ДУМИ НА ПРЕВОДАЧА

Иван Кьосев

Да запееш на куц крак и колкото глас държи…

По улиците на Париж се разхожда един поет. Той се усмихва сигурно защото сред пъстроликото множество и градската суетня съзира неща, които другите хора като че ли не забелязват

Ето - на площад  „Дьо Ла Мюет” излизат двe жирафи, „високо над каменните си стени” Нотр Дам ревниво следи изумрудената премяна на река Сена, а в един голям парк „синеоки кончета с неумело нарисувани очи” се въртят безспир в ритъма на влудяващо дрезгава музика.

Поетът навярно знае езика на птиците, растенията и животните от „Булонския лес” защото щом се върне вкъщи бързо -бързо записва онова, което са му пошепнали. Какъв е резултатът? Много и много стихотворения и песни.

От тях същите тия хора - сред които се разхожда поетът, ще научат с изненада, че поезията не е непременно химическо съединение, получено в лабораториите на очилати и брадати личности наричащи себе си с гръмкото име „интелектуалци”. Оказва се, че тя може да бъде обикновена, да живее в делника, че е възможно да бъде разбрана и почувствувана и от децата, и от възрастните.

Разбира се нелепо ще бъде да се твърди, че не съществува детска литература и литература за възрастни, но животът и творчеството на френския поет Жак Превер потвърждават, че нелепо е и обратното: границата, която някои искат да прокарат между детето и големия човек!

И в това няма нищо чудно!? Нали у всеки от нас, които с гордост подчертаваме авторитета си на възрастни хора живее по едно мъничко същество с очи широко отворени за чудесата на света! И нима е случайност че нашите най-прекрасни и ярки спомени идват от детството?

Уви, детството и младостта си отиват твърде рано, твърде бързо, но все пак „не съвсем” (както се пее в една песен). И точно в това „не съвсем” трябва да потърсим отговора на въпроса: Какъв поет  е Жак Превер?

Всъщност юношата Жак едва ли е подозирал, че един ден ще бъде голямото име във Френската литература. Той е роден на 4-ти февруари 1900 година в околностите на Париж и още тринадесетгодишен започва да изкарва прехраната си упражнявайки най-различни занаяти.

В младежките години любимото му занимание е да посещава парижките киносалони. Този първи досег с изкуството се оказва много траен защото по-късно Превер става сценарист на някои от шедьоврите на френското кино през първата половина на XX-ти век.

Твърде млад, той е имал щастието да попадне в средата на известни френски майстори на перото и четката. Негови приятели са издателят Марсел Дюамел, писателите Андре Бретон, Луи Арагон, Реймон Кьоно и такива художници като Пикасо, Брак, Ив Танги, Калдер, Миро, Макс Ернст.

По това време Превер вече е написал някои от най-хубавите си стихотворения, но трябва да дойде 1946 (когато излиза първата му стихосбирка), за да гръмне по цяла Франция славата му на самобитен и остроумен поет. Това е съдбоносен момент за творческото му развитие. Отсега до края на живота си той посвещава своя талант предимно на литературата.

И когато през 1977 сърцето му престана да бие, никой не се сети, че годината на смъртта му съвпадна с една годишнина, останала неотбелязана. Тридесет години по-рано, през 1947-ма година бе излязло първото издание на великолепните „Приказки за непослушни деца”.

Каква фантазия, жизненост, колорит и неповторимост има в тези приказки и в същото време каква блестяща ирония, присмехулност, жлъч и горчивина!

Вярвам, че всички, които ги прочетат ще се съгласят, че „Непослушните деца” взети на прицел - съвсем не са на детска възраст. Може би именно в това привидно противоречие се крие причината, че приказките са еднакво интересни и за малки, и за големи.

Впрочем същото се отнася и за „по-сериозните” книги на поета и особено за най-прочутите от тях: „Слова” (1946 г.), „Случки” (1946 г.), „Представление” (1951 г.), „Лошото и хубавото време” (1955 г.), „Бърканици” (1966 г.). Не правят изключение и творбите определени от критиката като детски: „Куклен театър” (1952 г.), „Писмо от островите „Скитници”(1952 г.), „Лунната опера” (1953 г.).

Очевидно една от характерните особености на Преверовата поезия е, че тя не признава възрастите. Вслушвайки се в какафонията на ежедневието поетът умее да долови ония вълшебни тонове, които придават на баналната действителност своеобразен чар и които му помагат да възприема естествения ход на нещата като неочаквана мелодия.

Подобно лъчите на прожектор вътрешната светлина на тази музика само за няколко мига осветява не отделни страни, а целия профил на един творец, чиято мисъл не можем да изкажем, нито да опишем, но можем да почувстваме.

И все пак какъв поет е Жак Превер? Преди всичко чужд на преструвката, открит, непринуден, жизнерадостен. Обича всичко живо - растения, животни, хора. Отнася се със симпатия към обикновените създания, ония които са беззащитни и зависят от добрата воля на по-силните от тях.

Тъкмо затова толкова много го интересуват децата и животните. Особено близки са му децата. Поетът е успял да съхрани у себе си тяхната весела нелогичност, неразбираемата понякога детска тъга, феерията на детското хрумване. Детският свят е страна на бляновете, чиито жители не знаят какво е време и пространство, нито какво е условност.

Тук, в царството на мечтите, всеки може да бъде такъв какъвто иска и то в минутата когато го пожелае. А нима това не се нарича щастие?

И тъй като според Превер от самото си рождение децата трябва да бъдат щастливи, той се стреми да ги предпази от онова, което им пречи да се радват, да мечтаят, да играят на воля.

Поетът смята, че пречките идват от света на възрастните, който като криво огледало изкривява образа на щастието.

Изкривява го понеже щастието е заставено да се оглежда в това огледало по принуждение. Принудата - ето коренът на злото, който пречи на разбирателството между свободното същество и неговия опекун, между невръстния и възрастния човек, въпреки добрите намерения на последния.

Тази добронамерена принуда е като клетка, в която затварят волната птица, като строгия безчувствен към красотата родителски съвет и дори като класната стая където отегченият палавник мечтае да си поиграе с чудната птица-лира.

„Децата имат всичко освен онова, което им се отнема” - казва поетът и заявява с възмущение: „Ловците на деца не се нуждаят от разрешително!”. Превер насочва слънчевата си ирония и стрелите на своя находчив сарказъм не само срещу тези „ловци на деца”, но и срещу всички, които затварят свободата в стоманени клетки.

Нещо повече - във фантастичната приказка „Писмо от островите Скитници”, сарказмът зазвучава с патоса на отрицанието. Заклеймяват се такива анахронизми на миналия ХХ-ти, пък и на настоящия ХХI-ви век, каквито са колониалните амбиции, заграбването на чужди територии, военното вмешателство.

Шеговитият тон и словесните приумици помагат на поета да спечели читателя за каузата на свободата. Заедно с автора последният ще изпита симпатия към островните жители, които желаят „да дишат свободно” и да правят „сами - тъй както знаят, своите ястия, закони, музика, поезия и хляб”.

Децата на природата - животните - също се нуждаят от свобода. В творбите на Жак Превер ще намерим цяла галерия от ярки образи на животни, които задълго ще останат в съзнанието ни. Тук камилската птица, лъвът, котаракът, та дори и охлювчето придобиват съвсем неочаквани качества.

Поведението им често е скандално за очите и ушите на ония дето обичат да четат морал, но тъкмо с това поведение те са ни симпатични.

Авторът сваля сивата обвивка на техните познати и поизтъркани маски и от добри или зли псевдочовеци ги превръща в добродушни събеседници, с които възрастни и деца могат да си поговорят за веселото и тъжното в човешкия живот.

Неслучайно птицата е първият и предпочитаният от тези събеседници. Нейният полет е порив към волността и светлината, но красотата й е толкова крехка, тъй лесно наранима, че може да съществува само в един добър и справедлив свят.

Така, съвсем естествено, спонтанно и простичко, Превер ни внушава великата истина, че доброто в нас се нуждае от справедливост, че предразсъдъците не могат да възпитават, че отношенията раждащи предразсъдъци не могат да бъдат образец за подражание.

Училището е мястото където децата трябва да се запознаят с тази истина, но ако урокът е сух и скучен като заплетена математическа задача, защо да не я научат от птицата-лира? И изведнъж се оказва, че слабият ученик - когото всички наричат „мързеливец” - е усвоил отлично този урок.

Само той знае как да изпише образа на радостта „върху скръбта на черната дъска”. За да открият тази радост той и неговите приятели са готови да обиколят пеш „земята, морето, звездите и кръглата луна”. И ако радостта е птица, те знаят как да нарисуват нейния портрет…

Поетът разказва за тия неща без да натрапва своите мисли, с една блага и малко лукава усмивка. Но в усмивката му има мъдрост защото му е известно, че на света освен радост има и много мъка.

Той е на страната на всички онеправдани, скърби за бедните деца от Обервилие, за премръзналите събирачи на сняг, за работничките от консервните фабрики. В неговто съчувствие няма фалш, но няма и трагизъм понеже е осъзнал, че скръбта и злата съдба могат да се побеждават.

Ония, които искат да разберат как се побеждава нещастието ще трябва да си побъбрят с жителите на “Островчето, което нищичко не значи”, с „Конят на острова” или с „Охлювчетата, които отиват на погребение”. Фантазията на автора ще им помогне да направят това, защото когато човек има фантазия всичко е възможно.

Тогава  и морските звезди могат да изгряват нощем, и зимата да бъде смазана под колелата на влака, и хартията да се направи от камък, и в куфара да се вмести цяла църква. А ако някой каже, че такива неща не се случват - моля! - може самичък „цифром и словом” да ги прочете в тази книга.

В предговора към една стихосбирка със стихове от Жак Превер (издадена във Франция през 1980 г.), за големия художник на словото е намерено най-хубавото сравнение. Той е наречен „градинар”, който отглежда невиждани цветя.

В настоящия сборник се постарахме да съберем най-пъстрите и уханни от тях за да поднесем един свеж букет на всички, които обичат приказното и поетичното. И нека добавим, че градинарят Жак Превер отглеждаше цветята с песен. Ту си тананикаше тихичко, ту пък запяваше на куц крак и колкото глас държи:

„Огромен стрък трева
Съвсем мъничка гора
Небето малахитово
Със облаци ракитови.
Църква в куфар закопчана
Куфарът е на тавана
В изба някаква таванът
Избата във замък…”

И понеже песните му не са престанали да звучат, нека ги подхванем и ние…