ПЕТ МИНУТИ
- Здравей! - каза момичето. То седеше на ръба на покрива и леко поклащаше кръстосаните си боси крака. Ефирната му къса рокличка учудващо не помръдваше от фучащия вятър. Усмивката му, както и цялото му същество излъчваше някакво странно сияние.
- Ами, здравей! - промълви санитарят и плахо се огледа. Той бе седнал до момичето и бездната отдолу сякаш го дръпна към себе си. - Ужасен сън! Мисля, че преди малко…
Да, преди малко бе вкарал в асансьора количката с възрастната пациентка, която трябваше да закара от реанимацията до отделението й. Вратата на асансьора се затвори тихо и той плавно потегли. Внезапно нещо изпука и кабината със стържене и грохот се понесе надолу. Тялото на бабата заподскача върху дрънчащата количка, която го притискаше в ъгъла…
И ето - сега седи до това странно момиче…
- Не, не е сън! - усмивката бе подкупваща. - Истина е. Просто асансьорът падна и с теб сме малко мъртви.
- Ама ти… - зяпна санитарят.
- Да, аз съм бабата от реанимацията. Само че тук сме вечно млади. Тялото ми… Тялото ми не може да е по-умряло от това, но душата ми е жива, както и твоята. Така е. Просто се случва. В един момент си жив, а в следващия пак си жив, но малко по-различен. Всъщност - истинският ти.
- И сега какво!? - санитарят погледна плахо към улицата.
-О-о-о, не се страхувай! Няма да паднеш. А и да паднеш… - момичето замахна с ръка и тя премина през перваза. - Тук нещата стоят по различен начин.
- А ти от къде знаеш всичко това? - полюбопитства санитарят и огледа собствените си млади ръце.
- Не ми е за първи път. - смехът бе като звън на камбанки. - Вече бях тук. Сещаш се. Там - тунелът, светлината и всичките ти любими хора. Но трябваше да се върна. Вярно, много за кратко, но ми поставиха задача.
- Така ли!? И каква е тя?
- Ти си моята задача. - погледът този път бе сериозен.
- Аз!? - изненадата бе огромна. - Че защо аз!?
- Знаеш ли, ти още не си съвсем мъртъв. В теб има искрица живот. Една такава, мъничка, колкото токът в стар акумулатор, с който можеш да запалиш двигателя на колата, но само веднъж. И тази мижава искрица е причината, сега да стоим тук и да разговаряме. Аз след малко тръгвам. Когато това се случи, ще имаш пет минути, за да решиш, дали ще живееш или не. Защото след пет минути ще отворят вратата на скапания асансьор и ще те измъкнат. Целият си натрошен и ще изтърпиш нечовешки страдания, докато се възстановяваш. Може да си спестиш всичко това, ако просто тръгнеш към светлината, но трябва да знаеш, че съпругата ти ще има нужда от теб. Огромна нужда. Тя е ужасена и някой трябва да й вдъхне кураж, когато умира. Кураж и надежда, каквито само ти би могъл да и дадеш. Знаеш… ракът… Помни - пет минути!
Едновременно с последните си думи силуетът на момичето се издължи, превърна се в бяла пара, която полетя към появилия се в небето блестящ портал и бързо потъна в него.
Духът на санитаря постоя няколко секунди загледан в мамещия го вихър от светлина и стремително се спусна в шахтата на асансьора.
