ПОЧТИ ВЕКОВЕН ЮБИЛЕЙ

Валерий Хатюшин

превод: Литературен свят

95 години списание „Млада гвардия”

Както вече неведнъж съм писал, списание «Молодая гвардия» («Млада гвардия») е едно от най-старите литературни списания в Русия. Своя 95-годишен юбилей списанието отбелязва на предната линия на борбата за руската нация и руските национални интереси.

Историята на тази борба е историята на цялото руско движение на ХХ и XXI век. И тук не може да не си спомним главните, най-значими етапи от трагичния път на развитие и укрепване на националното самосъзнание, който измина нашата страна и нашето списание за този почти един век.

През 1922 г., както е известно, нашето списание е създадено със съдействието на самия Лейба Давидович Троцки. И за главен редактор е бил препоръчан също негов човек, по-точно дори негов роднина - Леополд Авербах, който в 1937 г. е разстрелян за троцкиска дейност.

Списанието ни дълго време е било космополитно издание, отстояващо пролетарския интернационализъм, воинстващо атеизъм и класовата ненавист към враговете на Октомврийската революция. За каквито и да е национални руски проблеми да се споменава на неговите страници дълги години е било просто немислимо.

Най-често в него се печатали такива автори, които сега са забравени или отдавна отхвърлени от руската литература: Безименски, Багрицки, Светлов, Лелевич, Николай Асеев, Семьон Кирсанов и др.

Ние всички прекрасно знаем какво е вършела новата власт с руските национални поети, както и с руските представители на хуманитарната наука. През 1921 г. бил разстрелян Николай Гумильов, в същата година е докаран до гибел Александър Блок.

През 1925 г. по фабрикувано дело под наименованието «Орден на руските фашисти» е разстрелян селският поет, приятелят на Есенин Алексей Ганин. През същата година е убит и самият Сергей Есенин. През същите 20-те години започнали гонения на учени-слависти, преподаватели в хуманитарни вузове, които останали в Русия и не я напуснали с известните философски параходи през есента на 1922 г., когато били изхвърлени от страната повече от 200 душ по лично указание на Ленин.

Сред тези учени-слависти, подложени на репесии, имало академици, хора със световни имена, такива като изтъкнатия руски историк Сергей Фьодорович Платонов и ученият-литературовед, етнограф, филолог, русист, професор в Московския университет Михаил Несторович Сперански.

В 1933 г. тази вълна от репресии срещу учените-русисти се повторила в още по-голям мащаб, били арестувани повече от сто руски преподаватели от хуманитарните вузове, историци, философи, филолози, сред които се оказал още един изтъкнат учен, академик, изследовател на руската литература, включително трудовете на Аввакум и стилистиката на прозата на Пушкин, Виктор Владимирович Виноградов.

В 1937 г. е разстрелян великият руски поет Николай Клюев. В 1938 году е арестуван и осъден на пет години лагер Николай Заболоцки. Космополитите във властта фабрикували дела на празно място, не позволявайки да се спомене за нищо руско.

Дори не споменавам за поетите, служили в Бялата гвардия, които били принудени да се укрият зад граница. Един от тях, Арсений Несмелов, бил арестуван през 1945 г. в Харбин и разстрелян.

Да си спомним фабрикуваното от Берия «Ленинградско дело» в края на четиридисетте - началото на 50-те г., по което били разстреляни повече от двеста руски партийни работници. Напомням за това, за да е ясно в каква атмосфера трябвало да живеят и работят творческите хора, помнещи своите национални корени, когато да се помни за тях било най-строго забранено.

В първите десетилетия от своето съществуване «Млада гвардия» действително била комсомолско списание, ясно и точно следесщо партийните установки. И това продължило до средата на 60-те години, когато за главен редактор, през 1963 г., бил назначен фронтовакът, журналистът и писателят, завършилият историческия факултет на МГУ, Анатолий Василиевич Никонов.

Макар че, разбира се, и преди това в «Млада гвардия» публикували много известни, големи и дори велики руски писатели. През 20-те години тук печатали Сергей Есенин, Владимир Маяковски, Максим Горки, Михаил Шолохов, Леонид Леонов, Вячеслав Шишков, Серафимович, Фурманов, Фадеев.

През 1932 г. в «Млада гвардия» била публикувана първата книга от романа на Николай Островски «Как се каляваше стоманата». През 1934-та - втората книга. Пак тук започнал да се печата новият му роман «Родени от бурята», който авторът не успял да завърши.

А в края на 40-те тук видели бял свят глави от романа на Шолохов «Разораната целина». И вече тогава списанието възпитава младежта в духа на съветския патриотизъм. Но всички, ще повторя, национални проблеми на руския народ тогава не било позовлено да се разглеждат по страниците на печата.

Космополитите ужасно се страхували от всичко национално руско. Нали те дошли на власт с цел разрушаването на Руската държава и твърде много успели да направят по пътя на тази цел.

И затова главните им врагове били носителите на националното съзнание - хората, знаещи и помнещи руските национални и културни традиции. Именно те и трябвало да бъдат изолирани от населението или да бъдат физически унищожени. Те, космополитите, се държали като окупатори във всеки смисъл.

Но, колкото и странно да прозвучи, окончателно да доубие националното чувство в нашия народ попречила войната. Тази страшна война, отнесла толкова руски животи, въпреки това спасила Русия от морална, от духовна гибел.

Войната накарала тази космополитна власт да се обърне към националното чувство на народа. Когато Сталин се обърнал с възванието: «Братя и сестри!» и народът откликнал на тази молба, вътрешният враг бил принуден да си прехапе езика.

И войната действително събудила в народа националното чувство, което се оказало по-силно от нацистското чувство на германците и цяла фашистка Европа. И когато Сталин през 1945 г. провъзгласил тоста «За великия руски народ!», вътрешният враг мълчал, макар и затаил дива злоба.

По време на войната списанието не излизало. То възобновило дейността си през 1948 г. Между другото, в годината на моето раждане. Но от средата на 60-те години се извършил прелом в политическата и духовна линия на списанието.

Около Анатолий Никонов започнал да се формира устойчив патриотичен авторски колектив. Водещите постове в редакцията заели талантливите млади руски писатели: Викулов, Чалмаев, Сорокин, Ганичев, Петелин, Цибин.

На страниците на списанието започнали да се появяват материали, за които по-рано дори не можело да се помисли. Тоест «Млада гвардия» първа пробила тази пробойна, тя станала първото реално, общодостъпно списание в Русия, в което се заговорило за възраждането на руската национална култура и руските културни традиции.

През 1964 г. бил свален от всички ръководни длъжности Никита Хрушчов, невеж, некултурен, отмъстителен, безбожен човек, разрушащ храмове и даряващ изконни руски земи на други републики на СССР, които после от нас се отделиха заедно с тези земи.

Хрушчов унищожаваше културното наследство на миналото под лозунга на десталинизацията и обещания за живот при комунизма. Трябвало е да се използва смяната на властта и да се отвоюва от т.н. «шестдесетници», тези либерали от онова време, нашата Победа, нейните герои и паметници на културата, а по-точно казано - да се върне на народа Паметта. И редакцията на «Млада гвардия» начело с Анатолий Никонов до голяма степен успяла в това.

През 1965 г. на страниците на списанието било публикувано обръщение на изтъкнати дейци на нашата култура към младежта под заглавие «Пазете нашите светини!»

Това обръщение било подето от други издания, започнали да го обсъждат в клубове, библиотеки, школах. В това възвание се казвало, че трябва да се пазят паметниците на нашата култура, история, архитектура, да се опазват църквите, дворците, да се обича и съхранява руската класика, с една дума, всичко, което представлява историята на страната.

Впрочем, именно това обръщение станало тласъкът за създаването на Общоруското общество за опазване на паметниците на историята и културата. Така че «Млада гвардия» може да се смята един от основателите на този уникален възрожденски съюз, от когото и започна организационното руско национално движение. «Млада гвардия» станала може би първата руска партия, която не била подложена на физически репресии.

Именно в онези години на страниците на списанието се появили знаменитите, предизвикали широка полемика «Писма от Руския музей» на Владимир Солоухин, патриотичните публикации Леонид Леонов, В. Чивилихин, художника Глазунов, скулптора Коненков, изследователите на литературата М. Лобанов, В. Чалмаев, В. Кожинов, Олег Михайлов.

На списанието започнали да сътрудничат писатели от следвоенното време: М. Алексеев, Ю. Бондароев, А. Иванов, В. Фьодоров, П. Проскурин, В. Шукшин, Н. Кузмин, Б. Примеров, Н. Рубцов, Ф. Чуев, Е. Володин. Изглеждаше, че възраждането на руската култура, руското национално самосъзнание стремително ще нараства.

Но нашите врагове също не спяха. Те се окопаха около етнолибералното списание по онова време «Новый мир» («Нов свят»), което се ръководеше за съжаление от забележителният поет, но слабохарактерен и много зависим човек - Александър Твардовски.

Именно в «Новый мир» бяха публикувани най-русофобски критически статии на А. Синявски, В. Войнович, В. Лакшин, Ст. Расадин и други активни ненавистници на руската традиционна култура.

Именитите автори на «Новый мир», а и някои техни кремълско-партийни покровители много ги дразнеше патриотичната, почвеническа, традиционалистка насоченост на публикациите в «Млада гвардия».

Те прекрасно разбираха до какво може да доведе това в идеологически план. И много се изплашиха от това, че прославата на руския патриотизъм може да доведе до отсраняването им от властта в страната и до възстановяването в руския човек на националните чувства, националното съзнание.

А това за тях би било просто недопустимо, подобно на смърт, не за това те разрушаваха Руската империя с нейната гордост на великорусите, за да се предават толкова лсно на някакви си русофилски почвеници.

Срещу «Млада гвардия» започнаха преки нападки на страниците на «Новый мир», обвиняващи нейните автори в отстъпление от завоеванията на Октомврийската революция, в увлечение по патриархалщина, селящина, в игнориране на самия пролетарски интернационализъм. Доноси и сигнали постъпваха и в идеологическия отдел на ЦК на партията.

В края на краищата тези деятели решиха да нанесат теоретичен удар по руското направление, зараждащо се в съветската литература. Критикът Александър Дементиев, който в миналото беше работил в «Новый мир» и беше постоянен негов автор, излезе в априлския брой на «Новый мир» за 1969 г. със статията си «За традициите и народността».

В нея той изложи тези либерални опасения по повод на твърде големия интерес на авторите на «Млада гвардия» към националните традиции, към националната култура и нейните съотношения с техническия прогрес, към чертите на националния характер, формиран от природните и исторически условия, изказа се за уж «тясно националното» отношение към Родината - голяма и малка, към интелигенцията и народа.

Дементиев и неговите покровители се опасяваха, че тези обществени настроения ще бъдат използвани от възраждащите се руски националисти. Всъщност това беше първият опит за характеристика на позицията на «Млада гвардия» като орган на определено направление на обществената мисъл.

Дементиев, по думите на Солженицин, тръгна на таран срещу «Млада гвардия». А завършваше той статията си с цитат от програмата на партията, утвърждаваща задължението «да се води непримирима борба срещу проявите и анахронизма на всякакъв национализъм и шовинизъм». Тоест това беше открит, официален донос срещу хора, заговорили за своята рускост. И Твардовски подписа за печат статията на Дементиев.

В отговор на тази нагла публикация 11 руски писатели, автори на «Млада гвардия», сред които бяха А. Иванов, М. Алексеев, С. Викулов, П. Проскурин и други, публикуваха в списание «Огоньок» писмо под заглавието «Срещу какво се обявява «Новый мир»?»

Единадесетте литератори обвиняваха «Новый мир», че той върви срещу «главните духовни ценности на нашето общество», бидейки проводник на буржоазната идеология и космополитизма.

Реакцията, както обикновено се случва при господата либерали, беше истерична и креслива. Писмото на единадесетте писатели те накрекоха «фашистващ манифест на мужици». Новомировци бяха поддържани от К. Симонов и Д. Гранин.

Но в подкрепа на писмото на руските писатели в «Огоньок» потече поток от обикновени руски хора от цялата страна. Тези писма бяха публикувани в централните вестници, а копия от тези писма бяха изпращани в «Новый мир» на Твардовски.

Дори вестник «Правда» застана на страната на авторите на писмото, напечатано в «Огоньок». Колкото и да е странно, но и Солженицин се оказа привърженик на писмото на руските писатели, въпреки, че сам беше автор на «Новый мир».

В ЦК на партията спешно беше проведено съвещание на редакторите, на което се изказа бъдещият «архитект на перестройката», заместник на завеждащия отдел пропаганда и агитация на ЦК на КПСС А. Н. Яковлев, който каза, че са виновни и едните, и другите. Но от публикуваните спомени на Яковлев може да се направи изводът за неговата неприязън към националната позиция на малодогвардейците и съчувствие към «Новый мир».

Но партийната върхушка с напрегнато внимание и недоверие се отнасяше към всяко несанкционирано от нея движение. Не можеха да не реагират в партийните върхове и на обществения резонанс, предизвикан от публикациите в «Новый мир» и в «Огоньок». Всичко това доведе до редица организационни мерки по отношение на «Руската партия».

Било прието специално постановление на ЦК на КПСС за списание «Млада гвардия» (кой знае защо засекретено и до ден днешен). На списанието се вменявало във вина отстъпление от ленинските принципи за партийност, извънкласово, извънсоциално тълкуване на народността, идеализация на дореволюционна Русия и т. н.

През 1970 г. А. В. Никонов беше свален от поста главен редактор, извършиха се уволнения в редколегията на списание «Наш съвременник» и в редица редакционни съвети на издания, които бяха под контрола на национал-патриотите.

През същата година се наложи и Твардовски по настояване на партийните върхове да напусне «Новый мир», редакцията на което беше разформирована. Тоест властта наказа и едните, и другите: няма какво, значи, без наше разрешение да обсъждате толкова важни проблеми. Ние по-добре от вас знаем какво да се прави и какво да се говори на народа. Именно тази двойствена позиция на партийните върхове в края на краищата и погуби партията.

В 1972 г. в «Литературная газета» с голяма критическа статия, наречена «Срещу антиисторизма» излезе вече самият Яковлев. В нея той открито застана на страната на позицията на Дементиев и «Новый мир» и се нахвърли с критика срещу руското национално направление на списанията «Млада гвардия» и «Наш съвременник».

Но той се появи не навреме, избърза. Тогава партията още не беше готова за либералния преврат, и той беше свален от всички свои партийни постове и изпратен като посланик в Канада, откъдето в края на краищата се върна вече напълно подготвен за работата си по разрушаването на Съветския Съюз.

След Никонов за главен редактор на «Млада гвардия» бе назначен критикът Феликс Овчаренко, но той остана на тази длъжност за кратко, половин година, и неочаквано умря. И главен стана заместникът на Никонов, по това време вече известен писател, подписал същото онова писмо на 11-те в «Огоньок», Анатолий Иванов, автор на книгите «Вечният зов» и «Сенките изчезват по обед». Анатолий Иванов продължи национално-патриотичната линия на списанието. Всички най-добри литературни сили на руското направление отново се устремиха към «Млада гвардия».

Наистина, тук не може да не си спомним и за още една вълна на идеологически репресии, случили се през 60-те и 70-те години. Достатъчно е да се каже за съдбата на вече покойния руски писател Леонид Бородин. През 1968 г. той беше арестуван и осъден на 6 години като член на Всеруския Социал-Християнски Съюз за Освобождение на Народа (ВСХСОН). Заедно с него бяха осъдени и всички останали участници в този Съюз. Бе освободен през 1973 г.

През 70-те години започна да излиза ръкописното списание «Вече», което бе издавано от Владимир. Н. Осипов. Сред авторите на това списание бяха Иля Глазунов, Сергей Семанов, Вадим Кожинов, Алексей Марков, Генадий Шиманов, Леонид Бородин и др.

Въпреки, че списанието изобщо не засягаше политиката, а говореше само за руската история, култура, за нашите културни традиции, КГБ начело с Андропов разгроми списанието, а срещу авторите му беше заведено углавно дело. Списанието беше признато от съда за антисъветско и славянофилско.

Издателят на списанието Вл. Осипов беше осъден на 8 г. лагер, а Сергей Семанов беше уволнен от длъжността главен редактор на списание «Човек и закон». След освобождението си от мордовските лагери В. Осипов започна да издава друго ръкописно списание в същия план, наречено «Земя».

Първият брой излезе през 1987 г., общо бяха издадени 10 броя. От 1988 г. В. Осипов активно влезе в политиката и създаде организацията «Съюз за християнско възраждане», която действа и досега.

В края на 80-те, във времето на т. н. гласността и перестройката, за интерес към руската култура вече не затваряха и още повече не разстрелваха. За това вече можеше да се пише открито и без последици. Литературната критика и публицистика по онова време станали най-търсеното четиво сред широките слоеве на нашия народ.

Тиражите на руските списания тогава достигнаха своя апогей. В «Млада гвардия» се печатаха най-острите, най-откровените статии, включително и такива, които разкриваха същността и престъпленията на ционизма. В края на 80-те г. аз публикувах в това списание няколко свои литературно-критически статии и в началото на 1990 г. бях поканен да работя в него - като завеждащ отдела за критика, въпреки, че по това време имах няколко издадени поетични книги, т. е. знаеха ме предимно като поет.

Заех се да разчиствам «авгиевите» обори на материалите в отдела за критика след уволнения за безделие А. Фоменко. И се натъкнах на статията на поета Иван Лисцов «Убийството на Есенин», постъпила в отдела още преди две години. В нея подробно, откровено и с доказателства се говореше кой е тормозил, преследвал и кой в прекия смисъл е убил великия руски поет.

Редактирах статията и я подготових за печат. Анатолий Иванов ме подкрепи веднага и дори помоли да напише послеслов от редакцията, в което ние се обръщахме към МВД и КГБ на СССР с предложение за ново, обективно разследване на обстоятелствата около гибелта на С. Есенин.

През същата 1990 г. статията беше публикувана, но, естествено, никакво ново разследване, според нашето обръщение, от страна на властите не последва. Нещо повече, т. н. «перестроечна» преса се нахвърли срещу списанието и срещу автора й, Иван Лисцов, с обвинения в измислици и клевета. Но това беше първата в съветския печат публикация, в която се опровергаваше самоубийството на Есенин. (През 1994 г. Иван Лисцов загина при неизяснени обстоятелства.)

Започнах активно да привличам известни руски автори от патриотичното направление за сътрудничество със списанието. Това беше време за надежди за промени към по-добро в страната, а списанието предизвикваше огромен интерес сред читателите, беше търсено от стотици хиляди наши хора.

Автори на списанието станаха най-силните по онова време руски критици и публицисти: Аполон Кузмин, Михаил Лобанов, Галина Литвинова, Татяна Глушкова, Всеволод Сахаров, Михаил Лемешов, Олег Платонов, Владимир Юдин, Виталий Канашкин, Юрий Власов, Владимир Василиев, Марк Любомудров, Едуард Володин и даже Вадим Кожинов, макар че той скоро се насочи към «Наш современник», където като главен редактор дойде Станислав Куняев.

През същата година започнах публикуването в списанието на статии от А. Кузмич (Анатолий Кузмич Цикунов), които правеха зашеметяващо впечатление с разкриването на тайните планове на международната мафия по отношение на Русия, с пророческия си трагизъм, с дълбочината и яснотата си на мислене и със своята документираност.

Статиите му излизаха в броевете без бавене. «Пазарът на Русия в светлината на новото законодателство», «Хлебния талон или клупът на шията», «Защо финансите не пеят романси», «Как ни грабят с цените» и други - удряха в целта една след друга като тежка артиллерия и предизвикваха истински шок в архитектите и прорабите на катастройката.

Тях ги чакаха, препрочитаха и препечатваха в други издания - във вестниците «Русский Вестник», «Воскресение», «Домострой» и т. н. Тези материали, разбира се, вече не можеха да спрат набралият сила разрушителен поток, но техният автор стана крайне опасен за предателите, намиращи се на власт в страната. По време на командировка в Нижневартовск на 20 май 1991 г. той беше намерен в хотелската си стая мъртъв.

В първия брой на «МГ» за 1991 г. публикувах статията си «За лъжепоетите и руската поезия», предизвикала гръмък резонанс. Тази статия, от една страна, издигаше, откриваше талантливи, но неизввестни по онова време руски поети, а от друга - сваляше от поетичния олимп баснословно рекламирани кумири в съветската поезия, на които се покланяха милиони читатели: Евтушенко, Вознесенски и Ахмадулина.

Списание «Юность», «Независимая газета», «Московский комсомолец» злобно залаяха, а так наречената «либерално-демократична общественост», изцяло антисъветска и русофобска, със сигурност я забеляза и авторът на статията беше белязан… Списанието ни явно им е действал на нервите.

През 1991 г. Анатолий Иванов ме помоли освен отдела за критика временно да отговарям и за отдела за публицистика. Но, както е известно, всичко временно неизбежно става постоянно. Отдела за публицистика на «Млада гвардия» завеждах до 1999 г., когато станах заместник-главен редактор.

И ето, че настъпи август 1991 г. В началото на месеца абонатите и читателите получиха № 8 на «МГ», където присъстваше статията ми «Отворете очи!!!» (пак тогава тя излезе в «Русский Вестник»), в която се правеше анализ на страшната морална и икономическа ситуация в страната и бяха предсказани събитията от най-близките години.

Както са ми казвали познати, този брой те криели от чужди очи, за да, не дай Боже, някой да не донесе за тях в следствените органи като за читатели на «антиперестроечна» преса…

Сутринта на 19-ти се канех да ида на работа в редакцията. И изведнъж по радиото чух съобщението за въвеждането на извънредно положение в страната, за влизането на военна техника в Москва и за отстраняването на М. Горбачов от длъжността президент. Сърцето ми радостно трепна: «Слава Богу!..» Изглеждаше, че най-после горбачовският бардак ще бъде прекратен.

В редакцията на «Млада гвардия» в онзи ден всички ние отидохме в приповдигнато настроение и чакахме ареста на Елцин. Но мина първият ден на на ГКЧП, изтече смътната, пълна с големи очаквания нощ, но нищо не се случи.

На следващия ден тълпи от елциноиди се покатериха на танковете и бетеерите, безцелно стоящи в центъра на столицата. Бях там и видях това със собствените си очи. Тук в мен се прокрадна съмнението в случващото се.

А когато тези тълпи започнаха да се събират край Белия дом и пред тях безцеремонно и самоуверено заговори пияният Елцин, обкръжен от своите еврейски ласкатели, аз разбрах, че всичко е рухнало, че гекачепистите не са способни на нищо. Вечерта на 21-ви те бяха арестувани.

Помня състоянието си на страшна душевна смазаност и безизходица. В този ден ми беше ясно, че е дошъл краят на предишната страна. Такова състояние изпитваха почти всички мои познати и хиляди патриоти по цяла Русия. А мошениците, негодниците, русофобите и всички аферисти, обединени под наименованието «демократи», нагло и предизвикателно празнуваха своята пирова победа.

Всеобщият хаос, стопанската разруха и разрушението на държавата, описани в статията «Отворете очи!!!», след планирания августовски държавен преврат вече бяха видими и разбираеми за всички, способни да виждат и мислят.

Нашето списание във всеки брой публикуваше твърди, прями публицистични статии, разобличаващи вражеските сили, превзели властта в страната. «Млада гвардия» стана един от главните аванпостове на борбата за Русия със станалата нагла русофобско-демократическа епидемия.

Всеки брой на «Млада гвардия» беше като глътка чист въздух за руския читател-патриот. А за разрушителите и враговете на страната всеки брой беше през всичките тези години като истинска бомба. Преглеждаш материалите, публикувани в тях в началото на 90-те години и виждаш как фактически върху всики тях стои печатът на трагизма.

Това състояние не можеше да продължава безкрайно, безизходно, нещо трябваше да се случи, някакви действия трябваше да пробият през натрупалите се вътре в руските хора обиди, злост и проклятия към лъжците и властимащите мошеници.

Руското въстание назряваше и през септември 1993 г. избухна в центъра на Москва, на Красная Пресня. След въстаналия Върховен Съвет въстана народът.

През всички тези дванадесет дни противоборство с елцинско-гайдаровска сган се намирах в Дома на Съветите. Бях и свидетел, и участник на тази велика, макар и неуспешна руска революция.

Посл, след разстрела на Белия Дом, всичко, което видях и знаех, всичко, което преживях и за което мислех през тези дни, аз описах в две статии: «Москва, умита в кръв» и «Ритмите на разстрела», които стигнаха до читателите в «Млада гвардия». После в продължение на цяла година във всеки брой ние давахме статии, очерци, писма, стихове, разкази под рубриката «Черният октомври».

След събитията от 3-4 октомври над руската преса отново надвисна опасност от разгром. От екрана на ТВ т. н. «демократи» с изкривени от злоба лица искаха да се «смачка гадината» и да се ликвидират патриотичните вестници и списания.

С аналогично обръщение към Елцин същите се появиха и във вестник «Известия». Под разстрелното им писмо стояха 42 известни фамилии. Много руски вестници действително бяха закрити.

Но руският печат не трепна, нещо повече - той стана още по-смел и по-прям. Всички неща и всички мерзавци той още по-упорито започна да нарича със своите имена, въпреки обидите, заплахите, доносите, провокациите и преките въздействия на нашите идейни врагове и русофобите.

От брой в брой в «МГ» се печатаха напълно уникални за своето време произведения, приковававшие вниманието на много хиляди руски хора, - повдигащите духа трудове на митрополит Йоан (Сничов), документалните повествования на Николай Кузмин «Възмездие» и «Черните лалета на перестройката», глави от романа Владимир Успенски «Тайният съветник на вожда», ярките литературни портрети на съвременници, създадени от Владимир Цибин, Феликс Чуев, Станислав Золотцев, силните публицистические статии на Валентин Распутин, Едуард Володин, Анатолий Ланшчиков, Николай Фед, Едуард Хлисталов, Виктор Илюхин, Николай Коняев, Сергей Семанов, Юрий Воробиевски, Михаил Антонов и много друго известни руски писатели. Това беше истинска Гвардия от най-добрите представители на народа, сражаващи се на предния фронт с коварния и жесток противник.

1999 година стана за колектива на нашата редакция в прекия смисъл трагична. През май почина А. С. Иванов, а през октомври си отиде заменилият го А. А. Кротов. Този тежък морален удар можеше да сломи направлението и цялата работа на списанието.

Трябваше да поема отговорността да се запази влиянието на «Млада гвардия» върху общественото съзнание на Русия и да не се изгубят връзките с нашите изпитани, авторитетни автори, да не падне високото ниво на профессионализма в творческата и редакторска работа на списанието.

Финансовото положение на списанието по онова време стана много трудно. Парите от абонатите вече не стигаше за издаването на ежемесечни броеве, за изплащането на заплати, за наем на кабинетите и за комунални услуги.

Ние, новото ръководство, бяхме принудени да предприемем кардинални действия и сериозни промени в работата, за да не прекрати списанието своето съществуване.

Наложи се да се откажем от изплащането на хонорари, наложи се да правим вече двойни броеве, наложи се да се свием до минимума, оставяйки на редакцията само два кабинета на етажа, който заемахме, и се наложи да се съкрати работния колектив.

Това ни даде възможност да издържим, да не загинем в задушаващата атмосфера на онзи икономически и морален гнет, при който в прекия и преносен смисъл много иска да ни задушат.

Нашите неприятели не успяха да погубят списанието ни. И най-важното, ние задържахме високото ниво на националното издание, ние не остъпихме ни на крачка от по-рано избрания път. А нашите автори, трябва да им се отдаде дължимото, не се отвърнаха от нас, с разбиране се отнесоха към проблемите на списанието и продължиха сътрудничество си с нас.

Изминалите оттогава години станаха време на неимоверни житейски и нравствени изпитания за нашия народ, за страната и за руското национално движение. Списанието ни нито веднъж не изгуби чувствителността си, не отстъпи от верността си към руските интереси и не започна да служи на олигархичната власт, колкото и да ни беше трудно през всичките тези години.

През 2009 г. станах главен редактор на бойното и станало за мен родно патриотично списание, съхраняващо традициите на руската класическа литература.

Списанието ни живее, с предишната си енергия се бори с фалша и пошлостта на псевдокултурните търгаши и с подлостта на русофобстващата «пета колона».

Но главната задача на руското национално-патриотично списание - е във всеки брой да дава материали, разкриващи истината за нашата велика история и показващи реалната действителност на нашето време както в художествена форма, така и като обществено звучене.

Своя удивителен юбилей «Млада гвардия» отбелязва с предишната си убеденост в правотата на своето дело.

Сердечно поздравявам читателите, авторите и приятелите на «Млада гвардия» с почти вековния юбилей!

(със съкращения)

——————————

Российский писатель, 06.05.17