със студена вода и когато тя се свести, целуна я и излезе навън.

Моряците бърже отвързаха въжетата, с които корабът беше вързан за кея и дигнаха платната нагоре.

След половин час корабът плаваше на открито море. Горе, на моста, стояха прави един до друг капитанът и сина му. Те и двамата бяха угрижени и бледни.

- Тя е тук, тате - каза синът.

- Да бъде благословена, синко - отвърна бащата и прегърна сина си.

——————————

сп. „Морски сговор”, г. IV, брой 1, януари 1927 г.