Иван Ненов

ПРОВИНЦИАЛЕН ПОЕТ

Живее той със билките и книгите,
на кучета бездомни е другар;
далеч от завистта и от интригите,
намира във мълчанието цяр.

А нощите - на две ги все разделя
и гълта хапчета - въпрос с въпрос…
Разпънат върху вехтата постеля,
той разговаря цяла нощ с Христос.

***
Така и не можах да отговоря -
въпросът е наистина нелек:
дали ни Господ сътвори отгоре
или маймуната роди Човек?

Какво пък! Нека верни са и двете…
Аз все ще питам за това…
Но ако тук сме слезли от небето -
дали пък не сме Мислеща трева?

***
Какво ще правя ли?
Два кремъка ще удрям за искра.

Какво ще правя ли?
Ще поздравявам мравките за тяхната усърдност.

Какво ще правя ли?
Ще дойда бос при тебе във нощта.

Какво ще правя ли?
Внезапно ще си тръгна. Ти няма да усетиш.

***
Посрещай удара след удар
и, ако можеш, все без жал…
В теб насъбралата се руда
ти превърни на здрав метал.

Все някога, във теб метала
ще го откраднат в нощен миг.
А твойта съвест не заспала -
ще ги срази със жив език.

Тогава ще се случи чудо:
металът сам ще се стопи;
ще се превърне в пеперуда,
като прашец ще отлети.

***
Ако пръстта е нашето начало,
то семето е нашата душа.
Прикрит във тъканта на живо тяло,
с вода и огън аз го все теша.

Подобно свещ съм. А свещта догаря
и пламъчето гасне всеки миг…
Но семенцето се в пръстта разтваря
и ражда пламъче със жив език.

***
Ей, босо гълъбче,
нека си разделим този залък по равно.
После ти ми помахай с криле,
а аз ще ти махам с побелелите си коси.
Но преди да отлетиш към друга троха,
кажи ми, не беше ли ти гълъбът на Пабло Пикасо?

***
Ако за нещо много ме боли -
не искам да ви давам мойта болка.
Тя не е огън, който се гаси.
Лекува ли се раната със охкане!

МОТИКА

Тя ме чака, опряна на плета,
да я грабна със здрави ръце…
Но ръждата - да бъде проклета -
я разяде в самото сърце.

Ще я взема и пак ще копая
полугол, полужив, под дъжда,
със надеждата там да изтрая,
и изгълтам самата ръжда.